Из "Дневникът на една ранена алхимичка": Coagulatio

Четвъртък, ден на Юпитер

COAGULATIO – Ignis Caelestis

“Никой, който не е преминал през ада на собствения си Аз, не ще докосне небето.“

„И духът се сгъсти. Стана форма. Стана Аз.“

Някога вярвах, че възвишеното е леко.

 Че то се разтваря, че душата, за да е свободна, трябва да полети.

 Но истината е друга:

 свободата е бреме. Тя притежава неописуема тежест.

 И тази тежест е моята.

 Сгъстената светлина. Съсиреният смисъл. Утаената и оформена кръв на моите преживявания, превърната в същност.

След Solutio, където всичко се разтвори в безкрая —

 идва нуждата да се събера.

 Да се обособя отново.

 Не като старата версия на мен, а като пречистена субстанция,

 претопена в огъня на опита,

 измита в реките на болката,

 и сега — утаена.

Coagulatio не е просто връщане към формата. 🜔 Coagulatio е алхимията на плътта.

 На новата истина, която диша с моите дробове.

 Тя е моментът, в който всичко нестабилно приема образ, защото вече е поело волтажа на истината.

 Или както древните казват:

„Per fulgorem caelestem, fit unitas spiritus et carnis.“

 „Чрез небесната мълния, се осъществява единството между дух и плът.“

То е раждане на нова плът, която вече помни вечността.

Аз минах през ада.

Изгорена от желания, съкрушена от отхвърляния,

 въвличана отново и отново в спиралите на срама, гордостта и страха.

 Но вече съм тук,

 в тялото.

 И не бягам от него.

 Не го обяснявам.

 Присъствам в него.

Ухае на тамян, кедър, салвия и индийско орехче.

Между устните ми тече наелектризиращията заряд на тъмен шоколад, портокалови кори и лешник.

Юпитер ми дава разрешение да бъда Велика:

 не като надскачам света,

 а като вграждам духа в материята.

Днес небесният властелин ми говори с гласа на стар приятел, носещ карта и компас.

 Казва: “Сега можеш да строиш. Сега можеш да водиш. Но първо — утвърди себе си като здрава основа на твърда земя.”

Знам:

 🔥Не съм само буря.

 🌊Не съм само сълза.

 🍂Не съм само пръсната дума или въздишка.

Аз съм форма, възкръснала от хаоса.

 Аз съм взривоопасна смес от обич, вина и истина.

 Аз съм зрънце във великата архитектура на вселената —

 и днес, вече мога да стоя с високо вдигната глава.

Сега знам —

 любовта не е извисяване.

 Тя е споделянето на тежестта с другия. Тук, на земята.

 Тя е коагулация между две души, събиране в общата им реалност.

Вече мога да бъда храм —

 на духа, на плътта,

 на онази любов, която не изгаря,

 а издържа.

Сърцето ми вече не е етерна струна. То е орган.

 Бие. Кърви. Обича. Прощава.

 Не лети. Не се носи.

 Остава.

И може би точно в това е чудото:

 че небето е било винаги под краката ми,

 а аз съм била звездата,

 която е чакала да се съсири.

Юпитер ме учи:

Когато мълнията разкъса небесната утроба

 и удари земята, не само я изгаря —

 тя я събужда.

В този удар е скрито нещо повече от разрушение —

 в него е и божественият печат,

 онзи гръмовен глас, с който гръмовержецът изговаря:

 „Fiat corpus!“ – „Да бъде тяло!“

 И духът се свива, тялото се нажежава,

 а времето спира,

 за да се роди нещо непоклатимо.

Coagulatio не е просто съсирване на субстанция.

И Юпитер не шепне. А гърми.

 Аз, детето на огъня, вече не се боя от неговите мълнии.

 Викам ги. Приемам ги в сърцето си.

 Fiat lux. Fiat corpus. Fiat ego.

Да бъде светлина! Да бъде тяло! Да бъда Аз!

В този свят, където душите се разпадат в комфорта на удоволствието,

 аз се съсирвам в трудността на въздържанието.

 Във вихъра на гръмотевицата намирам опора.

 Не в утехата, а в енергията на удара.

 И може би там се крие тайната:

„Non est coagulatio sine ictu.“

 „Няма съсирване без удар.“

И както светкавицата не пита кого ще удари,

 така и съдбата не пита кога ще бъда готова.

Тя нарежда да бъда готова СЕГА!

Просто разпръсква сенките,

 и във възвишения миг на истината,

 аз приемам своята нова форма.

Сега вече не съм разпиляна искра.

 Аз съм заземено сияние.

 Аз съм форма, закалена със светкавица.

 Аз съм мълнията, която оцелява след собственото си раждане.

🜔 Coagulatio est sacramentum ignis caeli.

 – Съсирването е тайнството на небесния огън.

В плът, дух и намерение.

 В ритъм с Юпитер.

 В ден четвъртък, когато душата заяква.

 Coagulatio завършва с шепота на отиваща си лятна буря:

 “Можеш да си цяла и въпреки липсата.”

Тя, която прие гръмотевицата не като наказание,

 а като възнесение чрез плът.

Възродена чрез собствената си тежест.

 Готова за възвишение в деня на Венера.

🜔 Alchimilla Ignis 🜔