Изгубените мигове
... можех... можех да кажа още веднъж "обичам те", можех да те прегърна още веднъж... и не само веднъж... можех да го правя цяла вечност. Да потъна в забрава, да изчезна някъде... там.
Но това беше в бъдещето, а аз гледам в настоящето... а какво е настоящето... аз седя и преча на хората само и само да си открадна още един поглед, още един миличък поглед от теб.
Застанал съм и преча на качващите се хора, но се опитвам да те зърна в лицето от скучни, сиви, дори нереални образи, които повече може и да не видя. ... боли. А ти си там... ти си това, за което аз извървявам толкова много път, ти си това, заради което раздавам толкова много от себе си... ти си... ТИ! Но всичко свършва за миг и отново чакам... а докато чакам, се потапям във водовъртежа на тъпото, скучно, сиво ежедневие и единственото, което ме спасява да не се удавя, си отново ти. Виждам лицето ти в слънцето, опитвам се да го докосна, но това пари... това боли.
И отново съм принуден да се примиря с чакането... едно чакане, колкото и дълго, толкова болезнено и сладко. Това е като... като светлината в края на тунела. Да, тя се стига, но пътя, по който вървиш, докато стигнеш до нея, е ужасно мъчен, претъпкан с бодлива тел, която пробожда не плътта, а съзнанието ти... спънка, след спънка... само и само за да видя лицето ти. А ти си... ти си толкова истинска. Всичко клиширано и банално като "Толкова си красива"; "Прекрасна си";
"ти си най-прекрасното нещо на света"... точно тези банални и клиширани неща в един момент осъзнавам, че са истински. Въпреки честата им употреба, понякога може би и без чувства.
Точно тези мигове избледняват от потока на мрачното продължение на деня... едно дълго пътуване, отдалечаване на цели 120 километра от теб... и пак болка. Болка, болка, болка, болка, болка... и тази болка е търпима, когато се сетиш, че я плащаш за да получиш няколко мига обич, няколко силни, топли и истински прегръдки, една целувка, по-красива от рая и по-топла от ада, която за нищо на света не би заменил. ... тази болка ме убива. Всеки един път една мини, мини частица от мен угасва, както угасва огъня, полят с вода, както умира и една птица, след като е летяла с години горе... в небето. И не друго, а ТИ си тази струя вода, която гаси огъня в мен. И не, не... не по този първичен начин разбирай това, което четеш... не по изтъркания начин, по който след първото прочитане си казваш "какво ?!"
Да... част от мен умира... ела да я съживиш... само ти можеш със силата на пламъка, който носиш в себе си, да запалиш отново огъня в моята душа... не го оставяй да загасне. Не, недей... Чуй как най-тънката струна от моята душа звъни за последен път и чака някой да дойде и засвири пак на нея... да нацели акордите на сърцето ми... моите акорди. Да дойде и пак да изгори сърцето ми така, както гори падащата звезда, така, както гори сърцето ми, когато те видя...
И накрая... ще задам само един въпрос, може ли ?!
"Ще ми помогнеш ли да изживея отново изгубените мигове ?!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Андрей Тарковски Всички права запазени