Изгубените мигове

Качих се. Нямах връщане назад... това беше моята съдба. 120 километра, автостоп и отново скок в бездънната яма на сивото и скучно ежедневие... а какво можех да направя иначе ?
... можех... можех да кажа още веднъж "обичам те", можех да те прегърна още веднъж... и не само веднъж... можех да го правя цяла вечност. Да потъна в забрава, да изчезна някъде... там.
Но това беше в бъдещето, а аз гледам в настоящето... а какво е настоящето... аз седя и преча на хората само и само да си открадна още един поглед, още един миличък поглед от теб.
Застанал съм и преча на качващите се хора, но се опитвам да те зърна в лицето от скучни, сиви, дори нереални образи, които повече може и да не видя. ... боли. А ти си там... ти си това, за което аз извървявам толкова много път, ти си това, заради което раздавам толкова много от себе си... ти си... ТИ! Но всичко свършва за миг и отново чакам... а докато чакам, се потапям във водовъртежа на тъпото, скучно, сиво ежедневие и единственото, което ме спасява да не се удавя, си отново ти. Виждам лицето ти в слънцето, опитвам се да го докосна, но това пари... това боли.
И отново съм принуден да се примиря с чакането... едно чакане, колкото и дълго, толкова болезнено и сладко. Това е като... като светлината в края на тунела. Да, тя се стига, но пътя, по който вървиш, докато стигнеш до нея, е ужасно мъчен, претъпкан с бодлива тел, която пробожда не плътта, а съзнанието ти... спънка, след спънка... само и само за да видя лицето ти. А ти си... ти си толкова истинска. Всичко клиширано и банално като "Толкова си красива"; "Прекрасна си";
"ти си най-прекрасното нещо на света"... точно тези банални и клиширани неща в един момент осъзнавам, че са истински. Въпреки честата им употреба, понякога може би и без чувства.
Точно тези мигове избледняват от потока на мрачното продължение на деня... едно дълго пътуване, отдалечаване на цели 120 километра от теб... и пак болка. Болка, болка, болка, болка, болка... и тази болка е търпима, когато се сетиш, че я плащаш за да получиш няколко мига обич, няколко силни, топли и истински прегръдки, една целувка, по-красива от рая и по-топла от ада, която за нищо на света не би заменил. ... тази болка ме убива. Всеки един път една мини, мини частица от мен угасва, както угасва огъня, полят с вода, както умира и една птица, след като е летяла с години горе... в небето. И не друго, а ТИ си тази струя вода, която гаси огъня в мен. И не, не... не по този първичен начин разбирай това, което четеш... не по изтъркания начин, по който след първото прочитане си казваш "какво ?!"

Да... част от мен умира... ела да я съживиш... само ти можеш със силата на пламъка, който носиш в себе си, да запалиш отново огъня в моята душа... не го оставяй да загасне. Не, недей... Чуй как най-тънката струна от моята душа звъни за последен път и чака някой да дойде и засвири пак на нея... да нацели акордите на сърцето ми... моите акорди. Да дойде и пак да изгори сърцето ми така, както гори падащата звезда, така, както гори сърцето ми, когато те видя...
И накрая... ще задам само един въпрос, може ли ?!

"Ще ми помогнеш ли да изживея отново изгубените мигове ?!"