„....той може пепел да яде, но няма да се моли.....” - Здравей. - Пак ли ти? - попита изтощен женски глас. - Очакваш ли някой друг? Тя мълчеше. - Защо не ми отговаряш? Не бива да се отнасяш така с добър приятел като мен... Може би най-добрият, който някога си имала. - Ти не си истински! Ти си само плод на въображението ми. Игра, която подсъзнанието ми играе с мен и аз губя битка след битка - тя говореше спокойно и уверено, като обигран оратор, който може да убеди всеки, но истината беше, че иска да убеди преди всичко себе си. - Важен е краят на войната, не е ли така? Тя пак мълчеше. - Защо се съпротивляваш не можеш ли да разбереш, че си по-различна! - Но аз не искам да съм по-различна! - Що за глупости говориш. Всеки иска да е различен, не съм ли прав? - Не, не си! Аз не искам да съм различна, колко пъти да ти го повторя?! Винаги съм била като другите. Винаги съм била здраво стъпила на земята и съм се стараела да не се отличавам с нищо. Никога не съм поемала по рисковани пътища, защото ме беше страх, че няма да мога да се върна назад... - Но в мислите си ти винаги си била по-различна. - И какво от това?! Никой не можеше да прочете мислите ми. Аз ги кътах по най-тъмните кътчета на съзнанието ми и...се получаваше.Бях щастлива!Разбираш ли имах опора...равновесие... И двамата замълчаха. - Защо избра точно мен- жената отново възвърна спокойния си тон. - Защото си специална, а не го осъзнаваш и аз съм тук, за да ти отворя очите за истината. - Защо мислиш, че искам да си отварям очите? - Не можеш да живееш вечно в мрак... Отново замълчаха... - Никога ли не си искала да застанеш под прожекторите? - Това не е за мен-тя наведе глава - Смисълът на живота е самоизявата. - Животът няма смисъл. Просто преход от А към В и нищо повече... - Наистина ли си вярваш? - Вече не зная в какво вярвам... - Животът има такъв смисъл, какъвто ти пожелаеш да му придадеш. - Звучи добре, жалко, че не е истина. Замълчаха. - Защо просто не ме оставиш, тръгни си, остави ме, искам си предишния живот-тя говореше тихо, а очите й се пълнеха със сълзи-защо всичко това се случва с мен? - Не мога да си тръгна, докато ти не пожелаеш да ме изхвърлиш от живота си. Не помниш ли-ти ме създаде. - Това не е вярно! Той се засмя. - Аз съм твое творение. Всеки път, когато беше щастлива или тъжна ти ме създаваше частичка по частичка. Хранех се с мечтите ти и пиех от сълзите ти. Страстите ти ме разтърсваха, а страховете ти ме правеха по-силен. Всеки път, когато някой те нараняваше ти се обръщаше към мен. Аз пресушавах сълзите ти и рисувах изящни усмивки по красивото ти лице. Ти беше доволна и търсеше моята компания все по-често, докато не дойде моментът, в който не можеше да живееш без мен. - Но ти се обърна срещу мен... - Защото ти се опита да ме заличиш от живота си. Не можа да ме изтриеш, защото аз не съм рисунка с молив.Аз съм гравюра върху един малък камък. Душата ти. Някога този камък беше скъпоценен, но винаги си е бил камък. - Никой, никога не се опита да достигне до пламъка в сърцето ми. - Напротив, много рицари искаха да бъдеш дама на тяхното сърце. Но стените, с които се беше оградила бяха по-непристъпни и от тези на най-охранявания замък. Огнените слова, които мяташе по тях, пареха повече и от пламъците на най-свирепият огнедишащ дракон.Изпитанията, на които ги подлагашe, бяха непосилни дори и за рицарите на кръглата маса.И рано или късно всички се отказваха. Изморяваха се по дългия път към сърцето ти, решаваха, че са недостойни за теб или пък ти за тях. Но в крайна сметка резултатът беше един-ти беше сама зад високите стени, които само издигна. Тогава създаде мен.Аз бях приятелят, аз бях рицарят, бях всичко, от което се нуждаеше. Тя избърса една самотна сълза - Научих се да бъда щастлива и сама.Преди това бях много по-нещастна.Исках да прегърна някого, да го притисна силно до себе си, да усетя как бие сърцето му, да вдишам аромата му...но точно тогава бях най-самотна, независимо колко хора имаше около мен. - Не можа ли да видиш светлината в тунела? - Какъв тунел, та аз пропадах в пропаст, бездънна пропаст..и нямаше откъде да дойде светлина. - Понякога трябва да паднеш до дъното, за да започнеш да се изкачваш. - Казваш, че съм те създала аз, но това не може да е вярно, прекалено си мъдър и си такъв оптимист... - И ти си такава. Някъде в теб има, дете което се удивява от големия свят. Има и жена, която е страстна, но може да бъде нежна като сатен. Има войн на светлината, но и на мрака. Има пророк, но има и слепец. Има орел, но има и змия. Има стотици лица, но и хиляди маски. И всеки миг ти избираш коя от сенките в теб да послушаш. Но ти започна прекалено често да поставяш маските. Лицето ти се смееше, но сърцето ти се късаше от непоносима болка. Устните ти се усмихваха, но в съзнанието ти се прокрадваха мрачни мисли. Изглеждаше безразлична, но в душата ти бушуваха изпепеляващи чувства. И защо беше целият този маскарад? Познава ли те изобщо някой? Защо не допускаш никого близо до себе си? Тя повдигна безпомощно рамене. - Страх ме е! Страх ме е, че ще загубя независимостта си. Колкото повече хора ме познават, толкова по-голяма вероятност има някой да ме нарани. Колкото повече хора ме познават, толкова повече завися от тях. И така докато от мен не остане само празна черупка, само сянка от минал блясък, само прашинка в необятната пустиня. - Животът ти и сега е пустиня. - Но ти си моят оазис, нали така- тя се усмихна иронично. Ти си островчето, но което се усамотявам щом ветровете в пустинята станат прекалено бързи. Ти си моята спасителна лодка, когато островът е нападнат от туземци. Ти си и делфинът, който ме води отново на брега, ако морето се развълнува прекалено много. Аз живея благодарение на теб, но все още няма заради кого да живея. Дните и нощите се сменят, но пустинята си е все там, все на същото място. To be continued…maybe
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.