Жертвоприношение.
Пръстите ти са ръждясали решетки на затвор. Ако случайно се допра до тях, ще се заразя с нелечима болест. Късно е. Отдавна ти вярвам.
Пръстите ти са остри ножове. Забиват се в тялото ми. Но кръвта ми не тече. Пресъхнала е. Сигурно съм имунизирана към болката, или дотолкова съм свикнала с нея, че вече не я усещам. Пробождаш плътта ми. Събличаш я. Безсрамно и безочливо. Искаш да я свалиш от душата ми. Нея хвърляш в жертвоприношение в кладата на погледа си. Отдавна сме си чужди. Питам се на кого ли ще я поднесеш, когато вече нямаш нужда от нея. Душата ми е календар за разочарования. Или беше. Гори по-бързо от слама. Гледам я отстрани как се сгърчва като клоните, уцелени с куршума на студения вятър. На пръв поглед прилича малко на танц. Но когато човек се доближи, ще чуе глухите ù писъци. Малко ù остава. Обречена е.
А пък после ще се наречеш снизходителен. Чудя се дали ще имам шанс да се откопча от пръстите ти. Изгорелите дати са спомените ми. Наивно е да вярвам, че соленото на сълзите ми ще ги върне. Просто трябва да избягам. С това, което ми е останало.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирен Попова Всички права запазени
