Все пак излезнахме в другия край на плажа. Зеленина отвсякъде, огромни евкалипти хвърляха сянка току до  чадърите, ограда от камъш и храсти отделяха плажа от горичката.

Настанихме се под чадъра. Митка начаса избяга към водата. Деца, отново намериха общ език, гмуркаха се, крещяха по детски, радваха се на живота.

Огледах се, чадърите отгоре покрити с папур, вместо дежурното платно, и сравнително по -ниски, или краищата на папура висяха. Когато си под чадъра изправен, не виждаш изправения под съседния чадър, но достатъчно големи за да хвърлят сянка и върху двата шезлонга, ниска масичка и два пластмасови стола.

Добре е. Нали казаха, че Тинчето има слънчева алергия, под сянката ще й е добре. Тъкмо сваляше панталонките си, показа се  два пръста бяла кожа, над нея по-тъмна, я все пак има загар, макар и от балкона. Панталонките й се свлякоха до колената,... ярко жълто долнище, на което ластика се бе позапретнал, охо, приятен загар по тялото.

А алергията, е тя се е пекла на балкона де, там няма алетгия , пък е внимавала все пак.

Няма да я питам нищо, да не би да си спомни изведнъж за алергията и да я придобие тук че не познавам никого, ни къде има дежурен лекар или поликлиника. През повдигнатото долнище се очертаваха здрави бедра, заоблени колене, стегнат прасец, и да няма ни едно издайническо косъмче.

Заплес съм, забеляза че я наблюдавам

- Какво, понапълняла ли съм - смееше се тя - Нармално е за всяка жена, родих Митко, успокоих се, даже и не спазвам диети или да се измъвам във фитнес залата

- Напротив, много си хубава, имаш си всичко и не ти тежи. Не, не съм лъжец , истина е

- Така ли, не знаех,...и как разбра всичко това от разстояние, а те е страх от по-близо ли.

Не, не ме беше страх, но все си имах едно на ум, ами ако реакцията й е обратна и се развика и разплаче, и стана за смях пред цял кораб, ами реакцията на  мъжът й Иван, ами как й се пада Таня. 

Стоях като закован. Тя направи решителните крачки, обгърна с ръце врата ми и последва страстна целувка. Непокорните й гърди сами изкоиха от банския, едри и сочни зърна като на грозде болгар. Тялото й се извиваше като дъга към мен. Дишаше учестено, пръстите й се впиваха в гърба ми

- Нее,... не можем...тук, не можем,... а искам, не можем тук - говреше тя и нежно със зъбки прихапваше ухото ми.

Застина така за миг, тялото й се разтресе, сподирен от глух стон. Изглежда,... й стана приятно.

Отдръпна се неохотно крачка назад, намести гърдите си в горнището. Попипа  тук-там долнището, погледна ме

- Ще избухнеш, хайде на бегом в морето, дано никой не ни забележи, сложи ръката си отпред. Хайде, 1,2. 3.

Така и направих, с ръка отпред като ветрило се затичах към водата, Тина след мен, все едно се гоним. Хвърлих се, тя ме последва. Бяме  над кръста във водата. Тя пресегна с една ръка и взе да тършува из боксерките ми, а с другата да показва някъде из водата, из брега. Обърнахме се към необятния воден простор на лазурното море.

Не издържах. Тръпки ме побиха . Замрях. Ръчичката й уверено направляваше.

- Така е най-добре, и двамата постигнахме върха си макар и по-нетрадиционен начин. Но, нямахме друг избор, а едва ли и ще имаме. Но се доказахме, че не бяхме равнодушни един към друг, макар и за краткото ни време заедно.

Успокоихме ли се, да излизаме и да видим къде е Митко, ние съвсем забравихме за него.

А Митко дали изобщо се е сетил за нас, играеше си с другите деца, строяха пясъчни замъци и кули, украсяваха ги с мидички и камъчета.

Налягахме на шезлонгите приятно уморени и унесени  в мислите си.

От унеса ни изкара свирката, или сирената, на кораба. Предупреждение, време е да се качваме на борда. Добре, че предвидливо си взехме душ с питейна вода, иначе после  ще ни щипе солта.

           Коктейл-вечерята мина в тържествена обстановка с жива музика и светлинно шоу, наред с питиета и храна.

Открих малкия Митко, седнали с онова немско говорящо момиченце с портокалов сок в ръце, весело да си бъбрят нещо

Погалих ръката на Тина и ги посочих с очи. Тя ги погледна мило, завъртя глава и промълви

- Миличките те, колко са щастливи...

И отново снимки, снимки

- Знаеш ли Петър, имам те и теб, ето виж - смееше се тя весело

Митко, аз и госпожицата-мим, която забавляваше децата, така влюбено ме гледа, че всеки непознат ще каже, семейна идилия, родителите още се харесват.

- Ех Тина, Тина, много правилно, не трябва да показваме, че не сме равнодушни един към друг, или просто да не даваме повод за излишна ревност, знаеш ли брат и сестра са, но се появява ревност, така поне мисля.

Тя ме погледна нежно и поклати одобрително глава.

20 часа и 20 минути, вече сме в електрикото, и чакаме да потегли след 5 минути

- Тина, обади се да не се притесняват в къщи, 25 минути закъсняваме

Тя набра и с весел глас

- Ехеей,в електрикото сме, след 5 минути тръгва. Митко ли, доволен е,... нее, не дреме, налудува се из кораба. Нее, като се приберем ще разказваме подробности. Чао.

Затвори мобилния и ме погледна малко тъжно, и потъна навярно  в размисъл.

На паркинга Митко се настани в колата, вдигнах капака на багажника за раничката.

Тина бе до мен, прихвана ме през кръста, целуна пламенно, веднъж, дваж, третата замря върху устните ми

- Благодаря за всичко, Петър, най-вече заради Митко, беше изключително внимателен с него. А за мен, просто нямам думи, както се казва. Желая ти щастие , Петър, от сърце ти го желая.

             Отказах да се кача за вечеря под предтекст, че съм изморен, и да съм свеж утре за плажа. Пийнах в къщи чашка узо с лед, не че да си подредя мислите, но така се казва.

Като филм мина  пред очите ми преживяното през деня. Чувствахме ли нещо по-особенно един към друг, или просто бяхме крадци на щастие. Хайде, уж сутринта била по-мъдра от вечерта, едва ли е така, но щом казват.

Алармата едва ме разбуди сутринта.

Отново сме на плажа Благодарности от Тина и Иван за екскурзията, все едно, че аз съм организатора. Сведох смутено очи, чувствах се малко виновен пред тях.

- Петър, да те помоля нещо - започна Иван - Отпуската ни свършва, взехме билети за сряда за автобуса за България, ще гостуваме седмица на родителите на Латинка. Може ли с твоята кола да пренесем багажа до автобусния терминал за България, тя е по голяма, какво ще кажеш, свободен ли си, за сряда става въпрос.

- Еее, разбира се, иска ли питане, само казвате в колко часа да съм пред кооперацията на Таня, товарим и тръгваме, нека да е по-раничко, по-добре е ние да чакаме автобуса, защото той няма да ни чака - шеговито отговорих.

            Изглежда сме подранили на автобусния терминал.

следва...