Животът – мръсна приказка

         Много мразя фразата „човек е голям, колкото са големи мечтите му”. Ако искаш да станеш космонавт на десет години е нормално, но ако мечтаеш за това и на четиридесет, значи определено ти хлопа дъската. Аз нямам мечти или поне не толкова големи. Родих се без някой да се допита до мен дали имам желание да правя такава важна крачка. Натресоха ми живота безцеремонно като нов данък.  Всичко това като следствие от случайна среща на яйцеклетка със сперматозоид. И това ако не е гадно стечение на обстоятелствата, здраве му кажи! Още ме е яд. Абе, как така ще решават съдбата ми без въобще да искат мнението ми? Те за к′во се мислят? За богове ли? Къде остана принципът на свободната воля? На правото на избор и други такива добре звучащи философски постулати. Всичко е вятър и мъгла. Щом разбрах това, страшно ме доядя. Не може така! Не може заради едното удоволствие на двама влюбени и загубени да страдам после аз. И то цял живот. Айде стига бе! После ще ми говорят за справедливост. Още със самото ти раждане тази справедливост отива на майната си и, колкото и да я търсиш, си е все там. Аз лично спрях да я търся, когато момичето, в което бях влюбен в първи клас ми каза, че съм глупак и после го повтори и пред учителката. Тя пък, за да затвърди това нейно необосновано мнение, ме изгони от час.  Оттогава нещо в мен се прекърши и страшно се ядосах на живота. Взех да му правя напук. Примерно един приятел ме пита:

- Искаш ли да изкараш 1000 лева за един ден?

А аз му викам:

- В никакъв случай.

Той опули очи като палачинки и пита:

- Що бе? Не е нещо незаконно.

- Щото не искам бе, пич – отвръщам му аз. – Мразя нещата просто да се случват. Искам да хвърля малко пот и сълзи.

- Братле, ти просто ме убиваш – вика ми той. – Такъв идиот като теб не съм срещал. Честно.

- И аз не съм срещал, но да не ти пука – казвам му. – Все някой трябва да играе и тази роля. На мен лично много ми харесва. 

- Ти си неспасяем случай – каза ми, клатейки обречено с глава.

Повече не ми се обади, но се оказа прав. Отивам аз на лекар за болничен. Просто не ми се ходеше на работа, та реших да финтирам шефа законово. Знаех, че ще позеленее от яд и ми стана едно хубаво на душата. Направо се движех един метър над земята. Докторът обаче прие нещата насериозно и ме прегледа. Видях го, че леко се притесни, като приключи с прегледа и го потупах свойски по рамото.

- Спокойно бе, пич, нищо ми няма – успокоих го. – Пиши ми болничния и да заминавам!

- Първо ще трябва да направим някои изследвания – каза ми той.

Ей, този човек от дума не разбираше.

- Зарежи ги изследванията бе, човече! Просто искам да си почина известно време и да избегна строгия поглед на началника, че ме депресира. Тотално.

- Болнични ще ти дам, но трябва да направиш тези изследвания.

- Щом такава е работата, ще ги мина – казах. – К′во да те правя? Няма да ти троша хатъра.

Много са досадни лекарите понякога. Това от мен да го знаете. Направих изследванията и му ги нося. Той ги погледна и каза:

- За съжаление имам лоша новина за вас.   

- Каква бе, докторе? – попитах го.

- Имате рак и то злокачествен.

- Стига бе! Вярно ли.

- За съжаление е вярно – отговори омърлушено той.

- Браво бе, докторе! Ега ти късмета!– казвам му, окрилен от добрата новина. - Това си е супер новина. Що да е лоша. Най-накрая и аз да се изрепча на живота с един рак. Няма да играя само по неговата свирка. А да видя сега как ще ме спре да му дръпна шалтера. От малък си мечтая за това. Натресоха ми го без да ме питат и оттогава се чудя как да го излъжа.

         Докторът ме изгледа неразбиращо.

- Явно още сте в шок – промълвява. – Разбирам ви. Новината наистина е травмираща.

- В никакъв шок не съм, докторе – рекох му. – Щастлив съм повече от всякога. Ще затворя вратата, доволен, че напускам тази лошо написана комедия, наречена живот. Не обичам безсмислените занимания, а животът определено е точно такова.

         Забелязах, че докторът ме гледа стреснато. Усмихнах му се, за да го успокоя, но не подейства. Никога не съм бил  добър с усмивките.   Той написа нещо на една бележка и ми я подаде.

- Ето. Отидете при този колега. Нека ви види и той.

         Усмихнах се.

- Така да е. Щом настояваш, докторе, ще отида, та да си спокоен, че нещо ми се виждаш малко нервен. 

         Понякога съм много услужлив. Затова си патя. Изпатих си и този път. Озовах се в лудницата. В началото се стреснах, но после взех да свиквам. Хората бяха добри и отзивчиви и само гледаха как да ти помогнат.  Една сестра идваше по три пъти на ден и ми даваше да пия някакви хапчета. Много добра жена. Как пък така нито един път не пропусна? Никога до сега не бяха се грижили така за мен. Няма какво да си говорим! Живот един път. Викам си: „Ей, най-накрая и на мен да ми излезе късметът!”  

         Лудите бяха кротки и симпатични хора, като изключим един, който се казваше Хитлер. Постоянно държеше дълги и бурни речи, с много крясъци и слюнка. Това определено не ми допадаше. Няколко пъти му направих забележка, но той така и не престана. Гаден тип. Какво да ви разправям. Но пък то идеален свят няма. И на най-прекрасното място все ще се намери някое лайно, в което да стъпиш. Природа. Какво да се прави?

         Виж, Жозефина беше нещо друго. Това момиче ми хареса още щом я зърнах. Беше висока, с дълга до кръста права коса и с големи кадифени очи. Щом ме погледна с тях и сърцето ми подскочи като баскетболист при забивка. Едвам го удържах. Тя бе тиха, самовглъбена и постоянно търсеше някакъв мъж, който се казвал Наполеон. Той обаче така и не се появяваше, така че аз, какъвто съм си хитър, веднага се представих с това име. В първия момент тя без малко да припадне,  но след краткотрайното стъписване скочи да ме прегръща и целува. Чувствах се прекрасно. Този Наполеон явно е бил много як пич.

         От този момент нататък дните ми в лудницата заприличаха на любовен филм. Ама от най-добрите произведения в жанра. Идваха даже от една национална телевизия да правят репортаж за нас. Българските Наполеон и Жозефина, така ни нарекоха. Жо, както галено виках на моята любима, малко се притесни в началото от камерата, но после като ги почна. Не можаха да вземат думата от нея. Страшна жена ви казвам! Все повече се влюбвах в нея.

         Някои луди правеха опити за бягство. Все неуспешно, защото по пижами не можеха да минат и сто метра, без някой да алармира охраната. Така и не схванаха тази подробност. Ние обаче не мислехме да бягаме никъде. Тук се чувствахме повече от добре. Светът навън ни плашеше. Не изпитвахме никакво желание да станем част от хората зад оградата, които ежедневно се опитваха да оцелеят в този кошмар, наречен живот. Подсъзнателно чувствахме, че светът отвън ще погуби любовта ни с безкрайните си малки грижи.

         Бях забравил само за едно – ракът. Това, което преди време ми се струваше добра новина, сега стана моят кошмар. Болките започнаха и ставаха все по-жестоки с течение на времето. Моята любима бе до мен и стискаше ръката ми,  но малките, гадни ракови клетки в утробата ми не се трогваха от това, а продължаваха да вършат подмолната си работа със страстта на пиян миньор. Времето ми изтичаше. Точно в момента, когато намерих някакъв смисъл в безцелното си съществуване. Точно в момента, в който за пръв път исках да живея. Пак бях прецакан. Пак ме изиграха. От самото си раждане се чувствах прецакан и с това чувство щях да си умра. Мамка му!  Както казах, все ще се намери едно лайно, което да развали хубавия пейзаж.

         Отслабнах. Косата ми взе да пада от постоянната химиотерапия. Очите ми хлътнаха, а Жо продължаваше да ме гледа все така влюбено, както в деня, когато ме целуна. Утешаваше ме, че никой никога няма да забрави Наполеон.  Не знаех дали това е така. В края на краищата аз не бях никакъв Наполеон. Само един самозванец, но знаех, че въпреки това тя нямаше да ме забрави. Това ми стигаше. Усещах края и стисках ръката ù като малко дете, изгубило се в гората. Тя бе моята спасителка. Целуна ме. Стана ми хубаво. Все едно бях в  рая. Затворих очи.  Останалото нямаше значение.