9.12.2018 г., 21:23 ч.

Как изгарят цветята 

  Проза » Разкази
283 0 0
4 мин за четене



Всеки човек иска да живее, да вярва, да се радва и да бъде щастлив. Но често се случва и да си мисли за това, което ще стане след като напусне този свят. И тайничко се надява да попадне в рая, където добротата е навсякъде, няма пари, злоба и завист и има всичко, което толкова трудно се намира на земята. Освен хората, в света има и други създания, които живеят. Те също мечтаят, радват се и вярват, но по свой си красив начин. Едни от тях, това са цветята. След края на земния си път, техните души отиват в рая. За тях няма ад. И всичко, което ги заобикаля на небето са милионите съдби на хората. Ако човек в рая е заобиколен от цветя, то красивите растения се радват на човешката душа. Защото хората се раждат с чисти сърца, първите думи, които учат са най-милите и топлината грее във всяка мисъл.
Късна есен. Беше студено. Нямаше сняг, но земята събираше падналите от дърветата листа. Хората чистеха градини и дворове. Изнасяха сухата трева и цветя на поляна далеч от своите къщи. Струпваха ги на място, точно преди малък хълм, от който започваше планината. Когато камарата станеше голяма, стопаните я палеха и така живота на растенията спираше. Тук бяха портите на техния рай, където всяко цвете, хващаше за ръка бурен и заедно влизаха в красивите полета на отвъдното.
Розата потрепера. Беше студено. Учуди се, че този път бодлите й, с които се бранеше от неприятелски ръце, не можеха да помогнат. Огледа се и видя, че около нея бяха легнали много цветя. Зарадва се, когато видя красивото лале. Усмихна се щом разбра, че и нарцисът е до тях. Ето и хризантемата, малко по нататък чакаше своя край. Имаше лек ветрец, който помогна на цветята, които никога не биха били в един букет, точно преди да влязат в рая, да се съберат на едно място.
-Студено е!- каза розата. - Да се сгушим един в друг. 
-Да!- отговори хризантемата и опря почти изсъхналото си тяло в бодлите.
Нарцисът ги изгледа високомерно, след това наведе глава и каза:
-Имаме ли избор? Да се сгушим!
Върху тях се изсипаха няколко сухи треви. Бурените, които през лятото ги бяха задушавали, сега ги топлеха. 
-Много е тежко, когато се разделяме с живота - каза розата. - Да си разкажем, кой какво е преживял тук, на земята. 
Цветята се усмихнаха, потърсиха с цвят слънцето, но то беше някъде там, в техния рай.
-Аз бях кралицата на цветята. - започна розата. - Още от семенце, по наследство от малка принцеса изживях живота си в двореца на човешката душа. Подрязваха ме, оформяха снагата ми, за да бъде красива. Поливаха ме с надежди и мечти. Радваха ми се. Но в един ден, ме отделиха от майката земя. Красив момък, не с ръце, да усетя топлината му, а с ножица, за да не се убоде, ме взе. Вдиша от цвета ми и аромата му вдъхна цялата ми обич към света. Подари ме на момичето, което обичаше. Тя го прегърна топло. Толкова беше щастлива. Сложиха ме във ваза. И след няколко седмици, аз започнах да губя свежестта си. задушавах се. търсех слънцето, нямах въздух. И така, наведох глава и започнах да съхна. Живях там точно толкова, колкото беше силна една изгаряща любов. 
Хризантемата поклати с цвят и каза:
-Аз бях обикновено цвете. Растях свободна и около мен винаги имаше много цветя. Радвах се и на слънце и на дъжд и не се страхувах за външния си вид. Знаех, че имаше и по-красиви от мен, но не се примирявах и бях усмихната, без да очаквам нищо от никой. Хората не ме харесваха много, затова ме предпочитаха в букет. Дойдоха в един ден жена, облечена в черни дрехи. Откъсна ме и ме сложи до други цветя. Бях най-близо до починалия й мъж. По-близо и от хората. Оставиха ме на гроба му. След няколко дни започнах да отслабвам и губя сили, докато накрая съвсем се стопих. Живях там точно толкова, колкото беше мъката по изгубения човек. В първите дни след смъртта му, близките плачеха, а после го забравиха.
Нарцисът погледна изсъхналите си сестри и каза:
-Аз бях красавец на цветята. Живеех винаги с гордо вдигнат цвят. Високомерен, не давах да ми се каже нищо. Другите цветя не си говореха с мен, а хората ме гледаха и ми се радваха. Имаше много място около мен и живеех в охолство. Не се лишавах от вода и поглъщах много повече слънчеви лъчи от другите. Но хората само ме гледаха. Никой не смееше да ме откъсне. Не желаеха да ме подаряват. Минаваха покрай мен, възхищаваха ми се и отминаваха. И така, докато започнах да губя от силата си. Цвета ми падаше и разбирах, че тялото ми умираше. Живях там точно толкова, колкото беше красив един човек. Разбрах, че хубостта бе до време, до ден, в който ако нямаш красива душа, никой не би искал да бъде до теб.
Цветята замълчаха. Беше им студено. Усетиха топъл въздух и се усмихнаха. Възрастен мъж беше запали камарата с изсъхналите растения. Пушек се извиваше към небето и се скриваше зад хълма, така както от запалена свещ, с молитва, отправена към Бог. Те отиваха в своя цветен рай. Там, където нямаше наранявания от изгаснала обич. Там, където се помнеше душата вечно и високомерието и голямото самочувствие отсъстваха.
В рая на цветята, душата на всеки човек правеше така, че наоколо се виждаха реки от доброта и красивите дървета бяха отрупани с плодове от обич.
В края на земния си път цветята изгаряха.
Те изпитваха болка на кладата на живота с хората.
Но този огън им носеше топлина, заради която си струваше, защото както на земята са правили светът красив, така сега в техния рай, добротата на човешката душа им носеше щастие.

Явор Перфанов
08.12.2018
Г.Оряховица

:)

© Явор Перфанов Всички права запазени

2018

 

 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??