ИЗПОВЕД

- Нещо не ти върви кафето? Не можа ли да спиш тая нощ?

- Спах. Спах, ама не съм сигурна. Мятах се като таласъм.

- Кошмари ли те споходиха?

- Още по-лошо.

Отпийваме си от чашите и се опуйчихме. Аз не смея да питам повече, а на нея, като че ли не ù се говори. Помълчахме бая време. Сложих още едно джезве и по едно време, като пийваме второто, изведнъж бабата изтърси.

- Кошмар. Сънувам, че съм се развела с теб.

- Браво бе, викам аз. На стари  години да ме парясаш. Дотолкова ли ти омръзнах,  че се реши на тая стъпка?.

- Ама нали ти разправям, че то само на сън.

- Абе сън, сън, ама то точно насън човек си мисли и прави онова, дето най му се иска. Тогава съзнанието му е освободено и той си прави каквото си иска. Кеф ти да станеш принц и хоп, ставаш. Кеф ти да станеш герой и хоп, трепеш всичко, като в оная приказка, дето с един  удар сваля по стотина. Та да ти призная, ти не си спала и ти е криво, ама на мен не само, че ми докривя, ами ми и загорча. Да вземеш и да ме парясаш на тия години. А уж ти бях, ехе-е-е, какво не ме лъжеше, че съм за теб.

- Стига бе, дъртия, нали ти казах, че е насън.

- Та мен точно за това ми докривя. Насън, то значи, че подсъзнанието ти те е тласнало към тая крачка. Ти, викам и аз, духовно си ме изоставила. Сега стоиш тук само физически.

- Ама ти съвсем си изкукуригал!

- Та как няма да изкукуригам! Толкова години сме заедно и си мислих... е какво ли не си мислех. А излиза, че съм се заблуждавал. Стоиш при мен, а окото ти  на другаде гледа.

- Изцкуфял дъртак! Нищо да не ти казва човек.

Пръснахме се из двора. Залисваме се с работа. Човъркаме ту тук, ту там, да мине времето, а то едва се влачи. И тоя проклет сън не ми излиза от главата. Моята баба да ме паряса. А да каже някой една-едничка дума срещу мен и очите ще му издере. Като дива котка е. Това наяве. А насън? Насън я спохождат други мисли, нападат я други желания. Удрям го на размисъл. Някъде, по някое време от съвместния ни живот съм сгафил. И то много. Направил съм нещо, дето не е за пред хората. Изложил съм се като човек. Че то човек напуска друг, само когато не вижда никакъв смисъл да си губи времето с него. Когато си му паднал в очите. А сега де? Къде съм сгафил? Да пия, не пия? Само пуша като комин. Да съм кръшнал, не съм? Пък и то от това не се пада в очите на човек.

Минава си времето, търкалят се часовете, а тоя проклет сън, викаш го, не викаш, току ми изскочи пред очите. Започвам да се замислям. То майтап, майтап, то уж сън, ама представи си да стане наистина. Помислям си го наум и нещо започва да ме полазва по кожата. Уж няма нищо, а се почесвам ту тук, ту там. Опак работа. Толкова години сме заедно, толкова радости и неволи преживяхме и никога не ми е минавало през ума какво ще правя, ако вземе да се случи такова нещо.

Сънят е нещо като ехо. Отглас. Запратил си гласа на някъде на майната му и вече си го забравил, а той  изведнъж се обади и то от съвсем друга посока. А споменът е нещо като подпочвена вода. Върви си отдолу под земята, върви си години, че и векове и изведнъж бликне извор. А някой път и цял гейзер. Опак работа.

Някога, хептен отдавна, кога и гащи съм нямал, та съм тичал с рокличка, съм се изтърсил от един дувар. Какво съм правил на него и как съм се покатерил не помня, но помня, че си потроших ръката. Кърпиха я, вързваха я, гипсираха я и накрая оздравя. После съвсем забравих за това. Аз забравих, ама тя след години започна да ми напомня. À се промени времето и започва да поболва. Имам един приятел хирург.

- Кажи ми, викам му един ден, като ме заприсвива ръката, кажи ми, касапино, защо ме боли ръката.

- Ще те боли и все по-често ще ти напомня. Докато си жив. И надълго и нашироко ми обясни, че раната може да зарасне и да не се вижда, но е била и вечно ще си остане рана.

Размислих се на сериозно. Каква ли рана съм нанесъл на моята баба, че насън да се обади? Тежка трябва да е била. Ей на, малко се обърка времето, малко ни притисна животът и хоп, раната напомня. А пък то, като се замисли човек, не една рана сме си нанесли. Имаше време кога не само се стреляхме, ами и цели сражения се водеха между нас. Тя гръмне един път, аз два пъти, де със сачмалийки, де с друго, че понякога и тежки калибри гърмяха. Уж отмине, замине, ама  то води ли се сражение, хвърчат ли сачми, не може да няма и попадения. Заседнало е, викам си аз, нещо от тия пукотевици. Заседнало е и оная нощ я е заглождило. Един приятел си носеше за спомен от войната едно парче от шрапнел. И то чак след двайсетина години го загложди. То гложди, а той не му обръща внимание. Обърна му внимание чак кога му отрязаха крака.

Та ей ти тема за размисъл. Ще ми вика бабата, че съм изкуфял дъртак, та се впрягам за един сън. Той не идва току така и от никъде.

Човек можеш да го убиеш и без куршум. Само с думи. Само с презрение. Само с грешка. Парче от куршум можеш да извадиш, но заседнала дума не се вади. А най-тъпото е, кога го убиеш с невежество и простащина. Изплува  ми в главата един случай от миналата година. Дворът е пълен с дървета и в тях са се населили много и най-различни хвъркати. Денем цвърчат, пеят, гонят се, а нощем, щом притъмнее и настъпи тишина, се кротват по клонаците и ни глас, ни звук. В една такава безмълвна нощ, изведнъж отвън на улицата някой тресна с пушка. Сякаш топ изгърмя. Храсталакът изведнъж оживя. Писъци, крясъци, плясъци с крила и всички пернати излетяха. Не се върнаха няколко нощи. Само един изстрел и то на халос и какво предизвиква. Ами  когато се целиш. Когато изсипеш цяла канонада. Ей така, викам аз, по някое време и аз съм гръмнал и съм изплашил мойта гълъбица. Свило се е сърцето ù, и чак след години и насън е посмяло да се обади. Минало е време и се е позабравило, но то като онова парче в крака на моя познат и за онова изворче, дето ни в клин, ни в ръкав избликва, се обажда.

Цял ден като делфийски оракул се опитвам да изтълкувам съня на бабата.

Вечерта  викам на бабчето.

- Тая вечер ще празнуваме.

- Че какъв празник имаш днес бе, дъртолане, та да празнуваме. Да не си се объркал нещо?

- Не съм се объркал. Оправил съм се. Налей да пийнем и слава на Господа,  че тая нощ само си сънувала.