Из"Дневникът на една ранена алхимичка": Rubedo
Понеделник, денят на Луната
Фаза: Rubedo — Златното узряване
Днес не се събуждам сред пепел и прах.
Нито пък в мрак, не и във студ.
Стаята ми не е празна. Или тиха.
В нея звучи музика. Симфонията на Сътворението.
А в светлината, струяща от раните ми —
онези, които не скрих, не забравих, а превърнах в злато, се проектира един любим образ.
Въздухът ухае на ванилия и бял мускус,
но нищо не е невинно тук.
Сладостта е плод, роден от бурята.
Стени, облицовани с мъх,
пропити с мъдростта на древни заклинания
и с дъха на всичко онова,
което избрах да кажа.
Кръвта по ръцете ми вече не е вина.
Тя е мастило, с което преписвам битието си —ред по ред, истина по истина.
Не отричам миналото. Гравирам го в медальон.
Но го нося не като окови, а като обет:
"Онова, което изгаря, може и да освети.”
Ти — влюбчиви, вечен търсачо,
винаги една идея по-бърз от вятъра,
винаги на ръба между вдъхновение и умопомрачение.
В теб, мой въздушен господарю на сенките,
има кръв от същото слънце.
Тя зове кръвта ми.
Дори мълчанието ти крещи на език, който само сънят ми разбира.
Виждаш ли ме сега?
Вече не прося прошка. Аз я дарявам — и на теб, и на себе си.
Защото в Rubedo не оцелява гордостта,
а само онова, което е било истинско в Мрака.
Вените ми са пълни с лунно цвете и светлина.
Сладкият дъх на лилиума ме обгръща като старо заклятие:
“Обичай, без да притежаваш!
Бъди!”
Дори ако не съм до теб.
Мълчим.
Но мълчанието между нас е живо —
животински дъх на две души,
които някога горяха една до друга.
В Rubedo няма гняв.
Няма отчаяние.
Има само… истина.
Гола, сияйна и безпощадна —
като слънцето по време на лятното слънцестоене,
когато дори сенките не могат да се скрият.
„Искаш ли?“ — не е само въпрос.
Това е моят ключ, протегнат чистосърдечно.
Моята покана без клетва.
Моята обич без окови.
Пиша на пергамент,
върху който майка ми бе изписала рецептата за възвръщане на вътрешна сила.
Вещерска кръв ме води.
Алхимията е моят език.
А днес…
с теб говоря на езика на пречистеното сърце.
Не те моля да се върнеш.
Не те търся със заклинание.
Само питам:
Искаш ли…
да ме почувстваш такава, каквато съм сега?
Без маска.
Без гордост.
Без пепел по клепачите.
В този ден на Луната, когато женската сила тихо сияе, аз — Огнената алхимичка,
поставям тези редове като мост между световете ни.
Има думи, които лекуват.
И мълчания, които сближават.
Ти избери.
И все пак…
ако си още на онзи праг, с рани по дланите, но и в сърцето и със сухо мълчание в гърлото, знай: Аз вече не съм враг.
Сега съм светлината, от която понякога боли,
но и която притежава потенциала да излекува
и най-тежките поражения .
И ако някога отново ме повикаш, дори с шепот, ще зная, че си избрал пътя към златото.
И няма да се уплаша.
Първичен процес на трансмутация—завършен.
А дали полученото е истинско злато?
In Flamma Renata, Lux Coronata – Alchimilla Ignis
Преродената в пламък, увенчана със светлина— Огнената Алхимичка
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Митева Всички права запазени