Жажда
Слънчев майски ден. Следобед. Провинциално градче. Пред рецепцията на хотела се изсипваме почти цяла дузина колеги и колежки.
- Съжалявам, но само четири стаи с по две легла са свободни – оправдава се администраторката – Все пак мога да ви настаня всички – има единични стаи, но са по-скъпи.
Настъпва малка суматоха – кой ще се вреди за двойните стаи. Стоя отстрани на скупчилите се на рецепцията и наблюдавам как се уговарят кой с кого да се настани по стаите. Една от колежките е притисната най-отпред и поглежда към мен с притеснение “Какво да правя?”. Подавам ù ръка и я изтеглям от групата.
- Изчакай. Ще свършат двойните стаи и ще вземем единични.
След минути, пренасям багажа на колежката. Още преди да оставя своя куфар, тя се появява на вратата и с любопитство оглежда стаята ми.
- Да се настаним при мен – там леглото е по-голямо.
Преди около година и половина се преместих на работа в друг отдел. Измина повече от месец, докато опозная всички колеги, техните характери и стил на рабо ...