Jan 20, 2013, 1:51 PM

Жажда за живот 

  Prose » Narratives
1511 0 3
9 мин reading

Той седеше с прегънати колена върху първото стъпало пред входа на къщата си. Кротък старец, почернял като изгорен лист хартия, слаб и непохватен, но с необичайно живи очи. Всички вени по ръцете му тъмнееха от старост и от усилията да държи бастуна от белено дърво. Приличаше на птица, уморена от дълги полети и сега стъпалата му потреперваха в галошите, сякаш въпреки изминалите години и слабостта, се канеше да полети отново. Отвори с мъка лилави, тънки устни и там някъде, между ситните, мънистени зъби се преобърна езикът, остър и ловък, като на змия:

- Все пъхтиш, Магдо... като идваш... и все умираш... не я разбирам таз работа аз!! - каза и погледна подозрително жената срещу себе си, също застаряла, съсухрена като изсушен плод, скръстила длани пред себе си, кротка и замислена.

- Ох, тате...! – промълви тя и отмести глава, огледа разсеяно занемарения двор, обраслите пътеки, изгорелите найлони върху оранжериите, ширналата се лятна пустота – Тоя път си умирам, тате... отивам си!

Той, старецът, я загледа още по-изпитателно, подозрителен и недоверчив. Просъска с променен глас:

- На вас, жените... все умирачки са ви в главата!

- Отивам си, тате... щом и докторите казват! – проплака тя.

- Че... колко си годишна ма, Магдо... колко ги завъртя?? - попита с жив интерес той.

- Осемдесет... осемдесет и четири, ще станат наесен, тате... минават си годинките... не че съм млада и не ми е време...! – заговори с надежда и свежест тя – Ама защо трябваше да ме застигне тая гадна болест... пущина недна!?

- Осемдесет и четири, казваш! – повтори той и се замисли за миг – Да... не са ти малко годинките, Магдо... не са никак малко!

Тя го погледна, така наблизо седнал, а прозрачен като призрак. Сякаш за миг го видя съвсем друг, млад, пъргав, вечно забързан да крачи около прострените под навеса рибарски мрежи, да наднича от мрака на килера, с лъскавото дуло на пушката зад гърба, да гледа с пламнал поглед облаците, или да се радва на топлия вятър. Така го е запомнила тя, все на лов или покрай реката, в най-хапливите студове, в 

най-безмилостния пек. А те, всичките му деца, израснаха без него, весели, игриви, буйни като нежеланите треви. А как му се радваха, когато се прибираше брадясъл, потъмнял от бденията под слънцето или от лазенето в тръстиките, с обелени от вятъра устни. Викаха, подскачаха, дърпаха ръкава на ловджийската му шуба или все посягаха да докоснат лъскавия приклад на пушката. Той не се задържаше много сред тях. Сваляше с напрягане голямото корито, в което се премятаха още живи 

най-държеливите риби, или бъркаше в брезентовата чанта и подреждаше оклюмалите, отстреляни птици под сенките на асмата. После сядаше на своето си място до чешмата, облягаше хилавия гръб върху тухлите и пушеше цигара. Тогава, неизменно и от всеки край на двора се появяваше жена му, сякаш помирисала улова, бърза и ловка в ръцете, занемарена от многото деца и от селската работа, запряташе престилка, отмяташе мазния бретон и се суетеше без да спира да повтаря:

- Благодат... благодат е това! – радваше се, усмихваше се, шеташе в някакъв унес, съвсем забравила за мъжа си и затова, че го е нямало няколко дни, чистеше със замах рибешките люспи, или наклаждаше огън и топлеше вода за да попари и оскубе перушината на птиците – Няма да се гладува поне... че малко ли е това??

Те израснаха, а него все го нямаше, глух за детските им радости, за мрачните им болести през зимата, за всичките пъргави подскачания, с които го посрещаха като случаен пътник по селската улица.

- Главата ми се мае... ослепявам... задух ме мъчи, друг път не мога да се изкашлям... само хъркам! - каза тъжно Магда и пак погледна тесните каменни пътеки, по които бе тичала преди толкова много години с босите крака.

Той, старецът, седнал срещу нея, я попита с жив глас:

- А с краката как си... държат ли?

- И те ме предават! - проплака тя и ги загледа, сякаш се надяваше да ú отговорят защо са така непослушни – Ама те... не са ми най-големия зор... блажно не мога да ям... сладкото избягвам заради диабета... газирано не пия заради фарингита... само гледам как другите ядат и пият!

Сега той я гледаше строго, с някаква студенина в очите:

- Че ти знаеш ли откога не съм ги поглеждал и опитвал тия работи? Забравил съм им вкуса... пита ли ме мен някой!?

- Ставите ме болят... артрита ме мъчи... от прането на ръка в пералнята на гимназията! - продължи да се оплаква жално тя.

- И мен ме наболяват кокалите... малко ли съм лежал по влагата, кога ходех по лов... или не ме е валял дъжда, кога дремех и гледах рибата да ми повлече плувката из реката! - сподели той.

- Боли ме, ама ми се живее, бе, тате... не ми се умира! - каза тя с неочаквана твърдост в гласа – Макар че... все те помня... как си казвал... за какво са му годините на човека, когато вече не можеш да прави нещата, дето цял живот  ги е искал??

- Така е... вярно е това! - каза той поучително след кратък размисъл – Ето, аз например не се отказвам от лова... вчера почистих пушката... сложих я на рамо, разходих се из двора... влече ме да хукна по баирите… значи... живее ми се... заслужавам да живея щом ме влечат старите мераци?

Все за умирачка говорите вие жените, Магдо... пък сте здрави като дънери! - продължи внезапно той и тропна с бастуна.

Тя го погледна с покорство, както го бе гледала през целия си живот. Така стар, черен и слаб, с горящи като въглени очи, тя се страхуваше още повече от него.

- Пък и да умра! - поде примирително тя – Годините не са ми малко!

- Осемдесет и шест ли каза преди малко? - попита той със смръщени вежди.

- Осемдесет и четири, тате!

- Не са много... че защо да са много! - поколеба се той – Аз гоня деветдесет и шест... че много ли са, кога човек е добре и му се живее?

Тя го погледна плахо, той се бе отнесъл, погледът му се носеше над кирпичените огради, там където клоните на ореха от години брулеха зидовете.

- О, много години са това, тате! - неволно се изпусна тя.

- Много, много ли са? - запита гневно той и повдигна бастуна – За кой са много... за теб или за мен, за кой са много, Магдо?

Тя мълчеше, не знаеше какво да отговори. Страхуваше се да вдигне поглед от земята. Знаеше, че сега я гледа с непреклонните си, инатливи очи  и е стиснал тънките устни. Завиждаше му за коравото тяло, за бистрия мозък, за непоколебимия, селски дух на волен ловец и търпелив рибар, за това, че се бе вкопчил като жилава трева и не изпускаше живота си. Понечи да се изправи с мъка и да избяга от мъчителния разговор с него. За миг я обхвана тиха ярост към този черен от слънцето старец, който едва ли бе разбрал, че е имал толкова деца, бе уморил отдавна жената, която му ги бе родила, бе погребал няколко от тях, останалите се бяха разбягали, подплашени от непрестанното, селско блъскане под пека на оранжериите или под дъждовете над нивите.

- Много ми били годините... че какво... сега да се трепя сам ли... да си слагам край на живота ли? - подхвана стареца – Да се метна от моста или да лягам под влака, а?

- Не, бе, тате... аз за хубаво го казвам... за това, че е хубаво колко дълго си живял... радвам се исках да кажа... че ти и стоте ще преминеш, тате... държелив си ти! – защити се бързо тя, но знаеше, че той ще се озлобява вече срещу всяка нейна дума и ще стиска юмрука.

Тя се изправи, сякаш скована от глухия гняв на безпомощна старица, гневът от това, че скоро ще напусне този свят, хубав или лош, а той, безхаберника, който неволно ú бе станал баща, ще се вкопчи здраво, с всичките си мускули, преплетени като въжета, ще се вкопчи в живота, с дързък поглед и сини устни, зад които се открояват няколко зъба, самотни, но неизкореними като него и ще ги надживее всички. Нима тя не заслужава да живее? Беше примерна през целия си живот, беше добра съпруга и не бе преставала нито за миг да се трепе в домакинството и в отглеждането на децата, а сега бе болна и умираше?

- Къде се разбърза, Магдо... остани още малко да броиш на баща си годините! - изсъска той като настъпана змия.

Тя пристъпи под сенките от оредялата асма, вече не искаше да слуша сухия му глас, нито имаше желание да го вижда, застанал като преобърнат клон до стълбите.

- Ще си бягам, тате... път ме чака! - прошепна и протегна ръка към дворната врата, ниска, паянтова, вечно изкривена, още от детството ú, вече не така ярко резедава като преди.

Излезе и трясна вратата зад гърба си, бързо и в ужас, сякаш бягаше от дявола. Как ú се искаше да се обърне в тоя миг и вместо него да види себе си, седнала на неговото място, остаряла като него, изсъхнала, недосегаема, изживяла всичките премеждия на старците, живяла,  живяла повече от всички, открила тайните, съгласила се с превратностите, уморена като него, но сякаш безсмъртна. Вече стъпила в прахоляка, чу тропот от бастуна му и стържещия глас:

- Много ми били годините.... безбожници... на баща си годините ще брои!

Вече сам, старецът се изправи и още обхванат от раздразнение, огледа двора. Трябваше да се полеят лехите със зеленчук, да се хвърлят няколко шепи зърно на младите пилета, които ровеха из боклука и още куп дребни неща, за които не можеше да се досети сега. Можеше да свърши тия неща сам, ако не го налегнеше обедната дрямка, а можеше да привика и някоя от циганките, които надничаха през оградата и търсеха работа срещу дребни пари. Първо трябва да слезе в лятната кухня, да прескочи стъпалото от цимент, което мъчи болния му крак от години, после ще премине антрето, като внимава да не се спъне в краищата на чергите, да влезе в усойната стая, да се наметне с ватенката, останала още от ловните бдения и да се върне, да обиколи дворните си работи. Така е, трудничко му е, след като всички избягаха от него, но той няма нужда от тях. Излезе отвън. Слънцето се бе издигнало високо, напичаше плочките и сенките се местеха бавно над зиданото корито на чешмата, където някога децата се къпеха в най-големите горещини и веселата им глъч се смесваше с мученето на кравите.

Живее му се и ще живее. Какво от това, че сутрин всички кокали го болят и едвам се изправя, стиснал зъби и хванал ръба на близката маса, какво от това, че очите му сълзят през целия ден, а с лявото е почти сляп, че понякога не може да се довлачи 

по-далеч от навеса, защото остава без въздух, не му пречи, че не долавя вкуса на храната, че почти всичките някога близки до сърцето му хора отдавна са под земята, че вече не се заглежда след дивеча, прелиташ над нивите,  какво от това? Ще живее, трябва да си изживее годинките. Пък и стоте може да прехвърли, както бе казала дъщеря му, Магда.

 

 

 

© Светослав Дончев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??