7.09.2012 г., 21:34 ч.

Изгубените дневници на Джош 

  Проза » Други
500 0 3
2 мин за четене

Изгубените дневници на Джош

Аз умирам... а толкова неща има, които все още не съм изживял...

Нямам семейство, нямам деца, нямам дори любовница.

 

Скъпи непознати читателю, пред теб стои писание, което е написано от мен, Джош Нил.

Към момента, в който четеш този ръкопис, аз вече няма да бъда сред живите. Това е моето послание към теб, защото няма към кого другиго да се обърна.

Аз умирам... а толкова неща има, които все още не съм изживял...

Нямам семейство, нямам деца, нямам дори любовница. Материалните неща, които съм натрупал през годините, вече нямат значение. Сега осъзнавам, че е нямало смисъл от целия ми труд, който съм хвърлил, за да натрупам материално богатство – сега то е нищо и нищо няма да ми донесе.

На ръката ми стои часовник за 10,000$, но той няма да върне времето назад, за да изживея по-хубави и запомнящи се дни. Обувките ми струват 1000$, но те няма да ме отведат към най-хубавото място на света или да ме срещнат с човека, който би ме дарил с обич и любов. Зад стените на тази мрачна стая стои кола за 100,000$, но и тя няма да ме откара там, където не съм бил и да видя невидяни за мен неща.

Нищо... нищо няма да промени съдбата ми. Нито златото, нито среброто, нито парите, нито ти...

Но, драги читателю, би ли заменил всичките материални богатства, които имаш, за още три дена живот? Какво ли бих сторил през тези три дена? Бих ли могъл да отида там, където не съм ходил? Бих ли видял това, което не съм си представял? Бих ли изпитал това, което не съм сънувал? Бих ли променил съдбата си за три дни – не, не мисля... Но все пак дори опитът това да се направи ще си струва.

Всъщност, ако имах три дни, може би бих отишъл при родителите ми – там, където се намира родното ми място. Бих ги прегърнал и със сълзи в очите бих казал: „Тате, мамо... аз грешах... през целия си живот съм грешал. Целият ми живот е бил една голяма грешка, а от тази грешка най-много сте страдали вие – моите близки и единственото нещо, което имам и за което бих живял поне още миг.” Бих им се извинил за годините, през които съм ги пренебрегвал, или за действията, с които съм ги обидил.

И ето, че сега умирам... сам между четири стени, сам в малка тъмна стая. Всичко, което съм си мислил, че съм постигнал в живота, ще изчезне за миг. Тази илюзия, в която съм живял, ще изчезне. Може би ще се освободя от нея и ще отида в реалността? Но дали отвъдният свят е по-реален от реалната ми илюзия... аз не зная, скъпи читателю, защото никога не съм изпитвал реалните неща... познавам единствено изкуствения свят, който живее в илюзия.

И все пак аз умирам... сам между четири черни стени, които ми шептят „Спи, спи...”.

© Димитър Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за добрите коментари.

    Радвам се, че съм успял да предам това, което мисля, чрез лирическия си герой.

    Поздрави!
  • Материята е прах, душата - вечна. Поучителен разказ за истинските ценности. Да живеем така сякаш ни остават последните три дена живот!
    С поздрав, Митко!
  • Животът е сън, с кошмарно- комични очертания...
    А според Толстой, смъртта е събуждане от съня на живота!
Предложения
: ??:??