Жени

ЖЕНИ

                Алармата на телефона се включи и отражението на спалнята се раздвижи в огромното огледало. Изящна ръка се измъкна от сатенените чаршафи, протегна се и пипнешком го изключи. Валерия се надигна, извърна глава към прозореца и примижа. Слънцето нахално се провираше между полуспуснатите щори - ярката светлина усили усещането за главоболие.  Стана вяло и отвори прозореца - свежият хлад подгони миризмата на скъп парфюм и алкохол. Влезе под душа и застина под силната струя... Водата отми накъсаните, мъгливи спомени - вечеря с много алкохол, разюздан секс и още алкохол. Отми и отвратителното усещане за мръсотия, което винаги оставаше след такава нощ... Подсуши се, метна халата на леглото и седна пред огледалото - гола. Взря се критично в красивата жена срещу нея - кожата беше блестяща и свежа, едва доловимите бръчки бяха проблем единствено на козметиката ù, а и възрастта ù можеше да си ги позволи - минаваше 40.  Само... облегна лакти и се приближи към отражението си, само погледът беше угаснал. Не беше изгубила искрата, но от много време блесваше в очите едва след първата глътка алкохол. И тогава - беше неотразима и забавна, и съблазнителна, и още по- красива... Положението ù го изискваше и средата, в която се движеше, но най-вече тези, от които получаваше безумно скъпите подаръци. Благодарение на тях живееше живота, който беше абсурдно да си позволи сама. Красота, интелигентност и малко лична драма, превръщаха в неин обожател всеки, от когото имаше нужда - независимо от поста, длъжността и ранга. Успяваше да ги омагьоса и пристрасти към себе си така, че дори след финала на връзката ù оставаха предани - всички, без изключения. Нямаха право да я търсят след края, тя, да - по всяко време. Никога не се чувстваше длъжница за лукса, който ù осигуряваха. Излизайки с някого от тях, усещаше надутото до пръсване его и задоволството, с което афишираха връзката си с нея... Пито - платено. Силното кафе стопи главоболието. Отвори гардероба, съдържанието му вероятно струваше колкото гарсониера в идеален център. Избра тоалета и следващия час отдели за подходящия грим и аксесоари. Излезе от апартамента безупречно стилна, както винаги. Високите токчета отекваха със самочувствие, а полюшващата, грациозна походка моментално привлече погледите - независимо от пола.  Парфюмът се понесе на крачка след нея и събуди желания - независимо от възрастта. Извади ключовете за колата, от близката част на паркинга ù намигнаха стоповете на поръчков мерцедес - подарък, достоен за класата на Валерия.

*****

                Стефания се протегна в леглото и отвори очи. Проблемите налетяха - децата, банката, липсата на работа, непостоянните настроения на мъжа, когото обичаше... Стана и влезе в банята. Затвори очи и си представи как водата отмива грижите...  Уви кърпата около мокрото тяло - не се подсушаваше, обичаше водата да попива в кожата ù до последна капка. Излезе на терасата - майското утро кипеше от цветове и аромати. Примижа с удоволствие срещу слънцето, усмихна се на подгонените от ветреца облаци и вдъхна коктейла от трева и люляк... „Изумително е... благодаря Ти, Създателю! ” Пусна „Животът е прекрасен” на Джейсън Мраз, хвърли кърпата и затанцува - всяко движение беше чувство... Погледна отражението си в гардероба - единственото огледало беше в банята. Мислено благодари на Бог, че е такава, каквато е - на тези години. Тялото ù беше съвършено, косата - жива и лъскава. Лицето нищо особено, но усмивката и блясъкът в пъстрите очи бяха като магнит, който не просто притегляше... С излъчването си подаряваше надежда и можеше да събуди оптимизъм  в най-отчаяния.

Седна пред компютъра и писа с вдъхновение - музата ù изобщо не се интересуваше от проблемите, които в последните месеци бяха като лавина. Преди да стане, прегледа хороскопа си и се усмихна... „Невероятен ден!?”. Нахлузи дънките, поколеба се за тениската, но всъщност зеленото винаги ù носеше късмет. Малко спирала и гланц за устни - намигна закачливо на отражението си, обу кецовете  и изхвърча от апартамента. Двете плитки, облеклото, походката - всеки би се изсмял, ако му каже, че минава 40-те... Очите ù бяха слепи за мръсотията по улиците, а навъсените и угрижени лица просто я натъжаваха. Мислите ù бяха устремени лястовици, усмихваха се и поздравяваха всичко, до което очите ù се докоснат - тревата, небето, птиците, дърветата, слънцето, уличните кучета и котки... За Стефания не само животът - Светът беше прекрасен... 

****

                Валерия излезе от болницата малко преди края на работното време. Мина през козметичката си, обиколи два-три бутика и с последните пари от смешната си лекарска заплата влезе в парфюмерия. Подуши поне двайсет аромата - продавачката се изнерви и реши, че е от тези, които никога не купуват. Реакцията на момичето просто амбицира Валерия:

                - Може ли този на Диор?

                - Да, заповядайте, но е много скъп...

                - Мислите ли, че не виждам цената? – подуши го, не ù хареса, но реши да закове девойчето. – Два, ако обичате!

Стъписаната ù физиономия извика усмивка на задоволство у Валерия, а с поглед ù каза: „Аз мога да си го позволя, ти никога!”

Погаленото его винаги вдигаше градуса на настроението ù. Помисли си на кого да се обади. Добре би си прекарала с Венци - сладък и забавен млад жребец, но имаше нужда от пари. Извади телефона и звънна на шефа на болницата - обожаваше я. От години му подхвърляше трохи от себе си, а той умееше да се отблагодарява за дребните ù жестове на внимание.  Застаряващ и досаден - цяла вечер щеше да я гледа като хипнотизиран и дори нямаше да се наложи да се съблича.

*****

                Стефания пусна и последния флаер. Тръгна към спирката с намерението да се прибере, но не устоя на изкушението - краката ù сами я поведоха към Индийския магазин. Влезе, бамбуковите висулки над вратата я поздравиха с мекия си плътен звук. Вдъхна аромата на сантал и поздрави собственика - вече я познаваше. Застана пред лавицата с книги и взе „Тибетска книга за живота и смъртта”. Усмихна се с извинение в погледа и попита:

                - Може ли?

                - Разбира се - намигна ù свойски.

                - Някой ден...

                - Знам, ще си я купите - усмихна се.

Стефания събра двете си ръце пред гърдите, кимна и без глас, само с устни каза „благодаря”. Седна на пода по турски в отдалечения край на магазина, с трепет отвори книгата на страницата, до която беше стигнала и се потопи в знанието.

                - Обичате ли зелен чай?

Стресна се, собственикът на магазина стоеше до нея с чаша в ръка.

                - Да обичам, но... О, Господи, съжалявам, днес прекалих!

Силен, ароматен и вкусен - отпиваха на малки глътки и се наслаждаваха като истински ценители. Поговориха за бездуховността на времето, в което живеят, за будизма и другите религии, за семействата си и децата...

                - Спокойна и щастлива вечер, Рамчандра! Поздрави на съпругата и децата.

                - Хармония и щастие в нощта, която е пред теб, Стефания.

Стефания слезе от автобуса и тръгна към блока, но се сети, че трябва да купи хляб. Взе голяма количка и сложи раницата вътре. Обикаляше бавно край рафтовете, представяйки си какво ще пазарува, когато... някой ден, когато няма да е само с пет лева. Спря пред стелажа с ароматните свещи и започна да вдъхва ароматите. Не устоя на канелено-ябълковата. Помисли си, че има бисквити и... хлябът отпадна. Излезе от магазина щастлива, не прибра свещта, носеше я в ръка. Мисълта, че е с жълти стотинки в следващите два дни изчезна заедно с празния портфейл в раницата.

*****

                Валерия въздъхна с досада и остави телефона. Театър, вечеря и накрая десерта му - тя,  черешката на тортата... „Трябва да го разкарам преди дванайсет! А утре - помисли си - никой и нищо! Ще се прибера и ще се наспя като хората...”

*****

                Стефания остави телефона и извика: - Уауу... Отивам на театър! Какъв подарък! Какъв  ден! - отвори гардероба и трескаво започна да се приготвя.

*****

                Постановката беше прекрасна, актьорите великолепни...!

               Валерия погледна тълпата от ложата: „Поне десет минути, докато се изнесат”. Беше гладна, а и вече имаше нужда от питие.

              Стефания не помръдваше, зареяла поглед в спуснатите завеси на сцената - още беше в плен на магията... Стана, когато залата се опразни.

Валерия слизаше по стълбите.

Стефания излизаше от фоаето.

Очите им се срещнаха...

 „Боже, колко е красива! – възхити се Стефания. - Но погледът ù - убийствено празен... Каква безизразност, след такова представление... Не е безизразност, досада е - досада до смърт. Преситеността е ограбила най-ценното - радостта от живота... Кой би завидял на такъв живот?” Съжали я и мислено благодари на Бог за всеки ден от своя си живот. Благодари и за умението си да изживява всеки миг като единствен и неповторим подарък на Създателя.

 „Стилна е, макар отгоре до долу да е конфекция” - отчете Виктория. Друго я накара да задържи погледа си върху жената. Лицето - усмихнато, одухотворено... И очите - топли, искрящи... Валерия си спомни, че някога, много отдавна и тя имаше това излъчване.  „Щастлива е!” – помисли си и ù завидя...

*****

                Минаваше един, хлопването на входната врата подсказа на Валерия, че си е тръгнал. Надигна се от леглото - гадеше ù се. Тази нощ за първи път видя другото му лице. Галантният кавалер и изпълненият с обожание поглед изчезнаха още в колата, след вечерята. Заяви претенциите си, наложи волята си и я чука като обезумял - навсякъде. Цялото тяло я болеше - синините от зъбите му избиха. Видя запъхтяното му потно лице, усети тежеста на отпуснатото вече старческо тяло, ръцете, които я мачкаха хищно, гадния му дъх, олигавената му уста и... повърна. Разплака се. Затвори очи, като от нищото се появи лицето на жената от театъра... Завистта я нямаше,  потопи се в добрите ù очи и си пожела да има нейния живот - нищо повече...

*****

                Минаваше един - Стефания свали очилата и разтърка очи. Затвори лаптопа и излезе на терасата. Нощта уютно се беше сгушила под звездното небе. Вдъхна красотата и усети всепроникваща любов и благодарност към Създателя... Като от нищото се появи красивото лице на жената от театъра... Тъга се промъкна в душата на Стефания, погледна двете звезди, които наричаше очите на Бог и прошепна:

                - Помогни ù, Създателю!