Най-напред гръмнаха вестниците, че била открадната картина на великия художник Исак Д, а скоро след това се появиха и застрахователите. Оказа се, че се касае за един от шедьоврите на съвременната българска живопис, представляващ гола хубавица, танцуваща със самия сатана, който и шепне нещо в ухото. Оказа се още, че същата картина е застрахована за милион евро, поради което застрахователите са в паника и дават мило за драго на този, който им снесе някаква информация, а освен това, нямайки особено доверие в държавните институции, предпочетоха да се обърнат към мен, като изявен специалист по заплетените дела. Намериха ме направо в кантората, където бях заспал след снощния запой в кръчмата „Последен грош”, явно добрал се с последни сили, защото смътно си спомням, че вече бе изтрит надписа на вратата на колегата отсреща – „обикновен педераст”- случай, споменат в хрониките на приятеля ми Здравко П - и нечия загрижена женска ръка бе изписала с равен и красив почерк на моята собствена врата: „хомосексуалист”. Наистина звучи като повишение в йерархията, само че то сериозно би навредило на реномето ми, въпреки цялата изисканост на конкретното звание, поради което предпочетох да го премахна, още повече, че не си спомням да съм се прибирал миналата вечер с жена.
Разговорът беше делови и стигнахме до споразумение при сполучливо разследване да получа като хонорар една десета от стойността на застраховката, което между впрочем, имайки предвид брутната стойност и моята квалификация, е една справедлива цена. Ако трябва да бъда откровен, още в самото начало у мен възникна подозрение относно идентичността на автора на престъплението, но го скрих от застрахователите по понятни причини, освен това ме цепеше главата поради махмурлука и побързах да ги отпратя, за да обмисля още веднъж ситуацията.
- Окей, мистър Т?
- Окей, мистър Х.
Всъщност, нямаше много за мислене. Според елементарната логика единствен, който би могъл да прояви интерес към едно творение на Исак Д, е самият Исак Д -тоест, в този смисъл, единствено той би демонстрирал желание да го открадне, въпреки че трудно се възприема идеята да откраднеш нещо от самия себе си. Ами застраховката?
В този ред на разсъждения реших да направя няколко справки и първата реномирана институция, към която предпочетох да се обърна, беше кварталния публичен дом, от където въпросният „гений” имаше навика да подбира моделите си.
Естествено, бързо намерих каквото търсех. Модели имаше колкото щеш. Не една, а пет-шест от възпитаничките на пансиона потвърдиха, че са позирали на „гения” - всички до една били възпроизведени в шеметен танц със Сатаната, където в позата на Сатана „великият творец” изобразил самия себе си, разбира се не забравяйки да прибави към светлия си образ рога и опашка. Поне така твърдяха няколкото проститутки, които разпитах и изневиделица този „шедьовър” на изобразителното изкуство да вземе да изчезне от изложбата. Мамка му!
Ами какво да ви разправям за този Исак Д? Естествено, че е пълна откачалка и едновременно с това – достатъчно комична фигура. Виждам го много често да скита по улиците със скицник; обикновено засяда край автобусни спирки и кафенета и кандърдисва по-хубавите жени да му позират. Те веднага схващат колко му е акъла, но някои от тях се съгласяват, вероятно от скука или може би от любопитство какво ще излезе в края на краищата. То се знае, че от самата картина нищо не излиза, но впоследствие творецът преминава на любовна вълна и твърди пред дамата на сърцето си, че Пикасо, Едуард Мане, Гоген и останалите в сравнение с него са обикновени аматьори, което едва ли впечатлява особено загрижената дама, но тя е достатъчно снизходителна по ред други причини. По принцип най-сериозните му почитателки са проститутките не само защото им дава по някой лев, но и защото успява да ги убеди, че ги е обезсмъртил в картините си и впоследствие, когато същите започнат да се харчат за милиони, те също ще получат известна част. За целта винаги се намира в употреба името на някой американски милиардер, който уж проявил неудържим интерес да инвестира в изкуството на Исак.
Но най-шантавото в цялата ситуация беше, че по неведоми пътища на съдбата неговото име се бе появило в едно италианско списание за изобразително изкуство заедно с един от „шедьоврите” му, където беше рекламиран като виден представител на кубизма в България и той го носеше винаги и навсякъде със себе си, за да го показва на неверниците и да дразни опонентите си, някои от които наистина имаха какво да демонстрират.
За да бъда съвсем наясно се отбих при един известен капацитет по изкуството в града и го попитах какво е мнението му за работите на Исак Д. Той само се усмихна и рече:
- Пълна боза.
За да не остана заблуден от субективна преценка - известно ми е, че тези „ценители” най-често умеят да ценят само себе си - се отбих при друг да проуча и неговото мнение. Мнението беше също така категорично:
- Абсолютна боза.
Явно минахме съвсем на бозаджийска вълна, поради което отскочих до сладкарницата и пих набързо една боза, което ми се отрази добре на махмурлука. След което се отбих при трети капацитет. Резултатът беше малко по-различен:
- Вашата оценка за работите на Исак Д?
- Кой е този Исак Д?
Ясно. Този пък изобщо нямаше представа за кого се отнася.
Общо взето, вървейки в тази посока на размишления, хипотезата започна да се избистря. Въпросният „титан на мисълта” беше популярен и жънеше успехи най-вече сред възпитаничките на публичния дом. Те единодушно заявяваха:
- О, много е готин!
Но на мен не ми се вярва едно такова жури да бъде определящо при евентуално разследване. Единствено, с което не можех да се преборя беше фактът, че конкретният „шедьовър” е застрахован за един милион евро. Е това вече хич не ми се връзваше. Тези застрахователи или нямат акъл, или Исак има хора в застрахователното дружество; нищо чудно някоя от служителките да му сътрудничи при неговите творчески усилия - нещо, което трудно ми се побира в главата.
После проучих и разбрах, че за да плати застраховката, нашият човек е теглил доста сериозна сума от банката, като за целта е ипотекирал - какво мислите? Естествено - част от „великите си шедьоври”. Е това вече е върхът на мармалада. Това вече ме удари в земята и хептен се побърках. Излиза, че будалите в България са много повече, отколкото е допустимо и в тази категория могат да бъдат включени успешно и голяма група банкови служители.
Ипотека на „шедьоврите” на Исак Д!? Дръж ме, че ще падна!
Междувременно онази малка мискинка пак беше изписала на вратата на кантората с равен и красив почерк: „хомосексуалист” и чак тогава се досетих кой може да ме увенчава с такива аристократични титли. То беше същото онова малко момиченце на съседите отсреща, което напоследък упорито обяснява в любов своята кучка Дулцинея и пише любовни писма до моя Муржо, който пък хич не се трогваше; лежеше на сянка под стълбището на кантората, гонеше си мухите и не обръщаше внимание на вехнещата от любов Дулцинея. Общо взето нещо подобно беше изповядано в писмата, адресирани до Муржо, дето открих в пощенската кутия, разбира се, разкрасени с цветенца и поетични словосъчетания от сорта на:
„Сърцето ми е бездна от копнежи;
аз страдам и сълзи горчиви лея”... и т.н.
И както можеше да се случи, несподелената любов скоро се превърна в ненавист; в действителност това „хомосексуалист” касаеше именно Муржо, но нито той, нито някой от моите клиенти проумяваха подобна възможност; кой го е еня за разбитото сърце на кучката Дулцинея, но на мен сериозно ми се сриваше реномето, поради което се наложи да го смъмря за неджентълменското му отношение към дамите, само че той ме погледна негодуващо и възрази: „Бау, бау!”
Което означаваше, че не възнамерява да си разваля рахата заради някакви пухкави домашни любимци, които пикаят по стълбището и в края на краищата трудно можеш да ги различиш кучета ли са, котки ли са или други божи твари, явно нямащи нищо общо с волята на твореца. Муржо е определено куче с характер – абсолютен националист – не само защото лае по циганите, дето изкупуват стари печки и бойлери, но и защото презира онези нескопосани хибриди на кучешкото племе, украсени с панделки и пискюли, които припкат навред край своите възхитени доброжелатели. Разбира се, той е порода „Улична превъзходна” и освен това много го мързи.
Обясних на момиченцето какво е споделил Муржо във връзка с любовните терзания на Дулцинея и я помолих повече да не драска по вратата, защото това много обижда клетия Муржо. Понеже тя не беше в състояние да си обясни подобно поведение добавих, че всъщност Муржо е сгоден за друга кучка и е верен на дамата на сърцето си, поради което не може да обърне достатъчно внимание на Дулцинея. Тази щуротия на квадрат имаше неочакван ефект, разбираем само за едно женско същество. Момиченцето реагира много емоционално:
- Горкият, аз пък си мислех, че е студен и безсърдечен.
И след малко му донесе от къщи един грамаден говежди кокал, който явно Дулцинея не е успяла да сдъвче.
До тук добре! Избърсах старателно надписа и отворих нова бутилка.
Преди време имах спор с моя колега Филип Марлоу, който твърдеше, че умереното напиване възвисява духа. Тогава му идвали най- добрите идеи, касаещи конкретно разследване, въпреки че после го боляла главата.
Моята хипотеза е, че по-скоро здравото напиване възвисява духа, не само защото не ми идват никакви идеи, но и защото се отваря ищах за още едно напиване, поради констатацията, че махмурлукът се лекува с пиене и така нататък, докато престане да те боли главата. Често се е случвало решението на някой казус да ми дойде на сън обикновено след сериозно напиване, поради което не мога да отхвърля тази версия. Зная, че колкото и да се блъскам с нещо, ако прояснението не се появи от само себе си още в първия момент - било като идея, било като съновидение - то после изобщо не се появява. Ето защо съм възприел шопския принцип: „когато има най-много работа, аз лягам да спя”. Няма майтап, но в повечето случаи неразрешимите проблеми ги решавам в заспало състояние. В това отношение напълно си приличаме с Муржо. Той е мързелив любовник, най-много обича да спи и аз - без да съм любовник - също обичам да спя. За целта съм курдисал в кантората диван и обикновено при липса на клиенти, което е нормално явление, прекарвам работното си време хъркайки. Някои твърдят, че могат да мислят само прави – известен е проблемът на Хемингуей - той пишел прав като кон пред бюрото си и по друг начин не можел. Други заявяват, че работят само седнали, а аз трябва да упомена, че мога да работя само легнал. Дори е пресилено, ако захвана да твърдя, че работя или мисля; изобщо не е така и се чудя дали по принцип има с какво да мисля. По-точно е, че прозрението се появява изведнъж без да го търся и не мога да си обясня дали това става дремейки или спейки.
Така и този път, както е казал поетът, след тежък махмурлук: „идеята пламна като факел и озари тъжните ми вселени”… Хе, хе  - може и да го е казал - те поетите са винаги много тъжни и много неразбрани, поради което кучката Дулцинея вие жално, когато премине по улицата някой печален, реещ се из висините на духа пловдивски поет. Изобщо в цялата ситуация има нещо много тайнствено и много поетично и само Муржо със своя сух прагматизъм не може да разбере това. Обикновено когато кучката Дулцинея започне да вие, той хуква панически и се крие някъде между контейнерите за смет, явно ужасен от перспективата да бъде ухажван от въпросното изчадие. Защото това беше някаква странна селекция, наподобяваща по-скоро птицечовка, отколкото кучка.
Както и да е, малко се отклоних от темата, но то се случи, защото спейки и сънувайки, чух протяжния вой на Дулцинея и си спомних, че миналия път, когато премина по улицата Исак Д със своя скицник, тя също виеше, а после изведнъж млъкна и започна да върти опашка. Защо?
Изведнъж се сетих. Исак носеше под мишницата някакво платно - току-що завършен акварел, от който само частично мярнах нещо, но почти не обърнах внимание. Сега картината се възстанови напълно в паметта ми - общо взето имам безгрешна зрителна памет - и идеята ме озари. Както се казва…
Значи картината - обикновен акварел - представляваше нещо като национален флаг, само че вместо лъв, върху трикольора имаше изобразено куче - много оригинално хрумване. Освен това дръжката не беше дървен прът, както би трябвало да бъде, а вместо него имаше изобразен кокал, което по моему, не е лошо като идея, предвид националния характер, но тогава хич не се замислих по въпроса. Сега обаче се замислих и съвсем ясно си спомних всички подробности. Ето, значи, кое е накарало кучката Дулцинея да се развълнува. В нея се е надигнал патриотичния порив на нацията - тоест - наличието на куче и кокал. Много романтично.
Добре, но има още нещо. Много ме шокира този акварел: съвсем пресен, дори още незасъхнал и знамето с куче и кокал. Май съм виждал нещо подобно при още някой от бележитите наши творци, което вероятно е характерно за националния дух. Странно.
Още по-странно беше, че Муржо за първи път не побягна панически, а започна да ръмжи критично и да души въздуха. Не е възможно да е подушил акварелния кокал. Нещо друго имаше, но какво?
Сетих се. Явно под този слой боя се крие онова другото и акварелът е само камуфлаж. Муржо не може да греши. Бас по каквото щете, че е подушил отдолу проститутката с танцуващия Сатана от оригинала, а вероятно и маслената боя. Чувал съм, че маслените бои, които използват нашите творци е някакъв китайски бълвоч и смърди на екарисаж. Ето, значи, какво било.
Мотивът ли? „ Елементарно Уотсън”: впоследствие хитрецът Исак просто ще измие акварела и ще продаде „шедьовъра” на някой „ценител” от новобългарските бизнесмени, а може просто да го унищожи и да си получи застраховката, което според мен би било по-разумно. Халал да му е!
Да, ама не! Направил си е сметката без кръчмаря. Хич не е предвидил, че с проблема ще се заеме нашият екип - тоест - аз и Муржо.
В действителност, има още една важна подробност: къде е скрита въпросната картина? Това, че самият Исак е извършителят за мен беше повече от ясно, но по какъв начин може да бъде накаран да признае, за това нямах идея. Естествено, че няма дойде и да каже чистосърдечно: „аз бях, арестувайте ме”! Да не е луд! Няма също никакъв шанс, ако примерно, го заловя и подложа на разпит. Как да му въздействам и да го накарам да проговори: да му пусна чалга, да му прочета стихове от някой поетичен сайт, да му покажа някоя серия от „Дързост и красота”? - Много остаряла методика - вече ползвана нееднократно от мои колеги и талантливо описана от Здравко П, но вече неактуална при днешното равнище на масовата култура, когато чалгата се оказва безспорен хит за съвременния български меломан, така че между Кондю и Шопен несъмнено би бил предпочетен първия. Не става! Явно всички българи са придобили имунитет и не се плашат от подобни инквизиции, дори ги предпочитат.
Тръгнах по друг път. То по принцип няма много варианти за избиране, но все пак не е съвсем безнадеждно. Общо взето маршрутът на тази личност е достатъчно объркан. Като се пренебрегне обстоятелството, че най-често циркулира между ателието и публичния дом, може също така да се прибави, че май скита навсякъде. Възможно е да го срещнеш както по улиците, където придърпва хубавите жени и ги кандърдисва да му позират, така също и по парковете, и по кърищата, където уж прави пленери, но аз силно се съмнявам, че е точно така. Обикновено окото му е съсредоточено в съдържанието под минижупите и е много трудно да бъде открит при липса на женска компания.
И така - къде може да бъде потулена въпросната картина?
За всеки случай най-напред се отбих до изложбата да погледна какво представлява дубликатът, който е курдисан на мястото на оригинала. Както и очаквах, нищо не успях да проумея. Откровено казано - калпава работа и нямаше никакъв шанс да направя разлика между това и онова.
Сетих се за оня случай с полицая, дето му наредили да арестува някакъв китаец на пазара в Илиенци, а той арестувал друг. Когато после му се скарали началниците, той се измъкнал съвсем мегарски:
„Ами какво да направя, шефе, като те всички китайци са еднакви?”
Горе долу и моята работа беше същата. Така и не успях да „направя разлика между китайците”, но попитах един галерист-експерт и той потвърди: „ Да, така е. Почеркът е доста по-различен от този на Исак Д.” Може и да е прав.
Къде, къде? Естествено, че в края на краищата сънувах пророчески сън. Нямаше къде другаде да бъде пласиран този акварел, освен в градския кучкарник; не напразно кучетата от махалата бяха толкова развълнувани, още повече, че там съществува изобилие от ценители на подобно изкуство. Както се очакваше, открих картината веднага на следващия ден; няма съмнение, че беше същата. То се знае, че беше сложена на видно място в коридора на административната сграда, за да я гледат както питомците, така и хората от персонала. Наистина картината имаше много почитатели. И питомците, и техните възпитатели от администрацията проявяваха жив интерес към въпросното творение. При тази ситуация възникваше възловият въпрос как може да бъде заменено без някой да забележи. Ясно, че за да бъде направено точно копие се наложи да го фотографирам. Това не беше особено трудно и аз бързо се справих пред доброжелателните погледи на няколко четириноги любители. Следващата стъпка беше реализацията на копието. Това също не беше проблем. Ангажирах един мой приятел - бивш пандизчия, когото веднъж успях да отърва от лапите на правосъдието, защото бяха го обвинили в серийно производство на национална валута и се канеха да го приютят в дранголника за доста дълъг период от време. Само че в този случай човекът изобщо нямаше участие, въпреки че по призвание си е феноменален фалшификатор и може да фабрикува абсолютно точни фалшификати - както пари, така и картини, които биха побъркали не само изкуствоведите, но и самия директор на националната банка. Майтапът на страна, но съм чувал от устата на известни капацитети, че много често неговите копия от картини на наши художници значително превъзхождат оригиналите. Та значи, успях да отърва човека, защото се оказа впоследствие, че в момента когато са били фабрикувани и разпространявани фалшивите пари, той се е намирал не къде да е, а в самия Пловдивски затвор - един факт, изплъзнал се по някакъв начин от вниманието на позадрямалата Темида, а самият „майстор” напразно негодуваше, че го обиждат, приписвайки му реализацията на подобни непълноценни продукти. Както и да е, в края на краищата Темида се поразсъни и произнесе оправдателна присъда, а човекът стана „мой човек”.
Той се зае с работата съвсем сериозно и още същия ден имах на разположение не едно, а две копия - абсолютно еднакви и, както се очакваше, много по-стойностни от оригинала. Това не беше необходимо и се наложи на едното платно да направя известни малки „корекции”, за да се изравнят качествата с тези на оригинала. Накрая разполагах с необходимата картина и направих замяната без особени трудности, докато персоналът на кучкарника си пиеше кафето. За камуфлаж оставих там Муржо под предлог, че се налага да отсъствам два дена. Скрих „шедьовъра”на Исак в чантата, но тъкмо се канех да си тръгвам, в учреждението нахълта самият Исак. Само това липсва! Откровено да си призная, много се притесних, защото подобен вариант не беше предвиден в сценария и трябваше да импровизирам. Та това е самият автор; като нищо мога да бъда разобличен и обвинен в кражба на произведение на изкуството, което никак нямаше да бъде въодушевяващо.
- Какво правиш тук, бе пич?
- Ами оставих кучето, защото се каня да замина за малко - шикалкавя аз - а ти за какво?
- Дойдох да си прибера хонорара за картината - отговори той тържествуващо - ето онази.
И посочи „шедьовъра” на стената. Кръвта ми изстина, защото очаквах всеки момент да бъда разкрит, но нищо подобно не се случи. Исак поразгледа „произведението” с особена нежност, пооправи рамката, захили се самодоволно и произнесе:
- Ама голям майстор съм, нали!?
- Нямаш грешка - потвърдих аз, макар че за малко щях да се изхиля.
Само Муржо изръмжа сърдито и изджавка. Явно не беше съгласен с оценките и имаше свое мнение по въпроса. Всъщност, единствено той се усъмни в идентичността на въпросния шедьовър, защото нито авторът, нито някой от персонала, който в същия момент се изниза по коридора, забелязаха нещо нередно.
Много доволен отнесох оригинала и след малко се появих в офиса на застрахователното дружество. Там освен редовите служители беше и самият шеф, чийто подпис фигурираше под нашия договор.
Той ме посрещна сърдечно и се опита да преодолее скептицизма си:
- Имате ли някакъв резултат?
- Мисля, че въпросът е уреден - отговорих аз с максимална тържественост.
- Нещо по-конкретно?
Измъкнах платното от чантата и го показах. Всички се втренчиха любопитно, но когато пред тях цъфна трикольорът с куче и кокал, по физиономиите им се изписа крайно отчаяние.
После то бе заменено с гняв и всеки момент можеха да ме изхвърлят навън като кирлив фес. Реагирах своевременно:
- Всичко е окей! Имате повод да почерпите.
После отидох на чешмата и невъзмутимо пуснах силна струя вода върху платното. Очите им щяха да изскочат от ужас, но скоро той се смени с изненада.
Отначало потекоха разноцветни мътилки, докато се измие горният слой на акварела, после бели мътилки докато се измие вътрешният слой и постепенно водата се избистри.
Веднага след това се показа масленият слой с танцуващата одалиска в прегръдката на усмихнатия Сатана – възприел образа на великия Исак Д.
Гледам, гледам и се чудя. Много не разбирам от изкуство, но нещо ми говори, че това е пълен боклук. Всъщност, като идея е добро, дори доста оригинално, но реализацията е абсолютен кич.
Моят приятел - пандизчията – би го направил сто пъти по-успешно. Но това вече няма особено значение.
Обърнах платното към публиката и всички ахнаха. Шефът пое „шедьовъра” с треперещи пръсти:
- Как мислите - колко милиона би струвало това на една международна изложба?
- Вероятно доста милиони - отговорих компетентно аз, едва преодолявайки отвращението си.
- И как успяхте да го откриете; ние вече бяхме го отписали?
- Дълга история; имам си специална дедуктивна методика за произведенията на изкуството.
- Разбирам ви. Не напразно ви сочат като най-добрия професионалист по заплетените случаи. Ами съгласно договора, ви се полага една десета от стойността на застраховката. В брой ли ги искате или банков чек?
Разбира се, привърженик съм на плащането в брой и го предпочетох.
В следващия момент той придърпа телефона към себе си и набра някакъв номер:
- Исак Д ?
Оттатък някой дълго обясняваше нещо и се хилеше. Чуваха се и женски гласове.
- Да, същият е на телефона. Кажете!
- Търсим ви от застрахователно дружество „Български лъв”. Вашата открадната картина е намерена и е при нас. Можете да си я получите.
Оттатък онзи дълго мълча, после започна да се покашля.
- Хм, хм. Добре, добре. Идвам…
Малко преди да се появи великият творец Исак Д, в офиса дотича още един компетентен ценител на изкуството. Кучето Муржо. Избягал по някакъв начин от кучкарника и ме проследил. Той нахълта с изплезен език, завъртя опашка и се спря продължително пред картината. Погледът му изразяваше пълно одобрение.
- Бау, бау!
Всички се стъписаха и започнаха да мигат.
- Не се притеснявайте - успокоих ги аз - това е моят сътрудник.
- Но защо лае?
- Ангажиран е като вещо лице. Потвърждава, че тази картина е самият оригинал.
--------------