8.07.2009 г., 16:08 ч.

Изповед 

  Проза » Други
711 0 0
2 мин за четене

Моята изповед


Капка по капка всичко тече. Но всяка капка си е сама за себе си. Изглеждат еднакви, но не са. Те са отражение на всичко около нас, пречупено през водата. Капката се опитва да избяга от свърталището на живота. Когато е на път да постигне целта си, тя изчезва, разбива се. Влива се в кръговрата на живота, за да започне всичко отначало. Колко жалко! Няма спасение. Дори и да искаш, има кой да ти зашлеви не само един шамар. А да се бориш постоянно с него, е нечовешко усилие. Неизбежно е! Когато си до него и най-малко очакваш... острието е все по-остро, все по-смразяващо. Забито така случайно, но така в целта. Нека отново да се опитаме да намерим изход! Ще бъдем оптимисти – има изход, само да го потърсим по-старателно. Едно е сигурно – близостта до този човек не е полезна. Но как да се отделиш от някого, когото обичаш, държиш на него. Получава се парадокс. Всички обективни факти са против него. Той не те познава... защото ти не му позволяваш да те опознае... може ли да попречиш на някого нещо, което наистина и силно желае... Не! Решението е да разчиташ само и единствено на себе си. Колкото и да се опитваш, винаги се случва да те примами, да ти се усмихне нежно, да ти покаже, че все още имаш значение за него. Но колко ще трае това? Мимолетно... Само да се довериш пак и при следващия шамар болката да е още по-непоносима. Тъпо е да вярваш в някого, божествено е да надмогнеш доверието!

Другият изход е да се затвориш, така наречената изолация. Там, където ти е най-уютно, защитено и изпълнено с топлина, да прекараш цялото си време. Но не е достатъчно да се чувстваш добре по свой си начин. Тогава пак е недоволен. Намира ти проблеми, където няма, или ги създава с отношението си. Как да се защитиш от това? Гадно е да си себе си, да си различен, когато не те разбират. Но това, което знам за себе си, е, че съм мазохист и няма да загубя себе си, няма да се пречупя. Дори това да ми коства страшно много. Не ме плаши нито болката, нито тъгата. С тях се свиква. Ще плача, ще ме боли, докато стана безчувствена. Никого няма да го интересува, поне не и хората, на които държа. В какво се състои близостта – нищо. Колкото и да се опитвам, не мога да променя нищо. С това не мога да се примиря, но има време за всичко. Просто ще се оглеждам за поредните знаци, а те ще дойдат – неизбежно е.

Убедила съм се и, че не се задоволявам с малко, дори то да е болезнено, стискам зъби и съм готова за още. Не е ли достатъчно (ето, признавам си, за пръв тъп пред себе си) да плача и човекът до мен да не разбере, да не ме усети или... Чети това, колкото е необходимо, припомняй си чувството и така ще продължиш напред, без да се разделяш с болката, докато не я превърнеш в чувството, което да осмисля живота ти, да те прави щастлива. Това е изходът. Той предстои, но не се заблуждавай, че ще дойде лесно или скоро. Не! Пътят до него е дълъг и труден. Ето затова е моят път!

© Мария Нилолова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??