4. 

Обичаше  тишината  и  тихия  шепот  на  океанските   вълни,  да  усеща нежния  допир  на  пясъка...
Погледът  му бавно  шареше  отвъд  хоризонта, а  мислите    му  плуваха   още  по-надалече...

Тук той  забравяше за  всичко -  за  живота  отвъд   рая  на  вълните,   за  болката,  за  разочарованията ,  за  сивотата.....
Направи   опит  да се  усмихне  -  но  вместо това  се  получи   едва  доловима  гримаса на отчаяние.

Плажът  беше   пуст.
Двойка  младежи,  хванати  безгрижно  за  ръце,  се  разхождаха   недалече  от  него  по  влажния   пясък, и няколко  самотни   чайки   обикаляха, търсейки  останки  храна   от   недробосъвестни  туристи.
Беше  изключил мобилния  си  телефон -  искаше  поне  за  час  да се  откъсне    от   напрежението   - от    тежката   миризма  на   болничните  стаи.
Погледът  му се спря на  младежите. Бяха приседнали  на  самия  край  на   ивицата,  прегърнати   и загледани  нейде  в   далечината. За  какво  ли мечтаеха!?  Може  би  да  полетят   заедно   някъде из   безкрая... Несъзнателно  се   усмихна   на  собствената  си  мисъл.

Винаги, когато идваше  тук,   изпадаше  в  необясними  за него  романтични  забежки,  които   рядко можеше да  си позволи  в   иначе толкова  сериозното   му и напрегнато   ежедневие.
На   27  години  Антонио   беше  постигнал  много, поне  според  стандартите  на   страната  му. Имаше  доходната  си  професия  на   хирург-ортопед  -  в  престижна  частна     клиника, двугодишна  специализация  в  Лондон,  огромен,  самостоятелен  мезонет  в  покрайните,  спортен автомобил   и   Лусия  -  приятелката му. Имаше  всичко,  за което можеше  да си мечтае  един  средностатистически  гражданин  на  тази страна.

И  все  пак  -  като  че  ли  нещо  му   липсваше...

Животът  му  преминаваше,  като  по  предначертан   график  -  безшумно, с неголяма  доза   емоция  и   в  по-голямата  си  част  -  сиво, като  някой  красиво   изглеждащ  коктейл,  чийто  вкус  леко   нагарчаше......
Включи  телефона  си  - имаше  три  неприети  повиквания.
Успокои  се,  когато  видя,  че  нито  едно  не  беше  от   клиниката.
- Да,  Лус! Търсила си  ме!  -  опита  се  да  придаде    по-ведър  тон на  гласа  си   той.
-  Не  мога  да  дойда,   Лус!Ще   бъда във  фитнес-залата! -  усети   раздразнението  в  гласа  й  Антонио
-  ОК! Ще дойда на  партито, но вероятно  ще  закъснея!
Затвори -  но  вече  знаеше,  че  ще  трябва  дълго   да  й  се  извинява... Усети лекото  разочарование  в  нея,  но  предпочете да  го  пренебрегне  този  път.
Харесваше  Лусия  -  нейната  независимост  и дори  бунтарство  донякъде,  което  на самия него  като  че  ли  му   липсваше.
Дори  когато  правеха  любов  -  тя   обичаше  да  диктува  правилата -  и той   обикновено  не  й  се  противопоставяше.
Затова  всеки  лек отпор  от  негова  страна  понякога  й  се струваха  странни  и  я  нараняваха,  но  почти никога не   го  показваше.

Бяха  от  три  години заедно,  но  все  още   и двамата  не  повдигаха    въпроса  за  брак, сякаш  чувстваха,  че  все  още  недостатъчно    готови за  това.
Бяха  толкова  погълнати  в  работата си: той  -  в клиниката, тя  - в  адвокатската  кантора, че  като  че  ли  бяха   забравили за това,  дори все  още  не бяха  обсъждали  въпроса  дали  да   живеят   заедно  - самият той  смяташе,  че  това би  била  твърде  ангажираща    стъпка  за  него.

Целуваха се... Младежът  и  девойката...
Дори  и  от  разстоянието,  което  го   отделяше  от  тях,  Антонио   усети  невинната    страст   между  тях.
И,  като   че  ли  не  беше  само  това.
Усети  хармонията   помежду  им -   нещо,  което  липсваше  между  него  и  Лусия...
Те   и  двамата  се  приемаха  за  даденост -  нормалната  и  необходимата  половинка  на  всеки един  от  тях. Имаше  страст, взаимното   удоволствие  от  секса,  но... нещо   липсваше.
Отново  надигна погледа си  към  двамата  младежи   пред  себе  си  и тогава  разбра... Липсваше любов...