11.08.2022 г., 21:29

Жътва

667 0 0
2 мин за четене

-Жътва е. - засуети се момичето и седна в прахта. Заби кокалестите си пръсти в песачливата тънка коса. 
-Калино, Калино каква ти жътва бре дете? - бабата я огледа сърдито.
-Мрът хора. Не виждаш ли какво става? Толкова измряха, а не е минала и половината година. Не мога вече. 
-Какво да става? Такъв е реда. Всичко живо свършва мъртво.
Калина изгледа бабата с ококорен поглед. 
-Не ме гледай така. Какво се кокориш, ще ти изпаднат очите. Що има пулс, умира. Така е било, така ще бъде до де има живот. Така сме сторени. И аз и ти и всеки дето знаеш ще си иде от живота. Ма че да, да не се е измъкнал някой жив бре? Ти да знаеш някой такъв, аз не знам.
Момичето вече сериозно започна да се ядосва и зарови пръсти в прахта, почна да рисува кръстове, а баба Славена изсумтя и ритна с крак прахуляка. Калина скочи рязко на крака, ръцете ѝ се свиха в юмруци, беше готова да се разкрещи на тая луда жена. Но нещо в погледа на старата я усмири и тя отпусна рамене, разрида се. Славена доближи момичето и бавно го обгърна, разтри гърба му и го залюля, като да е малко дете.
-Штшт, поплачи си. Плачи, викай, душата да олекне и ти душа носиш. Но после се стегни. С плач само им вредиш. Плачеш ли много, оплакваш ли не могат да си идат. А те чедо са приключили тук, горе ги чака нещо ново. Не оковавай духа към материята. Те вече не принадлежат на тая Земя, недей ги задържа! - повтори по настоятелно и пусна Калина.
Девойката се сепна при тия думи на старицата и хлипането ѝ секна. Избърса  очи и погледна несигурно към жената. Тя ѝ се усмихна спокойно.
-Давай дете, извади я тая душа от това престаряло тяло. Бързай, че горе ме чакат. 
Калина замига и посегна към жената, извади ѝ душата. Старото тяло се отпусна назад, а Славена остана като бледо привидение пред Калина. Или поне това създание в този миг приличаше на Калина, внучката на Славена която си бе отишла преди години в нелеп инцидент. Душевадката преглътна и издиша, въздуха изсвистя и през устните на Славена и главата ѝ се килна на една страна, очите останаха широко отворени и загледани към синият простор. Наоколо живота не застина дори за миг, продължи си. Слънцето пекна, птичките се изпокриха на хлад, а някъде в далечината се чу глас.  Това е то, живота винаги среща смъртта. 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© А. А Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...