Как ми се искаше да спра времето

(Фенфикшън-Брендън Ури/Раян Рос P!ATD)

Не знам как стана всичко. Все още дори не осъзнавам случилото се. Как? Защо? Ако можех поне на тези въпроси да си отговоря. Как? Защо? Ето как, ето защо се случи всичко това, което така мъчи и тежи на съвестта ми. Раян... Раян...

Беше топла лятна сутрин, една от малкото ни свободни през този сезон. Между турнетата имахме седмица свободно време, в което да отдъхнем от ежедневната умора и напрежение, от дългите часове репетиции и среднощните концерти. С Раян се бяхме усамотили в новия ни дом, който си подарихме след успеха на втория ни албум. Беше просторна къща, почти имение, с огромна градина, обкичена с най-различни пъстри цветя. Ето го, моят любим Рай, пие сутрешното си кафе на пейката, стоейки с гръб към мен, колко е замислен само. Толкова се изплаших, когато се събудих съвсем, съвсем сам в огромното легло, сърцето ми биеше толкова ускорено. Сега се успокоих, той беше тук, пулсът ми върна нормалният си ритъм. Приближих се към него, гледайки любопитно отстрани отнесеното му изражение. Внимателно сложих ръцете се на раменете му, масажирайки ги леко, после ги плъзнах по тялото му, обгръщайки с едната талията, а с другата гръдта му и съвсем не силно го придържах към себе си.

- Някой май не е на тази планета, а? - дланите ми шареха по слабото му тяло, а устните ми нежно допряха гладко избръснатата му буза. В отговор той леко, но ужасно студено ме отблъсна с тяло, опитвайки да се освободи от прегръдката ми, казвайки:

- Изчезвай, Брендън. Опитвам се да мисля, а ти ми пречиш.

Думите му адски жестоко се впиха в сърцето ми. Раян никога преди не се бе държал така. Обикновено беше тих, стеснителен и... да, замислен, но никога не се държеше арогантно, студено и безмилостно, дори и когато мислеше. Какво ли му става?

- Защо си ядосан? Какво сторих, за да заслужа да се държиш така... - той дори не изчака да довърша мисълта си, просто каза без капчица каквото и да било чувство:

- Омръзна ми.

- От какво, Раян? Толкова несмислено и несвързано говориш днес.

- Всичко е съвсем смислено, свързано и подредено за тези, които слушат, а за другите като теб... За тях ще поясня - всичко до тук Ри изказа с груба, силно подчертана ирония. Но другото, което каза по-нататък, беше съвсем сериозно, толкова болезнено.

- Омръзна ми да си играеш с мен на любов, само за да се забавляваш с тялото ми, да ме унижаваш всяка нощ, да задоволяваш егото и нагона си.

Боже, как само пари, изпепелява душата, никога не бях предполагал, че само няколко прости думи могат да ме накарат толкова да страдам. Дори не зная за какво говори, аз наистина го обичам, не го ли виждаш, Раян, давам ти толкова много знаци? А може би е прав, ами ако наистина е вярно? Възможно ли е да ме познава по-добре от самият мен и вече да е прозрял това, което ще разбера чак след време - че всичко е само игра на власт.

Искаше ми се да отрека, поне да кажа нещо, но бях толкова вглъбен в себе си и размишленията си, че съвсем не усетих кога Раян се бе изплъзнал от прегръдката, в която го бях заключил през цялото това време и беше тръгнал нанякъде.

Минаваше два след обед, бях се свил в мекото кресло в дневната, Раян все още го нямаше. Мобилният му беше изключен, явно не желаеше да говори нито с мен, нито с когото и да било. Притеснявах се, ами ако му се беше случило нещо, нямаше да си го простя никога. Стоях загледан в през прозореца в далечината, докато не чух тихото скърцане на входната врата и леките стъпки по мраморният под на коридора. Явно Ри беше решил, че спя, което и обикновено правя по това време на деня, за да си наваксам много безсънни нощи. Той тъкмо се беше запътил към стълбите, когато аз го възпрях. Той се обърна към мен, загледан тъжно в пода, като малко дете, което чака наказанието си. После направи две, може би три крачки към мен (толкова ни деляха), доближи се да ухото ми и трепкащ глас прошепна.

- Брен...

Нищо не му отвърнах, не защото не исках, не защото бях обиден, просто в момента бях истински щастлив, че той е добре и това заслепяваше съзнанието ми.

Той явно се изплаши от мълчанието ми, затова взе дясната ми ръка в топлите си меки длани, подържа я секунда, може би две, после я сложи на рамото си, отново се доближи до ухото ми, но този път гласът му беше толкова детски и сякаш му се искаше да заплаче и пак шепнеше:

- Брен... Брен... Съжалявам... толкова много, наистина много... аз... аз съм едно нищожество... и... и не те заслужавам... Брен... чуваш ли ме? Знам, че ме чуваш, знам, че ме мразиш, просто излей гнева си върху мен, но ми прости, моля те... Брен... Моля те! Нагруби ме, удари ме... но прости.

Полека отдръпнах ръката си от рамото му, Ри явно се изплаши, че ще го ударя и машинално, съвсем леко се отдръпна. Също толкова нежно, както и той, приближих ухото му и шепнешком му отвърнах:

- Не се страхувай, няма да те нараня, спокойно. - като чу това, се сгуши в мен и ми позволи да продължа - Не ти се сърдя, не съм ти се сърдил нито миг. Ти си най-хубавото нещо в моят объркан, глупав живот, което му придава някакъв смисъл, ето защо безкрайно много те обичам, миличък.

После повдигнах главата му от рамото си и забелязах как две бисерни, топли сълзи се стичаха по лицето на Рай, стана ми тъжно, искаше ми се да го успокоя, затова доближих лицето си до неговото и впих устните си в неговите, прокарах език по тях, после проникнах с него в устата му така дълбоко и сладко, че той простена. Така сладко и мило потръпваше, когато прокарах езика си по шията му, сякаш бе в прегръдките ми за пръв път. После докато го целувах, държейки го здраво плътно до себе си, го натиках в спалнята, бутнах го на леглото, разсъблякох ризата му, обърнах го по корем, оседлах мъничкото му дупе и внимателно започнах да галя топлият му и напрегнат гръб, карайки го да се разхлаби. Докато правех това, Ри издаваше звуци, подобни на мъркането на котка, хапеше и облизваше устните си, изглежда му беше ужасно приятно. Искаше ми се пробвам нещо интересно, затова спрях да докосвам гърба му, просто тъпо стоях оседлал го, загледан в торса му.

- Хубаво ли ти беше?

Раян не каза нищо, просто издаде едно тихичко мммм, и както лежеше, потърси ръката ми, като я намери взе я и я сложи на гърба си. В този момент си помислих, че прилича на малко сладко коте, което обича да го чешат по гушката. Изражението му беше безподобно, притворените му клепачи с гъсти ресници, чипото носле, нежните бузи, пухкавите устни, издаващи несвързани одобрителни ,възбудени звуци. Не издържах, наведох се и първо съвсем плахо докоснах устните му с моите, после продължих, вкарвайки езика си в тях и изучавайки устната кухина на партньора ми. Той ми отговаряше лениво с език, дори за миг не отвори очи, изглежда бе изпаднал в божествен екстаз, а аз продължих да изследвам гърба, устата и някои други негови части цяла нощ.

Така и двамата привидно решихме проблема, макар, че винаги в главата ми отекваха онези негови думи, когато беше наблизо.

Изминаха няколко дни и двама съвсем забравихме всичко. Сутринта обаче, след като изпихме сутрешното си кафе в градината, както обикновено и двамата решихме да се отправим под душа, заедно. Незнайно защо той ми отказваше всякакъв вид нежности, стана ми ужасно неприятно и малко обиден напуснах банята. Рай ме последва, тичайки след мен по дългият коридор. Настигна ме точно преди започна да слизам по стълбите към дневната, притисна ме към себе си ужасно силно и промълви:

- Съжалявам, сутрин не съм особено сексуален, а и съм кисел, наистина съжалявам.

Помилвах все още топлото му и влажно лице, след което той ми подари една от онези, неговите, сладки усмивки, които осмислят целият ми ден.

- Брен... аз... аз днес ще... ще се наложи да те оставя сам... ъъъ... имам работа, ще пазарувам.

- Добре - отговорих му - аз и без това ще се заема с някоя песен.

Малко по-късно Раян излезе и аз останах съвсем сам, е да, с идеите си и китарата в ръка. Репетирах, писах, упражнявах се, докато една от струните не се разхлаби и скъса. Реших,че това е идеалният повод да изляза, да занеса китарата на поправка и да се пошляя из града. Тръгнах надолу, към центъра, разглеждайки града, променил се бе от последният път, когато бях тук, от който бяха изминали почти 6 месеца. Беше ми почти весело и спонтанно, както винаги, реших да пия още едно кафе, хем да се поободря, хем да посетя любимото си кафене. Влязох, запътих се към сепарето, в което обичах обикновено да сядам заедно с приятелите си, точно там имам куп интересни и приятни спомени, там за пръв път целунах моят Раян.

"Я пак опитай, Брен. Твоят Раян ли?" - злобно, иронично шептеше ума ми, виждайки и възприемайки картината пред себе си. Очите ми не можеха да лъжат, но не можеха и да повярват. Той, Моят Раян, в сепарето с най-добрият ми приятел, Пит, целуваха се, държаха се за ръце, милваха се. Сърцето ми нашепваше "Хайде, Брен, отиди и размажи физиономията на Питър", но разумът ми заповядваше "Бъди силен, бъди разумен, бъди хладнокръвен, сигурно има логично обяснение."

"Какво ти логично обяснение, искаше ми се да убия Питър, просто да го хвана за шията, където сега го целува моят Ри и да стискам, да стискам, докато се удави в собствените сокове. Твоят Ри, да не би той да е света вода - порочно, перверзно, мръсно, малко създание."

Реших да направя нещо, от което няма да гръмнат със сензационни заглавия жълтите вестници, но все пак да си отмъстя.

Тръгнах с твърда крачка към сепарето в мига, в който Питър отлепи перверзните си уста от устните на Раян, погледите ни се срещнаха, разбрах, че в него в този момент се зароди небивал ужас и той се скова на мястото си от уплаха и изненада. Без да очаква или дори да подозира нещо, хванах Раян за ръката, а той стреснат, я прие и притисна здраво в своята. Излязохме, аз мълчах, Рай също. През целият път към вкъщи никой от нас не издаде дори звук.

С прекрачването на прага на дома ни и затръшването на вратата моят гняв излезе на яве, като гладен звяр от своето леговище.

- Малка продажна курва! Жиголо! Перверзна малка уличница! - само това можех да измисля, защото ядът блокираше всички мои мисли, чувства, усещания.

- Брен, виж, нека ти обясня, знам как... - опита да ми отвърне с нещо мило и успокояващо Раян, но аз не му дадох и минимален шанс за това, исках да изкажа всичко насъбрало се в душата ми.

- Какво знаеш? Нищо!!! По-добре замълчи, защото...

- Сега ми кажи, че не храниш егото си, че не ме унижаваш.

Тези негови думи ме изкараха на ръба на пропастта на безумният, заслепяващ гняв. Машинално, без мозъкът или мускулите ми да координират движението, ръката ми замахна и стовари цялата си тежест върху лицето на Рай. Той съвсем не го очакваше, нито пък аз. За секунди той се опомни, погледна ме с ужасен поглед и се затича нагоре по стълбите. В гнева си съборих от малката маса кристалната вазичка на мраморният под, тя го срещна с оглушителен трясък и се разпръсна на малки частички. Реших, че би било добре да се разтуша и излязох на разходка из града, за да успокоя душата и нервите си. Докато вървях, пред очите ми постоянно беше счупената на хиляди парчета ваза. Може би това се случи и с душата на Ри, когато му ударих шамар през лицето. Побягнах към вкъщи, надявайки се, че той е там и не е извършил някоя глупост. Открих го в банята. Стоеше свит във ваната, с мокри дрехи във студената вода, а от очите му се стичаха топли сълзи и обливаха лицето му. Стана ми мъчно на душата. Прииска ми се да го прегърна. Приближих го, а той навярно помисли, че отново ще го ударя, отдръпна се. Аз буквално нагазих във ваната и обгърнах с ръце цялото му тяло съвсем нежно, за да не го изплаша, на което той ми отвърна с:

- Не ме докосвай, животно такова. - и с все сили ме отблъсна от себе си

- Спокойно, миличък, няма да те нараня, просто искам да изгладим всички проблеми, ела, нека те гушна. Беше прав, храня егото си по възможно най-жестокият начин, да, с твоето страдание. Не искам вече да е така.

Мълчание.

- Обичам те!

Пак мълчание.

- Искам да те целуна.

Раян тежко стовари десницата си върху лицето ми. Незнайно защо в този момент се почувствах невероятно възбуден. Ужасно силно желаех Рай, желаех да се съвокуплявам с него наистина като животно.

Силно разтворих краката му, намествайки се между тях. Разкъсах малкото мокри дрехи по тялото му, докато той се съпротивляваше. Може би защото от студената вода мускулите му се бяха отпуснали, той не можеше да ми нанесе достатъчно силен удар, който да ме възпре. Аз продължавах да притискам все по-силно и по-силно тялото си към неговото и накрая, без каквато и да била милост, влязох в него. Той простена ужасено, може би не толкова от болката, която му причиних когато вкарах члена си в него, колкото от това, че в този момент осъзна, че човекът когото обичаше въпреки всичко, току-що го унижи, обиди и нарани психически и физически - изнасили го по най-жестокият и животински начин.

Свърших след около петнайсет минути. Беше странно, защото последните две-три минути имах чувството, че правя секс със труп, тялото на Раян беше студено, почти неподвижно, сякаш безчувствено. После внимателно се отдръпнах от него, погледнах в очите му, те бяха студени, безжизнени и необичайно бляскави, защото бяха празни. Излязох от ваната с мисълта за ужасното си деяние и тръгнах надолу към двора, за да изчистя мислите си от пошлостта и животинската постъпка. Шлях се из градината навярно около час, когато реших да ида да видя Ри и да му обясня защо направих всичко това, да му се извиня, да му кажа колко много го обичам и да се сдобрим. Когато се качих обаче, в банята нямаше никой. Къде ли е отишъл?

- Раян, къде си? - извиках му така няколко пъти, но той не ми отговори, потенциално невъзможно бе да не ме беше чул.

- Джордж Раян Рос, изобщо не е смешно. Ри, не се страхувай, ела, само искам да си поговорим.

Точно тогава забелязах малка ивица, да кажем, струйка вода, която водеше към черната спалня. Рязко бутнах вратата, но него го нямаше, забелязах само малка бъркотия на пода, под един от шкафовете. Бяха разпръснати множество малки шарени кутийки. Като че ли в този момент някой ме хвана здраво за гърлото и започна да ме души, предчувствах. Огледах се отново наоколо, чак тогава забелязах слабото тяло на Раян, проснато в най-далечният ъгъл на стаята. Отидох до него, лицето му беше мъртвешки бледо, очите му затворени, но тялото - все още топло. В едната си ръка държеше бутилка уиски, а в другата - шишенце с бели хапченца. Потърсих пулса му, уви нямаше. Сърцето му бе спряло, както и моето в този миг. Чак тогава осъзнах какво животно съм всъщност. Четвърт час стоях на безжизненото му тяло и ридах, ах, как ми се искаше да върна времето.