Жетварят
/Глава 3/
...Фаровете осветиха табелата с името на селото. Като в някакъв чуден синхрон едновременно с осъзнаването на светлината в сърцето му забълбука любовно вълнение, което се разля чак в корема му и го сви на топка. Хареса му. За него това беше ново изживяване. Трябваше да го усвои – щом ще живее дълго в страната на “живите мъртви”. Полудя от еуфория. Харесваше му тук! Мноого му харесваше! Показа главата си през прозореца и размаха дългия си кокалест показалец към Луната, като и “удари едно око” и направи оня жест като стрелба с пистолет (беше виждал как го правят тукашните) - май му се получи.
Внесе “Сърцето” на ръце през коридора. Беше леко и не мърдаше. Проряза го мисъл – “може би е мъртво!?” Паниката удари юмрук в гърлото му. Пусна момичето – просто така. Разпери ръце.Тялото тупна глухо на пода. Диво се спусна върху оголената лява гърда и жадно заслуша. Не го интересуваше дали диша – дишането не го вълнуваше. Чуваше... чуваше чак в корема си... Туп-туп... туп-туп... туп-туп...
Дълго лежа в единение с тази туптяща камбана. Чакаше. Чакаше. Честотите щяха да се слеят – знаеше го, беше сигурен. Само трябваше да не спира...а и как би могъл... Вече беше станал отново онази розова пулсираща плът и нейните червени експлозии го заляха...
Прекоси стаята в транс. Отвори огромния гардероб. Клекна. Ниско долу имаше два стъклени сандъка. Залепи носа си до стъклото на първия и затвори очи. Притихна. Повтори същото и с втория, но върху стъклото му издаде устните си напред и силно ги притисна. Знаеше, че “Окото” е впито в него застинало в своя жълто-зелен блясък. Нямаше право да го погледне – все още не.
Рязко се извърна и затича към вътрешната стълба водеща към мазето. С абсолютна прецизност в стремлението си, без да пуска осветлението отвори една малка врата и побягна обратно нагоре...След него, около него, в ушите му, зацвъртяха и се заблъскаха прилепи. Пищяха като малки деца и той затанцува сред тях. И заведе рояка слепци до „Сърцето”.
Закова се като побит – нямаше го! Тавана се завъртя, слюнка задави вика му. Втренчил избелели очи в мястото където трябваше да бъде „То”. Не помръдна, докато всички прилепи не увиснаха един върху друг по цялото му тяло. Летящите плъхове го обгърнаха отвсякъде. Бялото на очите наподобяваше изскочил от черупката сварен белтък.
С гадините по себе си приличаше на изгнил грозд от който прокапва черна кръв.
Когато се опомни от шока, не направи никакъв опит да търси момичето. Беше я овързал отвсякъде толкова здраво, че нямаше никакъв шанс да се освободи сама. Някой да и е помогнал – немислимо. Устните и беше залепил с цяла тубичка секундно лепило (те и без това нямаше да и трябват никога повече). Къщата беше заключена както сам той я беше заключил.
Трябваше му въздух. Ако не беше толкова млад би си помислил, че текат последни мигове от живота му тук на тази земя. Отиде до прозореца. Отвъд стъклото, но като че вътре, видя нереално висока осанка в ослепително бели дрехи – в едната си ръка държеше сгърченото „Сърце”, в другата – най-черната роза която беше виждал някога.
От устата му се проточи дълга слюнка и остана да виси без да капне. Обзе го непознато досега усещане – Страх! Хладен страх който като че ли влезе първо през ноктите му и сякаш чуваше нашествието му вътре из себе си - като от хрущене на лед върху замръзнало езеро.
Гнявв! Смъртоносен гняв замени страха. Чуваше… чуваше … - Розата отваряше и затваряше черните си цветове и изричаше думи които кънтяха - сякаш от небето посред нищото висеше огромен микрофон…
- Ще ти Я върна, когато не я искаш и не я чакаш вече. Ще ти я даря 33 пъти. Ще бъде Бяла. Сега я искаш за да я убиеш. Когато Аз ти я върна ще искаш да я съживиш. Когато вдъхнеш уханието и ще умреш.
- Аз само искам сърце! Истинско, човешко… - отрони се глухо от него
Прилепите се уплашиха и се застрялкаха с неподражаеми писъци.
И той започна дивия си, хищен танц – гонеше ги, хващаше с ръце и разкъсваше на мига. С непогрешима точност полагаше ухо в кървящата плът и притаяваше дъх…
туп-туп… туп-туп… туп-туп…
Заспиваше когато в ума му се появи мисълта споходила го в парка „Очите ми са скалпели”…
Вече знаеше – бе намерил пътя и начина.
/Следва/
Р. Първанова
© Ренета Първанова Всички права запазени