11.10.2012 г., 9:48 ч.

Изчезналият... 

  Проза » Разкази
1115 0 1
18 мин за четене

         ИЗЧЕЗНАЛИЯТ    МЪРТВЕЦ

 

                                         ( документален разказ )                                                                          

   Тази история ми е разказана от преки свидетели под клетва. Бяха четирима човека: обикновени мъже, на възраст между четиридесет и шестдесет години, мой земляци, които познавах и на които можех да вярвам. Щом чух разказа на първия очевидец, за един къс период от време разпитах и останалите. Те потвърдиха казаното от него. Разказите им бяха почти идентични, с много малки различия в детайлите. Говореха възбудено, озадачени от видяното, а някои и изплашени. Такава история не се съчинява – просто няма за какво.

  И така, да започнем отначало.

На трети август 2002 година, както обикновено, заминах на село, където е бащината ми къща. Днес в нея не живее никой. Бях я ремонтирал и има всички условия за един нормален живот – вода, електричество, вътрешен санитарен възел и двор с овощна градина. През лятото и есента е направо рай. Тук написах първата си книга – едно сериозно изследване върху свръхестествените явления.

 Още на втория ден след моето пристигане в къщи дойде един от очевидците – А. Каменаров, май добър познат,  бивш директор на училището. По разбирания и манталитет Каменаров бе твърд материалист и реалист. Както сам казваше: човек, здраво стъпил на земята. Когато книгата ми излезе от печат, прояви интерес, но като разбра на каква тема е, направо я остави, като не забрави все пак от учтивост да каже няколко думи:

   - Не се съмнявам че е написана добре, но аз не вярвам на такива истории. Говориш за свръхестествени явления, за някакви си светове около нас, за духове, но за мен това са фантасмагории. Нас ни има тук и сега. На този свет всичко се знае.

   Този път обаче Каменаров беше съвсем друг. От предишната му самоувереност нямаше и следа. Настоя да го изслушам, щото щял да ми разкаже нещо, което “главата ми не побира “ и което не било за вярване.

 Започна малко необичайно. Попита:

    - Вярваш ли в Исус?

Това ме изненада. Каменаров бе атеист, не вярваше в Бог, още по-малко в Библията. Но запознат с какви ли не истории, усетих инстинктивно, че с този човек се е случило нещо необикновено, нещо, което го е раздрусало из основи.

 Отвърнах му с въпрос:

   - А ти?

Каменаров не отговори, а повтори въпроса си в друг вариант:

   - По точно вярваш ли в оная история с възкресението, отместването на камъка, празния гроб и т.н.

   - Абсолютно! –рекох. – Това е истинската история за възкръсването на Исус Христос. Има и исторически факти за това. В Евангелията на Матей, Лука и Марко е разказано подробно. Даже Матей е бил очевидец на разпъването на Христос на кръста. Но защо питаш?

    - Абе, как да ти кажа – започна той, – то не е за вярване, ама как да не вярвам, като го видях с очите си.

И започна.

   - Първо, да ти кажа, че за мен това са щуротии – застрахова се той вероятно спомнил си какво беше ми казал по преди – но от друга страна... как да ти кажа... не знам – запъна се Каменаров. Видяхме го четирима човека. Хайде, аз съм възрастен, може да не съм нещо видел, но ония другите са млади мъже, нормални хора. Не бяха сложили и капка алкохол в устата си.

 Разбрах, че трябва да му помогна да събере мислите си, защото вълнението му бе голямо и едва ли това можеше да го стори сам. Затова, така между другото, подхвърлих:

  - Разказвай, бе човек! Да не сте видели дявола. Пък и това да е, какво толкова, дяволи има днес на всякъде.

  - Никакъв дявол не сме видели – засмя се той, – даже още по-лошо – нямаше нищо. Но да не ти губя времето, защото може да си имаш работа.

 Започна.

   - Преди месец почина леля ми. Възрастна жена, познаваш я, леля Недка. Та докато жените я приготвяха в къщата, където живееше, отидохме няколко човека, аз и мои бивши ученици, сега големи мъже, да изкопаем гроба и подготвим самото погребение. В гробищата си имаме купено място и е нещо като семейна гробница. Казвам “нещо”, защото не е баш гробница, а циментиран изкоп, покрит с ламарина да не влиза вода. Там са погребани родителите на леля ми - дядо и баба. Дядо почина отдавна, преди тридесетина години, а баба преди десетина години. При погребението на баба лично събрах костите на дядо в един найлонов чувал и ги положих до главата на баба. Разбираш – ритуал и така нататък. Понеже имах спешна работа в къщата на леля, оставих гробарите сами да отворят ковчега и приберат онова, що е останало от баба ми в чувал, така както е редно. Но преди да тръгна, хвърлих едно око, хей така - от любопитство, във вече отворената гробница. Ковчега беше запазен, сякаш е оставен преди седмица, което не ме впечатли – та нали тя бе циментирана и в нея вода не бе възможно да влезе.

  След около час, тъкмо да тръгне траурната процесия, дойде при мен един от мъжете, Марин и уплашено ми прошепна:

- Абе, бай Наско, къде ни караш да се ровим?  Отворихме ковчега на баба Цена, но вътре няма нищо, нищичко. Нито умрял човек, нито кости, нито череп, дори дрехите на бабичката липсват!

 Стреснах се. В първия момент помислих, че не съм чул добре и че се шегуват, но се сетих да попитам:

      - А ковчега? Той здрав ли е?

      - Абсолютно! Няма дупчица по него. Едвам отковахме капака.

Казаното от Марин направо ме изуми. Не знаех как да реагирам и така на посоки започнах да задавам още въпроси:

      - Другите видяха ли това?

      - Е, как да не са видели! Нали трябваше да прехвърлим костите и при тези на дядото.

      - Чувала там ли е?

      - Той си е там и всичко в него си е там. Не е поместван от ъгъла, където е бил оставен. Ковчега – също си бе на местото, но пак ти казвам, вътре нямаше нищо. Дори косъм. Момчетата се изплашиха и не искат да пипат нищо по него. Какво да правим?

 Сетих се, че може да стане голям гаф, ако хората разберат за това, и да не можем да погребем леля. Казах на Марин:

    - Слушай, връщаш се на гробищата, изваждате празния ковчег от гробницата и го скривате някъде по-далеч, но внимателно. Искам да го разгледам после и нито дума на никого за това.

 Марин схвана веднага ситуацията, кимна с глава и веднага замина да си върши работата. Не ще и дума, че бях силно озадачен от чутото. Нито да вярваш, нито да не вярваш, затова избързах малко преди процесията да тръгне и отидох лично да се уверя в казаното. Истина беше. От ковчега не можеше да излезе и мишка, а от гробницата - още по-малко.Всичко си беше на мястото, но от баба нямаше и следа. Първата ми работа беше да разпитам дали е ровено по гробницата, но момчетата ми напомниха, че лично съм бил там, когато махаха ламарината, което беше вярно. Дори когато отхвърляха половин метровия пласт от пръст, се чудех как бе израснало цяло дръвче на това място. Вътре бе като в преметена стая. Ламарината и бетона си бяха свършили работата. Момчетата потулиха ковчега в храсталаците до оградата, така че никой не разбра за случката.

 Но после, нали знаеш - може ли такова нещо да се скрие – много хора научиха, че нещо е станало на гробищата. Започнаха да ме питат вярно ли е, че баба ми е възкръснала и бог знае още какви дивотии. Отговарях им уклончиво, че говорят глупости, че такива неща не стават в днешно време.

   - Но стават – подхвърлих.

   - Ами... запъна се Каменаров – ха кажи де, каква ще да е тази мистерия?

Слушах го внимателно, наблюдавайки реакциите му. Казах, че докато не говоря и с останалите, не мога да кажа нищо. Не че не му вярвах, но исках да чуя и другите – все пак четирима свидетели е имало на случилото се.

 Когато Каменаров си тръгна, ме попита отново:

   - Добре, какво все пак е станало? Нямаш ли мнение?

   - Не знам, бе човек. Вие сте били там, не аз - но за да не го разочаровам, подхвърлих, – ще ти кажа мнението си по-късно. Все пак не подминавай такива явления. Колкото и да си невярващ, може и сам да си отговориш на някои въпроси, ако си по-наблюдателен. Я си представи, че някой е искал в нещо да те убеди...

   Каменаров стоеше на два метра от мен мълчалив и уплашен.

Разбира се, имах хипотеза за случилото се, но не я споделих с него по две причини. Първо исках да бъда абсолютно сигурен в разказаното и второ: каквото и да му кажа сега на този човек, нямаше да повярва.

 Интригата бе пълна и аз реших да я разнищя докрай – не всеки ден се срещаха подобни случай: погребан човек, гроба му непокътнат, ковчегът му налице и запазен, а собственикът ...го няма. Кой каквото и да си мисли, но това си е загадка над загадките. До сега знаех само за един такъв случай – този за Христос. Но баба Цена, нито бе Христос, нито през живота си е извършила нещо, с което да напомни, че е била светица. И все пак... Признавам, че бях развълнуван от чутото. За времето, през което се занимавах с изучаване на свръхестествените явления, а то не беше никак малко – около тридесет и пет години – какво ли не прочетох, или ми бе разказано, дори и лично наблюдавано от мен, но да си призная, за такъв феномен не бях и чувал.

Излязох да се поразходя и за мой късмет срещнах Марин. Здрависахме се и аз започнах направо:

   - Марине – рекох, – какво е тая история с празния ковчег? Вярно ли?

 Като чу за какво става дума Марин се стресна. Попита:

  - Господин Каменаров ли ти я разказа? Ами вярно е. Направо онемяхме, когато отворихме ковчега. Самият той се беше като нов. Разни там вараци - мараци си стояха още върху него, но от бабичката нямаше и следа. Нито кости, нито дори дрехите ù! Нищо! Само шамията и одеялото, върху което е била положена, бяха там, на дъното на сандъка. Друго - нищо. Абсолютно нищо. Стояхме като парализирани над гроба и празния ковчег. След минути момчетата се дръпнаха настрани и после не можех да ги накарам да свършат каквото и да е. Реших, че ще е по-добре да кажа на бай Наско за това, и отидох при него да го питам какво да правим по-нататък.

  - Ковчега беше ли здрав, имаше ли големи дупки по него?

  - Какви ти дупки, бе човек! Беше като нов – нито големи, нито малки. Когато отворихме гробницата, се чу свистене, като от нещо вакуумирано. Знаем ги тия работи – не погребваме за пръв път хора. От ковчега, когато го отворихме, също излезе нещо като въздишка, което бая ни стресна.

  - Имаш ли някакво обяснение? – попитах, защото ми беше интересно да знам какво мисли за случая.

  - Да имам обяснение?! Какви ги приказваш?

Наистина, въпросът ми бе не на място – тия прости хорица едва ли бяха чували за Христос, а аз ги питам да обясняват необясними неща.

 Благодарих му за разказаното и си тръгнах.

  Отидох в кафенето, поръчах си една кока кола и се замислих. Заслужаваше си да разнищвам случая. Каменаров и Марин бяха доста уплашени, което бе сигурен признак, че не лъжеха. Първото нещо, което ми дойде на ум, бе, че мародери са разкопавали гроба, търсейки ценности. И такива неща се случват: богата жена, погребана с накити, скъпи дрехи. Но това тук бе селска жена, бедна, облечена скромно, а за ценности въобще не можеше да се говори.Кой по време на тоталитарната система имаше бижута? Още повече пък да ги заравя в земята. После, ако някой е решил да краде, след това щеше ли да мисли за  заравяне на  отворен гроб? Абсурд! Каменаров отрече да е ровено по гроба – бил сигурен защото ходел всяка година да го почиства от треви и бурени.

 На другия ден се срещнах и с останалите двама очевидци.

Третия видях в кафенето до нас. Когато го запитах какво точно е видял, Николай се стресна. Почти беше забравил тази история, но щом споменах, че съм говорил с Каменаров и Марин, задъхано повтори казаното от тях. Добави само, че под шамията е била изкуствената челюст на бабата. Друго - нищо. Никакво дрехи, никакво кости, никакво тяло. Нищо. Ковчегът бил здрав, гробницата – също. Вол не би могъл да излезе от там, камо ли умряла бабичка – засмя се той. Завърши: -  Разкопал съм поне десетина гроба, но такова чудо до сега не съм виждал. Пълна мистерия. Всички гледахме и немеехме над празния гроб. Истина е – рече – заклевам се. Питай и другите.

 Последният очевидец каза същото: - ковчега почти като нов, но непокътнат и...празен. Гробницата – също.Добави само, че по дължината на ковчега, върху одеалото където е било положено тялото имало някакъв сив прах, с цвят на пепел, но не било пепел. Тази информация за мен бе много важна – все пак нещо бе останало.

   В къщи, вече след разказаното от всички присъствали на случая, продължих да търся отговора на този феномен, като разсъждавах: първо, четиримата казваха едно и също, значи не става въпрос за измислица или някакво шега. Това бе най-важното. Колкото и да мислех, каквото и да минаваше през главата ми, все се връщах към разказаното в Библията. В нея също се споменаваше нещо подобно, за втори живот на праведниците и т.н., но дали е било така или не, все още има спорове. В окултната наука се говори за материализация, дематериализация, като не се забравя да се поясни, че това са изключителни феномени и то свързани с чисти духовно личности известни като Посветени.

 Исус Христос? Е, да но той е бил Син Божи, необикновена личност, а баба Цена? Една обикновена селска жена да възкръсне? При това приживе не привличаща вниманието на хората с нищо. Да не се вярва не може – фактите са налице. Така, че въпросът, който внукът и Атанас ми зададе, не бе лишен от основание. Христос? Но дори там при възкръсването на Божия Син е бил отместен огромен камък. За какво друго е направено това от Ангела, ако не да излезе тялото, тоест физическата същност на човека Христос, а тук – нищо. Мястото не бутано с години и все пак тялото изчезва. Казано на научен език, пълна дематериализация на физически субект. Дематериализация на човешко тяло? Но защо? И как е станало?

 Задавах си тези въпроси, защото не можех да повярвам, че това може да се случи и днес, и то с човек, който с нищо не бе показал приживе, че е по-различен от останалите хора. И все пак...

  Поразрових наличната литература, която ми се намираше под ръка, припомняйки си много неща. Особено се впечатлих от писаното за така наречените Посветени. Известно е, че такива са били Мойсей, Аврам, Буда, Христос, Мохамед, Елена Блаватска, Тибетеца, и др. А от по ново време Петър Дънов (Беинса Дуно - България), Сатя Сай Баба- Индия, Алис Бейли - Великобритания и др.   Един от тях е наш съвременник, роден от майка българка и баща руснак. Става дума за Анатолий Руденко, който на четиринадесет години приема име на посветен – Зор Алеф. В книгата си “Отговори за непосветения” излязла през 2001 година, в глава седемнадесета, той казва: “Да, съществува такова явление и се нарича “Ефект на тялото на дъгата”, като пояснява: Ако човек си постави за цел да се дематериализира, то той може да го постигне. Някой източни мистици са били обучени специално за това, като са притежавали и съответната техника, която се заключавала в ежедневни медитации и произнасяне на съответни формули – мантри, които са подготвяли човекът за дематериализация на тялото. Безспорно, тези източни Учители, които са постигали “ефект на тялото на дъгата”, са си отивали като просветлени и освободени хора”. По нататък Зор Алеф продължава: ” Такъв ефект може да се получи и е полезен, ако лицето е служило състрадателно на ближните. В действителност, съществуват съвсем малък брой тела на дъгата, защото лъжовно поставена цел, не може да доведе до това ниво на съвършенство, при което е възможна естествена дематериализация на тялото.”

 На въпроса, как е ставала, тази дематериализация, Зор Алеф казва:” Това е възможно ако има пълно отъждествяване на енергията на тялото с енергията на съзнанието. Сами по себе си грубите енергии се подобни на  фините. Понеже тялото практически няма плътен елемент, се извършва деструктуриране на веществото – то се обръща в плазма. Именно за това, там където е умирал Учител (Посветен – бел. на А. ) хората са можели да видят светене на дъга – преливане на много цветове над гроба му.”

 Както виждаме в езотеричната литература и от най-ново време има сведения за това, но се налагат да направя някои допълнения, които ще внесат по-голяма яснота в нашия случай.Няма да коментирам обясненията на Зор Алеф – по същество той е прав – ще коментирам само отделни думи и изрази, за да стане ясно, как е ставала тази дематериализация. Например, той говори за енергия на съзнанието, като я определя като много финна. Това трябва да се разбира, така: по принцип финните енергии са с несравнимо по-висока честота от вибрациите, които съпътстват човешкото тяло, следователно носят многократно по голяма енергия. Един мощен съзнателен импулс, наистина е в състояние да разбалансира (и разкъса) енергийните връзки на тялото (между молекулните, между атомните) и то за кратко време да се превърне в купчинка химически елементи.  Не броя водата, защото тя, състоейки  се от водород и кислород, се превръща в газове, които за минути излетяват в пространството. Да не се забравя, че човешкото тяло се състои главно от течности (78 % ) и малък процент твърда консистенция. При това мощно влияние на енергията на съзнанието е възможно наистина да се доведе веществото до плазмено състояние, което вече има електрически поляритет и земно магнитно поле лесно може да му влияе. Тази проява се изразява в разноцветни светлини над гроба на праведния (светия) човек.

 Ето обяснението за някои тайнствените светлини, които от време на време хората наблюдават в гробищните паркове.

 Зор Алеф пояснява, че този мощен съзнателен импулс може да е спонтанен, но може и да е целенасочен, идващ от астралното тяло в което душата все още играе важна роля или пък да идва от Акаша (СПС – Световното поле на съзнанието). С това негово заключение съм напълно съгласен, като в допълнение ще кажа, че то може да се случи както приживе, така и когато тялото вече е само тлен. Този процес няма нищо общо с гниенето (окислението), тоест той не е химически процес.

 Точно това се е случило и с тялото на баба Цена – наличието на прашец върху одеалото го потвърждава.А защо това е станало с нея?

  Ето вече въпрос на който трудно може да се отговори еднозначно.

   За възкресение и дума не може да става. Фактите и преминалия живот на бабата не говорят че е била по различна от останалите хора. Както вече уточнихме, тя не е била нито светица, нито Посветена а обикновен селски човек, макар да е била набожна даже и Праведница.

  Най-вероятно, Баба Цена да е погребана в състояние на клинична смърт (( в литературата такива случай има описани  твърде много). Каменаров каза, че доктор не е присъствал на смъртта й. Вярвам му, защото на село това почти не се случва и тя не е изключение от общото правило.

  След погребението и поставянето в гробницата тя идва в съзнание. Спомня си, че е била в тежко състояние, болна, но и че е имало и хора около нея. А сега? Пълна тъмнина и тишина. Чуди се какво е станало и къде е. Пожелава да стане, но си удря главата в нещо твърдо и с ужас разбира че е живо погребана. Вече в пълно съзнание е завладяна от една едничка мисъл: час по-скоро да се махне от тук, от това ужасно място в което се намира. Да излезе от гроба, сега, незабавно, в този миг. Този мощен съзнателен силов импулс отива в подсъзнанието й, и то изпълнява нареждането: дематериализира тялото и всичко по него, но за съжаление, както често се случва, при такива екстремни ситуации, се забравя да се даде нареждане на подсъзнанието да материализира тялото и то изчезва в небитието.

 Жената не умира от задушаване веднага, защото е положена в гробница, където има въздух поне за час – два, така, че съзнанието и се възвръща изцяло.

   Има ли доказани факти, за живо погребан човек?

  Да има. Широко известен е случая с руският писател Гогол, който приживе много се е плашел да не го погребат жив, но за зла негова участ, точно това се случва. Когато след години близки и приятели решават да преместят тленните му останки, намират тялото обърнато на страна и с изгризан палец на крака.

 На Каменаров разказах моята версия за изчезване на тялото.

 Когато чу, че баба му е погребана жива, се ужаси.

  - Какви ги говориш, бе човек? Да погреба баба си жива! Ти луд ли си?

  - И все пак, каза, че доктор не е освидетелствал смъртта ù. Ако баба ти бе умряла истински, преди да я положите в гробницата, щеше да си е и сега там. Е, не цялата, само костите ù, разбира се, но там, в последното си жилище, както става с всички умрели хора. А сам ми каза, че костите ги няма. Нито там, нито където и да е другаде.

  Каменаров ме слушаше, мълчалив и унил сякаш бе извършил неумишлено престъпление.

 От предишната му нахална самоувереност нямаше и следа.

                                       ----------------------

                                                                       

© Цвятко Илиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??