Завесата падна. Натежала, прашна, избеляла... Продърпаните ресни се удариха в разместения паркет на сцената и дъските изстенаха...
В залата се разнесоха аплодисменти... Червена роза падна на сцената, а аплодисментите продължаваха да кънтят...
Образът на актьора потръпна иззад завесата, но той не се поклони... Не взе розата...
И още аплодисменти... и още...
А всъщност, нямаше спектакъл.
Завесата не бе обявила края на поредното представление "Ромео и Жулиета"... Беше паднала на сцената просто защото и последната верига на механизма беше се скъсала и сега бе просто купчина ръждясало желязо в ръкава за чакащи артисти.
А артисти не чакаха...
Артисти, които да чакат, нямаше.
Нямаше представление. Затова и нямаше артисти... И режисьор нямаше, и прожекторите не светеха... Само една-две лампи мъждиво осветяваха салона със седалки, тапицирани в протъркано червено кадифе и олющени златни орнаменти по тавана...
Само гримът бе останал.
Нейният грим...
Защото само Тя беше там. Без режисьор, без суфльор, без сценограф...
Без костюм и без сценарий в ръката си...
Без Него.
Защо отиваше в този театър всяка сряда вечер, сама не можеше да си обясни.
Защо се молеше вратата да не е заключена, като сама знаеше, че нямаше кой да я заключи.
Защо оставяше тежкото кожено палто на гардероб, като сама знаеше, че няма кой да го пази там...
И влизаше в салона.
Сядаше на пети ред, мястото най в средата... Държеше между дългите си пръсти, скрити в ръкавици от бяла дантела, една червена роза и гледаше... Час и половина, а после ставаше на крака. Ръкопляскаше, сваляйки чак тогава ръкавиците си. Звукът от докосването на двете й слаби ръце кънтеше като удър с камшик по старото кадифе... Двете мъждиви лампи осветяваха лицето й и то блестеше от тъжно щастие в цялата си румена прелест... Двете крушки, които скоро щяха да изгорят, осветяваха русите й къдрици, дълбоките очи с цвят на кафе и плътните устни...
А гримът й! Този грим... Той я правеше Нея... Бледото лице, кърваво червените устни и дългите мигли... дори изкуствената бенка в ляво над устната й... Връщаха я назад в Онова време. Времето, когато салонът бе пълен с жени, красиви като нея, и мъже с елегантни костюми и прилежно оформени къси коси и бакенбарди. Когато не само нейните аплодисменти отекваха в салона... и не само нейната роза падаше на сцената...
Когато имаше кой да вземе розата и да я занесе със себе си в гримьорната...
Защото Тя не тъжеше толкова за театъра... разбира се, тъгата я обземаше до дъното на душата й всеки път, щом прекрачеше прага на стария театър... Но един спомен я преследваше повече от този за красивите представления и славата на актьорите.
Споменът за сините Му очи и кестенявите коси... За усмивката и блестящия поглед, с които я търсеше, когато се покланяше...
Защото, да... Тя бе имала глупостта да се влюби в актьор.
В онзи, който имаше собствена гримьорна, задимена от цигарения дим на скъп тютюн...
Онзи, който играеше Ромео и целуваше някоя измислена Жулиета, докато неговата го гледаше от пети ред... И тази негова Жулиета не ревнуваше, не... Тя знаеше, че това е театър. И знаеше, че само целувките, дарени на нея самата са истински и пълни с реална любов... Но не знаеше.
Не... горката млада и крехка жена от петия ред не знаеше в колко добър актьор се е влюбила... Не знаеше колко са истински думите му, не знаеше трябва ли да вярва на клетвите му... Вярваше сляпо. Докато един ден ... Един ден просто не замина.
Да... Ето защо театърът бе пуст. Младият артистичен режисьор с дълга кестенява коса бързо бе добил популярност и бе сметнал, че ще е забавно театърът да стане пътуващ... Не бе трудно да купи каравани и да се уговори с артистите... Всички те живееха по свои правила и нямаха причини да се колебаят...
И така - изоставиха собствената си театрална сграда, без дори да изхвърлят цигарите от пепелниците...
И си отидоха.
И той, и нейният Ромео си отиде, без да се замисли... Та коя бе тя?! Тя беше просто Жената от Петия ред...
Ох, ако знаеше... ох, ако той знаеше че тя идва там сама... Ако знаеше какво бе сторил на сърцето й... Но уви, не знаеше. Дори не бе сигурно дали в точно този момент, докато Тя излизаше от запуснатия Театър и токовете й удряха асфалта...
Не бе сигурно дали той Я помни...
Или беше отново с някоя... в собствената си каравана, задимена от дима на скъпи цигари...
Защото той имаше своя каравана... нали все пак играеше Ромео...
© Неда Всички права запазени