Понякога единственият въпрос, на който трябва да си отговорим, е дали правим щастливи хората с присъствието си или с отсъствието си?

И както често се случва в живота, отговора, който ще намерим,
може или много да ни нарани, или прекалено много да ни извиси.

И ако е първият вариант, ние се обезсърчаваме, опитваме се другите да нараняваме, за да можем някак си да се заблудим,
че така живота си успешно ще продължим.

А ако е другото?

Защо, когато разберем, че някой ни боготвори, самочувствието ни става по-голямо и някак си летим?

Защо неволно и това разваляме, сякаш животът ни е просто дим,
от някога запален огън, който, без да искаме, се стремим да угасим.
И когато след случката се самоанализираме, дали ще се задоволим?

Или от истината ще се нараним?