Из "Дневникът на една ранена алхимичка": Calcinatio

Dies Martis: Calcinatio

Вторник, ден на Марс

Процес: Сухо нагряване, Кръщение с огън

Аз –
родената с пулсиращ пламък между бедрата
и вените си пълнила с кървави пълнолуния,
отказах да коленича пред страха.
Марс в мен говори — с глас от ковано желязо:
„Изгорѝ, за да възкръснеш. Не жалѝ миналото.“

Стаята мирише на канела,
на карамфил, черен пипер и амбра.  И горяща душа.
Пергаментът дими под дланите ми,
думите ми са разгаряща се жарава.
Старата ми кожа лежи унило, на люспи в пепелта.

Егото ми — разпнато от хиляди стоманени въпроси:
Кое от мен е сила, кое – отчаяна защита?
Коя рана нарекох чест, а беше просто страх?
И коя прошка – прикрито превъзходство?

Ах, егото…
колко лесно се мисли за огън,
а всъщност е слама, която се превива пред най-лекия повей.
Но днес не прощавам. Днес изпепелявам.
Не за да се превърна самата аз във пепел. А за да остана само това, което не може да изгори. Префиненият бял прах на пълното изгаряне.

Който прекрачи границите ми и навлезе в съня ми,
ще намери не муза,
а меч,
закален в собственото си съмнение.

Ignis mei purificat —
Пламъкът ми пречиства.

Аз съм пламък.
Но не искам да бъда пречистена —
искам да горя!
Да плюя пепел върху значенията на всички ужаси,
да разкъсвам мълчания с рева на рядка комета,
да се възраждам от въглените, в които ме сриват враговете ми.

Аз не съм невинна.
Аз съм опасна.
Нежна в ласката си,
но в гнева си — ураган,
от който дори Съдбата се прикрива с ръце.

Говори ми Марс.
От гръмкото ми гърло и през алените ми устни се лее древна реч,
в която всяка дума е оръжие,
всяка сълза – сплав за ново острие, за връх на копие.

Пламнаха крилете ми.
Но аз не паднах, а полетях.
Сега кънтя отвътре. И нямам нищо общо с тишината.
Аз съм вик. Алхимична буря. Войн от древно племе.
Наследница на вещици,
кръвта ми помни ритуалните жертвоприношения,
а останките им пазят силата на могъщи заклинания.

Сложих в огненото блюдо няколко капки от себе си —
вино от неизказани думи,
тамян от гордостта ми
и няколко сълзи, които дори не бяха съвсем мои.

Пламъкът изсъска. И ме нарече по име.

„Ти ли си тази, която говори за любов, а тайно иска триумф?
Ти ли си тази, която иска да бъде нужна, но не и уязвима?
Ти ли си тази, която крещи от гняв… и крие гласа си от себе си?“

🔥 Да. Аз съм.

Денят на Марс не пита. Той заявява.
И аз заявих.

Не съм мека. Аз съм магма.
Не съм крехка. Аз съм чук, който сама излях върху ковачницата на сърцето си.
Не съм жертва. Аз съм езикът на бурята, що шепне в ухото на палача.

Разбрах, че болката не ме унищожава.
Тя ме извайва.

Седя на пода на алхимичната си стая.
Кафявата амбра се е смесила с черния пипер.
Въздухът трепти. Мускулите ми помнят гнева.
Но духът ми?
Той го претопява.

Аз съм Calcinatio.
Аз съм това, което оцеля след всичко.
Аз не прощавам.
Аз преобразявам.

Et flamma mea mutabit omnia.
И пламъкът ми ще преобрази всичко.

Някога исках да бъда нужна.
Сега искам да бъда вярна на себе си.

Някога вярвах, че щастието ми се намира в някой друг.
Сега знам, че любовта ми към себе си е алхимичният философски камък.

Ще се каля. Ще мина през огъня. Ще стана меч.

И ако някога го срещна отново, той няма да види плачещата жена.
Ще види огнена алхимичка, излята от стихията, в пълно бойно снаряжение.
С мека кожа, остър ум и сърце, в което вече няма нищо, което не си струва да гори.

Да, бях наранена.
Да, бях сразена.
Но нито един не успя да  ме довърши.
Нито един бог не ме подчини.
Нито едно отхвърляне не ме изгори напълно,
защото АЗ СЪМ ОГЪНЯТ.

И нека всеки, който дръзне да ме предизвика безразсъдно, знае:

 🔥 Не ме търси, ако не можеш да понесеш пламъка ми.
🔥 Не ме наричай „мила“, ако не си готов да бъдеш опожарен.
🔥 Не ме чети, ако не си готов да разбереш как звучи болката, когато се въздига в победа.

✦ Signatum: Alchimilla Ignis ✦  Огнената Алхимичка