Вървяхме с група хора. Една малка част от тях ми бе позната, останалите виждах за пръв път. А може би и за последен преди да стигнем края.
Бяхме на различна възраст. Имаше невръстни деца и едва движещи се старци. Присъстваха и хора като мен, на средна възраст, тепърва запознавайки се с тайните на живота, желаещи да навлязат в дебрите на най-дълбоките и съкровени мистерии, които се съдържаха в този необятен свят. Но ние всички се бяхме запътили нанякъде, следвахме една обща цел. Знаех, че пътят ни ще бъде дълъг и няма да е лек. Но с пълната си готовност, приех да тръгна по него, въпреки че не знаех къде ще ме отведе. За мен това беше смисълът на живота – пътуването, опознаването. Още по-хубаво бе, че не бях сам. С мен вървяха още поне двайсетина човека. Не помня от колко време пътувахме. Най-малко от седмица. Всяка вечер нощувахме под открито небе или пък ако се намери, в някоя пещера. Но никога не се отделяхме един от друг. Бяхме като едно голямо семейство. Всеки беше готов да помогне ...