5.02.2010 г., 9:14 ч.

Изповед 

  Проза » Писма
722 0 0
1 мин за четене

О, мили мой,
обичам те безумно!
Но нямам сили
да го изрека пред теб.
Самотна съм,
потънала съм в сълзи...
Пак чакам те...
... Обичай ме за миг и ти, поне!

Макар и само за минута,
обичай ме!
Дари ме с твоята любов!
Със страстните жарки устни целуни ме,
укроти ме, усмири ме,
дай ми смисъл за живот!

Но не...
Туй никога не ще се случи,
ти далеко си от мен като звездите.
Реалността започва да ме тъпче,
а всичко хубаво остана само във мечтите.

Под ведрото ти изражение,
знам, крие се унил човек,
човек, за който
времето отдавна спряло е

и пред хаоса на живота предал се е.

Дори да съм ти безразлична,
ти за мене, скъпи, си голямата любов!
Моля те, не ме вини за туй,
че те обичам!
Изцяло твоя съм
и ще бъда твоя чак до гроб!

И ето - аз скоро заминавам,
едва ли ще се видим веч.
В тези редове всичко си признавам.
Срам ме е,
но разкривам се пред теб!

В душата ми вилнеят бури,
а в очите ми поройни дъждове...
О, мили мой, обичам те безумно!
Къде си...?
Искам те до мен!

© Татяна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??