Мичка внимателно остави празния буркан на стълбите пред къщата за гости. Беше изяла доматите за закуска, защото от службата в хотела ù  спряха четиридесетте бежански лева, а парите, с които  дойде от Хасково, разчетени за една седмица, беше изхарчила за не повече и не по-малко, а точно за три (3) дни.

  Върху празния буркан се мъдреше бележка, написана собственоръчно от нея (не само Игор Коханчук можеше да пише послания върху ринди, и Мичка можеше – още повече, че беше много по-лесно да се пише върху хартия и да се залепи съответната бележка с парче цитопласт върху гладката стъклена повърхност на буркана /ето как ù послужи цитопластът от раницата мухослонка, не като злощастната изгоряла крушка със счупена фасунга {която така си и остана счупена}/, и вследствие на това товарът на гърба ù беше олекнал точно с 285, 56 грама /285 за буркана плюс 0,56 за парчето цитопласт/, а това изречение от 8.77 реда е специален поздрав закачка за ИнаКалина /Красимира Чакърова/ 😁 )

  Посланието на бележката гласеше: „ За гладуващите деца в Африка.  Предай нататък!“

  „Човек дори и добре да се нахрани с помощи за украински бежанци, пак огладнява и нека дошлият след него, след като си получи четиридесетте лева, си спомни за гладуващите в Африка деца!“, си каза Мичка удовлетворено, но я нямаше на стълбището леля Венче да я замери с надписа на Омуртаг от около Мадарския конник, поради липса на книги на тази тема в библиотеката на бившия ù мъж.

  Момент, момент! Хайде сега пак отначало, само че този път – правилно, и граматически, стилистически и исторически издържано: „ …но на стълбището я нямаше леля Венче, която, поради липса на книги в библиотеката на бившия ù мъж на тази тема, да я замери с колоната с надписа на хан Омуртаг, която сега е в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново, но не е известно къде точно е била преди, вероятно някъде в Плиска". Много добре! (Няма да се разпростирам върху въпроса какъв е надписът, кой го е написал, къде точно и върху какво се намира, в кой период къде е бил, кой мастит световен или български учен какво се е изказал за него, как всеки от изказващите се е имал различна теза, въпреки че надписът е  д о к у м е н т ,  и какво пише и не пише в Уикипедия или където и да е другаде, защото това няма съществено значение за повествованието, а всеки интересуващ се може да си прочете подробностите за този прочут надпис из необятната мрежа. Затова не поздравявам и не се закачам с Анани Ананиев 😁).

  Мичка Граматичка не беше вчерашна в областта на стилистиката, благодарение на майка си, учителка по литература в Руската гимназия в Хасково. Девойката обаче все още имаше горчиво-сладък послевкус от руския по езика и пръстите си /всъщност по пръстите ù  имаше само следи от мастило, а не послевкус, но нейсе/, защото майка ù, още от най-ранна детска възраст, я тъпчеше редовно с руска класика, и щом им дойдеха гости, Мичка трябваше да си заслужи купичката с пелмени и парчето торта с рецитация на стихотворение от Самуил Маршак или Агния Барто. Така че нашата героиня не беше съвсем боса откъм чужди езици.

  Тези ежеседмични рецитации по-късно доведоха до кръжок по художествено слово, където Мичка с труд, но успешно се освободи от хасковския си мек изговор и сега можеше, когато се наложи, да говори като високоговорител на Централна гара – София, без някой да заподозре, че е родом от напевната, приспивна и мекоезична хасковска тракийска ареалия. Само носовият изговор на дикторките от гарата все още не успяваше да докара до съвършенство, но все пак това беше българска фонетика, а не френска гарология, нали?

  С помощта на тези превъплъщения Мичка незабавно беше приета да учи втора специалност спортна радиожурналистика към Спортната академия, за огромна радост на майка си, която преживя истински културен шок, когато Мичка навремето отказа категорично да постъпи в Руската гимназия, а отиде в Спортното училище и се занимаваше там с недуховни и затъпяващи (според майка ù) волейболни занимания, а после прехвърли тази си нездрава страст към висините на висшето спортно образование (самият факт на многократното повторение на думите с корен „спорт“ в това 9.75-редово изречение е достатъчно доказателство за сърдечните професионални пристрастия на Мичка към спорта и неприязънта ù към всякакъв вид хуманитарни /научни, а не социални!/ дейности).

  Но да се върнем в Бургас, защото Мичка все още е там! Но скоро нямаше да бъде. По независещи от нея (предимно финансови) причини.

  И тъй, тя остави празния буркан на стълбището (какво щяха да правят бедните деца на Африка с празен буркан, си беше тяхна работа – можеха, например, да си събират африкански стотинки, за да си купят домати, внос от България), отиде до автогара „Запад“ и си купи билет до Хасково. Имаше свободни места само за последния автобус в 17 часа. Час по-рано тръгваше друг автобус, но всички места за него бяха вече резервирани.

  Разполагаше с почти цял ден. Какво да го прави? Мярна ù се някаква обява, залепена на електрически стълб. Обявата гласеше:

Радио „Сличкарт проджект – Бургас“ набира

репортери и кореспонденти за градовете

Стара Загора, Хасково и Кърджали

за ново спортно предаване.

За предпочитане са кандидати със

специалност „Спортна журналистика“.

Събеседване и репотраж.

Резултат – същия ден.

  „Ето че ми провървя! След фиаското със сигналите в полицията, все пак ми провървя! Това е работа тъкмо за мен! Какво ли значи Сличкарт? С лични карти? Най-после някой да се заинтересува от личната ми карта! Но това по-скоро ми прилича на нещо от типа на „Булгаргаз“ или „Росатом“. Доколкото ми е известно, тези от радио „Сличкарт“  са локалисти и си имат собствена локалистка партия. Проявяват апетит към депутатски места в общинския съвет на Бургас. Но в това няма нищо чудно. Няма да са първите журналисти с тежнения към политическа кариера. Нито пък локалисти със звучащи по русофилски наименования. При нас да си локалист, значи да си чуждопоклонник, колкото и нелогично да звучи. Това е следствие от парадокса, който открих – за зависимата независимост. Явно имат нужда от късмета ми, щом той ме доведе до тук. Да видим какво ще излезе!“

  Лесно намери офиса на радиото. Сред еднаквите четириетажни жилищни блокове в един от кварталите, на малка уличка с голям паркинг, се мъдреше дълга едноетажна барака, чийто плосък покрив беше гъсто покрит, кой знае защо, с опърпани клонки без листа. Явно бяха събрани от окастрените широколистни дървета край улицата и струпани набързо върху покрива.

  „Маскировка?“, запита се Мичка. „Ами сега неугледната барака толкова се отличава от еднообразния пейзаж наоколо, че със сигурност привлича повече внимание от преди!“

  Тя отвори паянтовата вратичка и беше посрещната от момиче в дънки и светлосин пуловер, което я въведе в приемна с редица дървени столове, слабо осветявани от мигащи луминисцентни лампи.

  Чака точно пет минути, преди да бъде приета от директора на радиото Вихър Тънкострунов – солиден мъж на около петдесет, с рано побеляла, късо подстригана коса, черни триъгълни вежди и черна брадичка, тип „катинар“.

  „Същински Валерий Меладзе, само че не толкова хубав!“, реши Мичка и отговори чинно на всички въпроси. После ù беше връчен касетофон с микрофон и беше закарана до новостроящата се спортна зала в другия край на града, за да прави репортаж.

  Върнаха се след около два часа. Мичка прилежно написа текста, който беше прочетен и проверен за грешки от самия собственик.

  – Грамотно, грамотно! – каза одобрително той.

  После взе застрашително огромния черен маркер от бюрото си.

  – Само ето тук – той замахна с маркера като с меча на крал Артур, – трябва малко да се преправи! И тук не звучи много… А тук…

  След още пет минути връчи на Мичка листа, от горе до долу зачертан с тлъсти черни линии. От първоначалния текст бяха останали само предлозите, съюзите и една-две запетайки. Мичка прочете набързо редакцията. Изреченията бяха обърнати с главата надолу, но не беше само това – смисълът беше противоположен. Вместо да се критикува забавянето на строежа, се получаваха някакви хвърчащи във въздуха, неподкрепени с факти хвалебствия.

  – Дайте го на колежката, да го прочете за вечерните новини.

  – Аз мога да чета – каза плахо Мичка. – Работила съм…

  – Нямаме такава практика! – отсече българският Меладзе и я погледна с горящи азиатски очи.

  В главата на Мичка не остана и сянка от протест, а се въртеше и звучеше като от развалена грамофонна плоча само едно четиристишие:

           С първи танц дари ме тя,

           с нея крача – в студ и зной!

           Чужденец съм аз в света

           и навсякъде съм свой.

  „Игор!“, простена мислено Мичка. „Къде си, непрокопсаник такъв? Дойде, грабна сърцето ми и го отнесе! Какво правя въобще тук? И защо си мисля за Франсоа Вийон, танцуващ танго на парижка гара?“

  – Ние сме локалистка телевизия и защитаваме ценностите на локализма. Нашите репортери четат новини само и изключително с бургаски акцент.

  – Но аз мога! Мога и с бургаски…

  Директорът се намръщи. Взе личната карта на Мичка, повъртя я между пръстите си и каза рязко:

  – Тук пише Хас-ко-во! Има си хас да заблуждаваме зрителите! Вие не сте бургазлийка.

  – Но нали ще съм… кореспондент!

  – Няма да променяме ценностната си система, защото можете да четете добре! – съвсем се ядоса Меладзе-Тънкострунов.

  „Този поне прочете личната ми карта! И каква полза!“, ядоса се Мичка.

  – Но смисъла на репортажа ми променихте, нали? – каза тихо тя. – Извинете ме, господин Тънкострунов, но аз размислих. Не желая да променям  м о я т а  ценностна система! Майка ми ме е учила да казвам истината, дори и когато правя репортажи за локалистко радио. Пожелавам ви успех, но трябва да си намерите по-подходящ от мен кореспондент.

  Мичка затръшна вратата на бараката от външната страна с чувство на гордост и ненакърнено репортерско достойнство. Щеше да си намери друга работа. Някъде, където ценностната система на работодателите ù съвпадаше с нейната собствена. Трябваше да има такова място!

  Оставаше още повече от час до тръгването на автобуса, но тя се отправи към автогарата – с чувство на осъществена морална и късметска мисия и нетърпеливо желание да се прибере час по-скоро у дома, в Хасково.

  Когато наближи, видя, че от сектор номер 6 тръгва автобус с табела „Бургас – Хасково“.

  „Последният!“, паникьоса се Мичка и без да мисли, се втурна към набиращото скорост возило, като махаше и викаше нечленоразделно. Пред самия автобус се спъна и падна. Шофьорът удари спирачки на няколко крачки от нея и отвори вратата.

  Мичка задъхано му благодари и се пльосна на първата свободна седалка – непосредствено зад шофьора.

  Жената на съседното място, странно напомняща на леля Венче, се наведе към нея и загрижено тикна пръст в коляното ù.

  – Добре ли сте? Кървите!

  И наистина, на чорапогащника на Мичка имаше огромна дупка, а от издраното ù коляно шуртеше кръв.

  Мичка бръкна в мухослонката и извади последното парче цитопласт.

  Този път щеше да го използва по предназначение.

  Когато се прибра в Хасково, в оцелелия от земетресението сталинско-вълкочервенковски блок на улица „Песнопойка“ 7, си пусна радио „Сличкарт“, за да чуе новините.

  – И накрая, една тъжна вест – каза говорителката (Мичка вече знаеше, че не тя е писала текста) с почти неразличим от хасковския бургаски мек акцент. – Станала е катастрофа с автобус по линията Бургас – Хасково, малко след излизането на превозното средство от града, около 17.15 часа. Това е последният автобус по тази линия. Има 8 загинали и десетки ранени. Причините за катастрофата се изясняват.

  „Добре, че обърках автобусите!“, си каза Мичка. „ Трябва ли да ти провърви, ти провървява, независимо, че късметът ти може да ти заприлича първоначално на карък!“ (Ах, Мичке, ти, ти, ти, Стилистичке!)

  Това звучеше като нов закон или поне като разширено допълнение на първия. Мичка отвори електронния си бележник.

  „Скоро ще имам цял кодекс!“, си каза тя. „А леля Венче да си боде очите с онези застраховки, ха!“ 

https://www.youtube.com/watch?v=RJUo_EJKSLo

https://www.youtube.com/watch?v=1v0nzSPDjkc

https://www.youtube.com/watch?v=l0md-YScA_M