Той седеше с прегънати колена върху първото стъпало пред входа на къщата си. Кротък старец, почернял като изгорен лист хартия, слаб и непохватен, но с необичайно живи очи. Всички вени по ръцете му тъмнееха от старост и от усилията да държи бастуна от белено дърво. Приличаше на птица, уморена от дълги полети и сега стъпалата му потреперваха в галошите, сякаш въпреки изминалите години и слабостта, се канеше да полети отново. Отвори с мъка лилави, тънки устни и там някъде, между ситните, мънистени зъби се преобърна езикът, остър и ловък, като на змия:
- Все пъхтиш, Магдо... като идваш... и все умираш... не я разбирам таз работа аз!! - каза и погледна подозрително жената срещу себе си, също застаряла, съсухрена като изсушен плод, скръстила длани пред себе си, кротка и замислена.
- Ох, тате...! – промълви тя и отмести глава, огледа разсеяно занемарения двор, обраслите пътеки, изгорелите найлони върху оранжериите, ширналата се лятна пустота – Тоя път си умирам, тате... отивам си!
Той, старец ...