- Да, там е... Точно там, накъдето сочи пръстът ми. Нагоре, и само нагоре...

- Видях я. Тя е...

- Няма как да я объркаш. Най-прекрасната, най-сияещата, най-красивата. Уникална.

- Да...

- Точно като теб.

- Недей да започваш отново. Не знаеш какво говориш.

- Знам. Знаех и вчера, ще знам и утре.

- Не мога да ти обещая нищо повече от хубави спомени. Бъдещето не е за мен...

- Бъдещето ще е за нас.

- Нека не разваляме романтиката. Да сменим темата...

***

Той стоеше и чакаше. Да спре дъждът. Или да се покаже луната. Зависи от нагласата.

Той стоеше и чакаше да спре дъждът.

***

- Искам да ти дам нещо.

- Сигурен ли си?

- Ще съжалявам ли?

- Не мога да ти обещая нищо. Не знам.

- Ще поема риска...

- ...

- Кажи нещо де...

- Прекрасна е. Наистина. Най-червената роза, която съм виждала.

- Недей да плачеш...

- ...

- Как да ти покажа колко много неща искам от теб?

- ...

- Пак ли искаш да ми кажеш, че не можеш да гледаш в бъдещето?

- А ти можеш ли?

- Преди малко, когато лежахме на ливадата, когато всички звезди светеха само за нас, когато нищо друго нямаше значение, освен мирисът на тревата и допирът на росата, знаеше ли какво ще стане сега?

- А ти знаеше ли?

- Да. Аз мога да виждам в бъдещето. Виждам в нашето бъдеще. Виждам те до мен, виждам себе си до теб. Виждам толкова много неща, че очите ми отказват да повярват.

- Обичам те...

- ...

- Не го очакваше, нали?

- А ти знаеш ли аз колко много те обичам?...

***

На терасата беше студено. И мокро. Вятърът минаваше през вече замръсналите му крайници без дори да забележи, че на пътя му стои човешко същество. Сетивата му бяха отдавна изгубени, отдавна отвени от вятъра. Липсваха чувства, емоции, желания... Той не забелязваше колко дълго вече стои там, вперил погледа си някъде нагоре, много нагоре.

***

- Животът няма логика, нали?

- Защо?

- Може ли да съм те търсил толкова дълго, да съм чакал толкова много ти да се появиш, да съм искал толкова страстно да имам възможността да прекарам дори един единствен миг с теб, да си била в сънищата ми всяка нощ, откакто се помня...

- А?...

- А да си мисля, че една обикновена роза ще превърне мечтите ми в реалност.

- Наистина няма логика. Розата подейства.

***

Какво друго можеше да направи. Да забрави всичко? Да забрави хубавите мигове? Да забрави разходката в гората, дрямката на ливадата, красивата роза, всички тези прекрасни думи, изречени като на магия?

Той просто стоеше и мислеше. Прехвърляше всичкото това изминало време. Искаше му се да не беше загубено. Но всичко го караше до този извод. За него, сега, това беше изгубено време, ненужни терзания, необмислени ходове, груби грешки. Защо си мислеше, че може да промени всичко? Да промени мисленето и с една хубава нощ под звездите се оказа невъзможно.

***

- Започва да вали.

- Само ми проваля плановете.

- Хайде да се прибираме. Достатъчно ми беше за една вечер. А и ти си уморен, виждам го.

- Искам да довършим вечерта...

- Може би... Може би някога... Някога в бъдещето...

- Обещай ми.

- Виж колко силно вали. Хайде, да се пребираме.

- Ще те чакам под дъжда. Някога в бъдещето.

- Хайде. Ще те изпратя до вас. Оттам ще си хвана такси.

***

Тя го беше зарязала. Точно, когато таксито дойде, тя отвори вратата и му каза, че не може да бъдат заедно повече. Въпреки всичко - била най-прекрасната нощ в живота и. Никога нямало да я забрави, наистина му благодаряла, щяла да запази розата, щяла да запомни звездата, наистина го обичала...

Последното той не пожела да го чуе отново. Знаеше, че така ще стане. Тази вечер беше единствения му останал опит, а тъпият дъжд провали всичко.

Той не каза нищо. Нито пък тя. Качи се в таксито, а той не я видя повече. Просто остана пред вратата. Когато таксито се отдалечи, той влезе вътре, мина през целия апартамент и излезе на терасата.

Чакаше дъждът да спре.

***

Дъждът спря. Луната се показа. Облаците избягаха надалеч. Звездите засияха по небето. А тя още стоеше там и гледаше някъде нагоре, много нагоре.

След като се прибра, тя просто изскочи на балкона и се загледа към небето. Търсеше я, искаше да я види отново.

Нагоре, много нагоре, блещукаше най-прекрасната, най-сияещата, най-красивата звезда от всички. Тяхната звезда.

***

Животът няма логика. Една единствена роза, за една единствена вечер, я накара да го обикне.

Но - трябваше да се свърши всичко. Все пак - животът няма логика.