- Хайде, почти стигнахме! - обади се Явор, като се обърна назад. Мария и Самуил бяха изостанали доста надолу по пътеката.
Пролетта беше обхванала гората.
Дърветата бяха цъфнали и ароматът на цветчета се разнасяше от вятъра.
- Чакай ни поне! - извика Мария, но вече беше късно. Явор отново се изкачваше нагоре с характерната си бърза и енергична походка, така че на нея и Самуил не им оставаше нищо друго освен да се опитат да го догонят.
- Какво е онова стрелбище, където Явор ще ни води? - попита Самуил.
- Поддържало се от някакъв негов приятел. - обясни Мария. - от там щели да ни предоставят и лъкове и стрели. Доколкото разбрах щяло и да е безплатно.
- Еха. Значи са си доста близки приятели, щом ще е безплатно.
- Сигурно...
Скрита между дърветата, средно голямата поляна беше щедро огряна от слънцето. В западната ѝ част бяха поставени големи цветни мишени, а в северната се гушеше ниска, дървена барака.
- Ето тук. - каза Явор и посочи с ръка бараката. Останалите двама го последваха.
По цялата поляна бяха поникнали цветя.
Явор почука по ниската дървена врата, която изглеждаше толкова крехка и нестабилна, че още малко и ще се откачи от пантите си. Върху нея беше окачен лист хартия, обявяващ таксите за ползване на стрелбището.
След няколко секунди вратата изскърца и пред тях се разкри висок мъж, който Мария прецени като надхвърлящ 40-те. Къса, тъмна коса, която вече посивяваше, бяла тениска с къс ръкав и върху нея яке. Широки дънки на краката.
- Да ви запозная - обърна се Явор към Мария и Самуил. - това е старият ми учител по стрелба, Камен Георгиев.
- Приятно ми е - поздрави Самуил и двамата си стиснаха ръцете.
- Добро утро - Мария също се ръкува с него.
- Е - започна Камен Георгиев - Влизайте и си избирайте. Той отстъпи от вратата и им направи място да влязат.
Тримата влязоха.
По две от стените на бараката бяха наредени лъкове, а на една - колчани със стрели.
Самуил се пресегна и взе един.
- Еха! От къде ги имаш?
Всичките лъкове бяха последен модел изработка.
- Успявам да се уредя с тях. - подсмихна се Камен - Сигурен съм, че ще ви хареса да ги изпробвате.
- Така е. - отвърна Самуил, прогонвайки пробягалите съмнения в главата му.
Те си избраха по един лък и един колчан и излязоха навън.
Няколко бели и ситни облачета бяха накацали по небето. От заобикалящите дървета се чуваха птичи песни.
Всеки застана на около 20 метра от избраната от него мишена.
Ето тук, пред мишената, всеки малко или много се чувстваше на мястото си.
- Може ли да ви помоля само първият път да стреляте по отделно, а не наведнъж.
Те се съгласиха.
- Кой ще е пръв? - Попита Мария.
- Нека първо дамите. - отговори Явор.
- Добре. - каза тя.
Ръцете ѝ издърпаха една стрела и я поставиха в лъкът. Тетивата се опънаха.
Прицелваше се.
От кога само не бе стреляла.
Май имаше слаб вятър. Русата ѝ коса се поклащаше.
Светлите очи се бяха вторачили в мишената.
Колко бързо минаха две години...
Дори не беше осъзнала, че стрелянето ѝ липсва. Разбра го едва тук. С опънат лък в ръце, готова да стреля.
Не беше осъзнала че ѝ липсва.
Блясъкът на "Archer" ...
Пръстите се разтвориха и стрелата полетя. Заби се в оцветената в червено част на мишената. 8.
- Не е зле. - Каза ѝ Явор - При фактът, че две години не сме се упражнявали...
- Все пак не съм доволна. - отговори тя.
- Мой ред. - съобщи Явор.
Той се приготви да стреля.
Отбеляза седмица.
- Сега съм аз. - каза Самуил.
Той изстреля своята стрела почти без да се прицелва.
- Браво! - извика му Мария. - Десет!
- Все още си най-добрият от тримата. - отбеляза Явор.
- И аз те поздравявам. - каза Камен, който до сега беше стоял отстрани без да каже и дума.
- Благодаря ви. - отговори Самуил.
- Сега вече може да си стреляте както искате. - каза Камен и закрачи към бараката.
Няколко часа изминаха в упражнения. Правиха си състезания, за точност, за бързина.
Накрая пак стреляха един след друг, както в началото. Явор и Мария отбелязаха деветки, а Самуил - отново 10.
Сис сигурност уменията им се бяха подобрили в сравнение с идването им тази сутрин.
Тримата върнаха стрелите и лъкове на Камен. Както Мария беше обявила. - Камен им каза, че не дължат нищо.
- Беше ми удоволствие да ви гледам. Ако знаете само какви хора идват тук, ще ме разберете.
Благодариха му и заслизаха по пътеката. Гората отново ги обгърна.
Някакво свистене се разнесе из въздуха.
Миг по-късно една стрела се заби в кората на един дъб на по-малко от метър пред тях.
Някой тичаше между дърветата. В ръката му блестеше голям черен лък. Но сега беше с гръб и нищо повече не можеше да се определи за него.
И тримата бяха прекалено стреснати, за да им мине през ума да го подгонят.
Към стрелата беше прикрепена малка бележка. Самуил се приближи и я извади.
Написаното гласеше.
"За отбор Стрела.
Турнир "Archer."
© Михаел Всички права запазени