Виното блестеше като нажежена червена лава и имаше неприятен вкус. Оставих го настрана. Вдигнах капака на подноса пред мен и намерих под него да лежи задушен заек върху зелено каре от маруля и малки навити лозови сърми във формата на турски възглавнички, върху които заекът беше положил морно главата си за отдих. Върху главата на заека/нея имаше красива ръчно изработена броеница, която опасваше като венец черепа му, а лилавите ù седефени зърна се разстилаха по гръбначния му стълб и накрая падаха близо до ребрата му, покрити с тънка, прозрачна кожа. Взех вилицата и я забих в месото на заека както граблива птица забива ноктите си в бозайник, който иска да разкъса. В този момент, в който изпитах опияняващ екстаз от силата, която притежавам - усещането за надмощие и безкрайност, което орелът изпитва, когато се носи сам над високите голи урви или чувството, което изпитва совата, която е чакала в тъмното, кацнала на клон и  усети дребен бозайник да минава под нея и се спусне с победоносен вик, за да го захапе. Този екстаз, с който завършва всеки дълго подтискан копнеж, който не си могъл да удовлетвориш.

Бях се навела напред със затворени очи и вдишвах аромата на този балсамиран труп, а тялото ми сякаш се беше изкривило във гърбица на лешояд.

В този момент пронизах плешката на заека с вилицата си като смъртоносната стрела на ловец и жадно я поднесох към устата си, която се беше напукала и изсушила като изгоряла от слънцето земя.

Набутах цялото парче месо между зъбите си и от гърлото ми избликна слюнка, подобно на подземен извор, който току-що е избуял като мощен фонтан до сливиците ми и после се стече по езика и заля с пяна парчето месо, което се намираше между зъбите. А зъбите ми, подобно на два безчувствени, бездушни воденични камъка, оживяха и се раздвижиха. Започнаха да ме мелят с грохот заседналото между тях като удавник парче месо.

Месото беше толкова твърдо, че щеше да ми счупи зъбите и го изплюх непокътнато както морето понякога  изхвърля от дълбините си товари на кораби или отдавна изгубени вещи, които не е успяло да смели, след като е погълнало.

Месото падна на масата, без да е променило ни най-малко формата си от съприкосновението с мойте зъби. Реших, че прислужницата ми не го е изпекла както трябва и се ядосах:

-         Защо си станала толкова отпусната и ленива, че те мързи да ми опечеш заека, както трябва? – развиках ù се аз, когато дойде при мен. – Да не си мислиш, че като живееш с богати хора, си станала като тях и можеш да не работиш. – скочих да намеря пръчката, за да я ударя за назидание през ръцете.

В яростта си бутнах една порцеланова ваза с цветя, която падна на пода с трясък и издрънча, но не успя да се счупи. Прислужницата ми се хвърли на земята да ги събира и след като ги нареди внимателно обратно във вазата, аз ù заповядах да отиде да хвърли заека на хрътките за лов. Тя побърза да го вземе и да изтича в двора при кучетата, преди да съм променила решението си дали да я набия с пръчката. Забави се в градината прекалено дълго и понеже вече бях ужасно гладна и изнервена, а вкъщи нямаше кой да ми сервира - излязох да я търся с мисълта, че този път ще я набия (с или без помощта на пръчката за наказания), заради нейното нахалство и дързост, които бяха преминали границата на всякакво благоприличие.

Когато я намерих, тя беше изпаднала видимо в голям дистрес - хапеше кокалчетата на пръстите си в недоумение и беше готова да се разплаче от безсилие. Изглеждаше ми толкова разстроена, че желанието ми да се карам с нея и да я бия отново се изпари. Погледнах неволно към мястото, където падаше погледът ù, но не видях нищо, което да ми направи силно впечатление. Заекът лежеше в тревата между хрътките, а те го бяха наобиколили. Душеха го, но след това обръщаха муцуните си и си тръгваха.

Обонянието им, изглежда, се е повредило

Трябва по-силна миризма, за да отключи техния инстинкт.

Донеси одраната кожа на заека и го повий в нея като пеленаче.

Ето, кожата обличам на заека като кожух и той е отново цял. както когато е бил хванат в гората

Сега му закърпи козината за тялото с игла и конец, за да заприлича на жив и хрътките да могат да го разпознаят, освен по специфичната му миризма – по неговия цвят и форма, защото иначе се е обезличил.

Слугинята шие заека с игла и конец.

Хрътките се приближават и го разкъсват:

Гледай как набързо разкъсаха отново творението, от теб създадено.

То не може да прилича на създадено от Бога и затова клепачите му вече не се повдигат сами, освен ако не ги закрепиш с клечки.

     И дори тогава, то е просто добре скроена имитация.

Машина от кожа и кости, която е безжизнена.

Но виж, хрътките не я ядат, а отскачат жално и скимтят.

С лапи закрили корема си, хлътнал като хора, които ги боли.

А зъбите им остри се търкалят до непокътнатото тяло на този омагьосан заек.

Отивай да ми сервираш на масата,

вместо само да стоиш с отпуснати ръце

и да гледаш с празен поглед - това, което

не можеш ти да поправиш!

Отиди свърши това, което умееш,

омеси нещо - сготви, а за хрътките не се кахъри!

На тях Създателят ще им пришие нови зъби,

 по-остри и здрави дори от старите,

без да му трябват игли и конци!

Минава по една пътека, която криволичи през градината.

Розите са надигнали прелестните си глави към слънцето и на върха им блестят златните му лъчи, които ги красят подобно на малки златни коронки, а те са отворили червените си устни във сластна въздишка към него - като жени, гледащи своя красив, но недостижим принц да минава с огнената си колесница по небето.

Тези рози ми напомнят на жена, която не служи за нищо, освен да радва с красотата си мъжките очи.

Тези рози, ако природата не би беше дарила с красивия им цвят и мирис, щях да бъдат напълно безполезни. А сега, освен заради тяхната красота, което е едничкото им преимущество/едничкото им качество, ние се грижехме за тях повече отколкото заслужават.

Насадила съм малък розов храст с декоративни рози в края на градината си. Те са малки, но изключително агресивни - както всяко малко нещо в природата са по-темпераментни и чаровни от останалите ми цветя, за да могат да ме манипулират, въпреки че изглеждат толкова крехки и беззащитни. Външният им вид заблуждава, че са невинни като бебешки очи. Бебешките очи, чийто зеници могат да се разширяват два пъти повече, отколкото зениците на бащата, когато те е видял за пръв път и се е влюбил. Очите, които те хипнотизират и те карат да сменяш изцапаните пелени с любов.

По същия начин миризмата на тези декоративни рози е два пъти по-силна от миризмата на една обикновена роза и така в никой случай не може да забравиш да ги полееш - те ти напомнят натрапчиво за своето присъствие. А ти, от своя страна, в страха да не ги загубиш, угаждаш на всичките им капризи.

Пчелите, които обикновено всеки ден идваха да си устроят разточителни пирове с цветни коктейли, сега ги нямаше.

Друг път те се настаняваха удобно на ръба на венчелистчетата и бавно всмукваха с хоботчетата си, напомнящи на сламки, сладък коктейл от цветен нектар, подобно на турски ходжа, кръстосал краката си върху извезано килимче и вдишващ опияняващото наргиле или богат римлянин, излегнал се върху мекия розов балдахин на ниския си креват, отпивайки амброзия от златна чаша във формата на близалце.

Защо днес лакомите пчели ги няма? Нима са отишли на друго място, за да си устроят пир?

Лек бриз повя и разтвори срамежливите розови листа.

Наведох се и вдишах, но не усетих мириса им.

Започва да ми става ясно, че или аз съм полудяла, или цялата природа се е побъркала.

Тези два бръмбара - единият зелен, а другият кафяв, лежат мъртви в тревата от два дни. Недалеч от тях се намира малък мравуняк, приличащ на вулкански кратер, чийто полегнали склонове са обрасли в/с (зелен) мъх.

От него изригва огромно множество черни, катранени мравки и те плъзват по земята като санитарни работници, пречистващи я от разлагащите се трупове на листа, зърна и насекоми. Тези мравки, чийто глави с форма на търнокопи откриваха и разпознаваха безпогрешно безполезните животински и растителни отпадъци, сега подминаваха, без да проявяват никакъв интерес към златно-зелената и медно-кафявата черупка, паднали в тревата като отронени есенни листа. Чудно беше, че сега нямаше как да отлетят, нито да избягат и можеха да станат лесна плячка на прелитащите отгоре им врабчета или лазещите по земята мравки, но никой не ги закачаше. Какво благовение пред вечния им сън!

Сигурно моите очите ме лъжат – това не може да е истина!

Трябва да си купя очила, но момент, в нощното шкафче на съпруга ми има един стар чифт, който той вече не използва.

Его ги! – оглежда се старателно в огледалото - Прилягат ми чудесно!

Поглежда през прозореца: Леко е размазано, но все пак виждам добре!

Отива в градината и се надвесва над розите, бръмбарите и тревите:

-         Но какво е това? Нима тези очила са по-развалени и от очите ми? Нима мозъкът ми халюцинира от силната горещина?

Телата на тези пълзящи мравки не са покрити с фини черни косъмчета, а с миниатюрни топази, а бръмбарите, които лежат в градината ми, са два кристала - единият зелен, а другият с кафеникави отенъци. Това не може да е истина! Розите ми са направени вместо от листа и дръжки, от рубини и смарагди! Дали всичко тук не е омагьосано? Но момент, преди малко всичко изглеждаше по друг начин - сигурно очилата са прокълнати!

Захвърля очилата в тревата и бяга. Мъжът ù се задава по пътеката.

-         Виж какво ти нося! Исках да ти го подаря за рождения ден, но не можах да се стърпя и ти го давам два дни по-рано!

Подава ù кутия от слонова кост.

В момента съм разстроена - не искам нищо друго, освен някой да ми върне света.

За какво говориш, мила моя?

Трябва да съм загубила ума си, защото не чувствам нищо. Струва ми се, че нямам нито обоняние, нито вкус, нито мога да виждам.

Ела да те пипна. - слага ръка на челото ù - Бъди спокойна! Няма нищо, за което да се тревожиш. Сега си отвори подаръка за рождения ден!

Имаш право. Може би съм си въобразила. – отваря кутията и вижда златно сърце на верижка. Невероятно е!

Да! Можеш да си го сложиш още сега и съм сигурен, че ще всичко ще ти мине, когато се погледнеш в огледалото!

Той мина зад мен и закопча златната верижка на врата ми. Опипах с ръка шията си и после я плъзнах надолу между гърдите, за да мога да наглася внимателно златното сърце между тях. Задържах пръста си за миг там и с ужас установих, че нямам пулс!

Обърнах се към мъжа ми, но той беше изчезнал. Започнах да пищя и да тичам из къщата като обезумяла в истерично търсене на нещо, което смътно разбирах. От спалнята долових едно леко ритмично туптене и веднага осъзнах какво съм търсила през цялото време! Търсех сърцето си, което някой беше скрил от мене! Втурнах се в стаята и намерих един часовник, закачен на стената, който най-невинно продължаваше равномерно да си тиктака! Скочих с всичка сила върху него и след кратка борба успях да го откача от стената, разтръсках го - бях убедена, че истинското ми сърце е вътре и ще изпадне от него, но накрая той издрънча и една кукувица изхвръкна с крясък.

Събудих се обляна в пот!