30.03.2022 г., 18:30 ч.

 Как Мичка Тактичка обезвреди одеската мина – 7 

  Проза » Повести и романи, Хумористична
640 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
23 мин за четене

  Следващата новина, която съобщи говорителката, беше по-разведряваща – 8 журналисти от радио „Сличкарт“, включително директорът, главният редактор и още няколко ръководни кадри, бяха избрани за общински съветници от квотата на партия „Буревестник“.

  „Е, мечтата им се осъществи!“, си каза тъжно Мичка. „Но на каква цена! Всеки успех, получен наготово и с чужд късмет, се заплаща с нечие нещастие. Освен това е само временен, ако не е подплатен със съответните способности. Ако те липсват, късметът се нуждае от непрекъснато подхранване и наливане на „гориво“, а това води до нови нещастия за околните и своеобразен „вампиризъм“. Но заслепени от амбиции и алчност, хората са склонни да се самозаблуждават. Цената винаги се плаща – включително от самите тях или от близките им. Съдбата може да се забави, но не може да се излъже. Полученото наготово винаги излиза солено – като кисел домат в консерва. Всяко зло за добро, но няма и ненаказано добро, закон – две в едно! Важното е дали поемаш отговорност или оставяш друг да сърба попарата, която си надробил, а ти посягаш към пастите му. А пастите са скъпи, много скъпи! И не е възможно вечно друг да плаща сметката!“

  Мичка изключи радиото. За днес новините ù бяха достатъчни.

  „Ами Игор? И той ли е просто един късметотърсач? Може би си вярва, че е влюбен в мен, а инстинктивно търси оцеляване? Иска да оживее в тази абсурдна война? Не мога да му се сърдя за това. Повечето просто грабят и продължават нагоре по стълбичката на амбициите си, а той само иска да живее. Или търси нещо повече? Но това ще се разбере. Винаги се разбира – по резултата. Ако ме намери и реши да бъде редом, дори и временно от разстояние, значи действително иска мен, а не някакви странични облаги, като например да си осигури живот в спокойна и мирна страна. Но можеш ли да отделиш човека от неговото битие? То е част от него. Нещо като екстра, която може да е с положителен или отрицателен знак. „Поживем, увидим!“, както казват руснаците, но дано отредените ни дни да не минат в очакване на това“увидим“, вместо просто да ги изживеем! Хубаво е от време на време чувствата да бъдат подлагани на изпитание, но ако животът е само низ от изпитания, се превръща в изтезание“.

  Сега трябваше да спи. Сънят щеше да дойде и да разпредели кутийките в ума ù – всяка на мястото си. Възстановителен и утешителен, щеше да измие умората и натрупаното напрежение, разочарованието от хорската недалновидност и егоизъм. Защото за човека не е възможно да оцелее, самоспасявайки се. Хората и съдбите им са свързани и ако нараняваш другите, винаги остават белези и в твоята собствена душа.

  Сънят щеше да изтрие мъглата на заблудите и тялото, отпуснато в нощен покой, щеше да търси път нататък и интуитивно да намери най-правилното решение. Без странични въздействия, без „лели Венчета“ и „журналисти“ – изискващи и налагащи волята си, страстно желаещи възход и благоденствие и не особено загрижени за средствата за постигането им. Съвестта им винаги щеше да намери оправдание за „кражбата“. Обикновено това беше доводът: „тя е лоша/слаба/некадърна и т.н, затова не заслужава, колкото мен“.

  Сънят дойде и в съня ù Игор я целуваше.

 

  На сутринта Мичка реши да замине за Кърджали, при баба си.

  „Там няма толкова разрушения, само няколко килнати комина и напукани стени. Искам да прекарам известно време, без леля Венче да ме дебне по стълбите с безапелационния си, осъдителен и изискващ поглед: ‘Полага ми се, защото ти вчера забрави осветлението на мазето включено; защото пропусна реда си да миеш стълбите, какво от това, че те боли раненото коляно! Полага ми се, защото имам дъщери и син, снаха, внучки и бъдещи зетьове, а ти нямаш нищо – защо ли?’ Защо, лельо Венче, наистина – защо?“

  Но Мичка нямаше да бъде Мичка, ако таеше огорчение задълго.

  Беше ясен, макар и хладен, все още зимен ден, но слънцето се канеше да се задържи незасенчено над хоризонта поне до обяд и никакви облаци не предвещаваха отчаяние и мрачни мисли.

  Пътят беше незабележимо мигновен и затова прекрасен!

  „И тук съм си у дома!“, възкликна Мичка, докато минаваше по тихата уличка пред старичката кооперация в затворения за движение център на града. Тротоарът пред входа блестеше с хиляди празнични искрички – както обикновено. Грапавата сива мазилка на четириетажния блок беше декорирана със сребриста слюда. Мичка като малка много обичаше да чопли блестящите люспички, които оставяха по ръцете ù сияеши следи. Този ежедневен празник го нямаше в Хасково.

  „Пак си с приказни ръкавици от паяжина!“, гълчеше я добродушно баба ù. „Тичай да се измиеш на чешмата! И лицето и краката – също! Имам си аз сребърно момиче!“

  „Сребърното момиче“ вече беше пораснало.

 

  Баба ù не си беше вкъщи. Каза ù по телефона, че има записан час при фризьор. Добре, тъкмо Мичка ще се разходи!

  Мина по брокатения тротоар като по холивудски килим на славата. E, ако не холивудски, поне кански ( не адски и без писъци /поне не истински!/), а като този на филмовия фестивал в Кан (без Уил Смит на Оскарите, раздаващ шамари, вместо благодарности за получената награда). Те май само Уил Смит и леля Венче така правят – благодарят с шамари, пък били те и неистински, словесни ( във втория случай, в първия си бяха съвсем натурални, нанесени с тежък уилсмитовски мъжевчернов юмрук )!

  „Жалко че е такъв сладур! Обаче женен.“, помисли си с неприязън Мичка. Фактът със семейното положение на актьора и яростната защита на благоверната му много я улесняваше за заклеймяването на позорната му постъпка – тя още лелееше дъжд от ориз на площадката пред Гражданското, в снежнобяла, ефирна, почти канска рокля, подчертаваща естествената ù красота и куп гости, дошли само и единствено заради нея и този, който я беше избрал.

  „Защото какъв е смисълът от красотата на младостта, ако не е законно закрепена и потвърдена пред всички от една бяла, ефирна рокля, която сякаш казва – това е моят избор и той е за цял живот! Тази жена за мен е най-добрата и единствената.“

  Но Мичка, освен Оптимистичка, беше и Реалистичка. Тя знаеше много добре, че по пътя към Гражданското винаги щеше да я пресреща някоя леля Венче със собствени мечти и амбиции. Щеше да клечи зад ъгъла и в най-устремния и близо до целта момент щеше да изскача с развята като знаме горяща музейна крушка – тази, която Мичка беше забравила някога в мазето. Напомнянето за тази непростима небрежност щеше, както обикновено, да парализира устрема на девойката и щеше да я направи безпомощна и уязвима. И леля Венче, възползваща се от тази уязвимост с нагласата „А така, видя ли, че не те бива за нищо!“, щеше да налита да ù „помага“, като я прави още по-безпомощна и уязвима. Дали ще е леля Венче или продавачката от магазина, нямаше голямо значение. Винаги щеше да се намери някой, глух за истината в името на победата. И най-лошото беше, че Мичка започна да свиква и да се примирява с това положение. Защото тази всепоглъщаща забравена крушка изстискваше всичките ù съпротивителни сили. Само да знаеха те, колко ù коства след това възстановяването! Но едва ли това щеше да промени нещо. Не променяха нищо болестите, катастрофите, нещастията, те не бяха урок, а случайност. Дори смъртта – този последен съдия, не беше в състояние да спре  устрема им за победа и придобивки на всяка цена. Та те бяха направили цирк пред таблото с некролозите на входа! Избиха се чий некролог да стои пред вратата и цялата разправия завърши с късане и въргаляне на скръбни вести в прахоляка – с ликовете на любимите съпрузи, съпруги, майки, бащи и съседи върху тях! Как може да очакваш състрадание от способни на такова кощунство хора, уж в името на благородна защита на отишлите си, които, дори и след смъртта, не бяха оставени да почиват в мир!

 

  Мичка не беше решила накъде да върви, но краката ù привично я преведоха по улицата на черешите, покрай църквата „Свети Георги Победоносец“ нагоре, после край училището, института, та чак до парк „Простор“ с влакчето, катерушките и изпочупените бронзови статуи на елена и коня на гаричката – единият беше останал без уши, а другият – без рога.

  Самолетът обаче си беше цял. И не някаква си статуя, а истински изтребител „МиГ-21“ – маскировъчнозелен, с остър нос и издължено лястовиче тяло, кипрещ се напето на площадката в парка близо до стадиона и сякаш готвещ се всеки момент да отлети. От табелката отстрани можеше да се разбере, че изтребителят е бил на въоръжение от 1983 до 2008 г. в 19-ти НАП Граф-Игнатиево, а след 2012 година е бил безвъзмездно предаден на община Кърджали.

  „Защо дойдох тук? Заради Борис ли? Но ние се разделихме преди две години! Нима още изпитвам носталгия? Не, не е това. Късметът ми е. Той винаги ме води. Сякаш си има собствена, независеща от мен воля.“

  Мичка обиколи изтребителя.

  „Значи и ние си имаме самолет от съветско време! Ами да го харижем на украинците в замяна на някой нов натовски F-16! Този и без това е морално остарял! Поляците вече напират да разменят самолети. Но това би означавало вече да не сме неутрални и да въвлечем страната си, а и алианса във война. Не че не е вероятно да стане и това, ако войната не приключи скоро. И тогава ще е важно кой е успял да се вреди първи. Леля Венче много добре знае този принцип. Но не всички са като нея!“

  Имаше нещо. Нещо освен обичайните нецензурни рисунки и надписи от рода на: „Дони беше тук, а Маги – не.“  От долната страна на крилото над десния колесник се беше появил нов надпис. Мичка с примряло от предчувствие сърце се мушна под крилото, клекна до колесника и изпружила врат, зачете:

  „Душа моя камбана!“, пишеше с черен маркер и разкривен от неудобната позиция почерк там. „Ако чете този надпис, значи дошла в Кърджали баба. Не смее да мисли больше за Борис Долномитрополитски! Той за Мичка капут! Мисли за Игор Коханчук само! Игор обича до край на света! Дойде и след край за нея! Аз избягва от плен на поганци руснаци заради Мичка. Взема мина в хладилна чанта, но чанта поврежда (шиит! карък!) и мина пада в море. Успял обаче сложи свързвуков маркер и може проследи. Оставя магнитче.  Внимание: това мина не съветска, не украинска, а последен кански писък на руски военно-промишлен комплекс! Смарт самонасочваща и самообучаваща. Специални заръки изпълнява. Трябва намери и погуби! Аз взривил кораб „Орск“ да изпрати хабер на Мичка по телевизия. Видя? Сетне тръгва след мина. Оттука, оттам, върви мина на юг. Стига Босфор. Мина Босфор. Игор по нея. Мина движи като торпила. Игор сначала има моторна лодка (взема зорлен назаем от поганец в Бердянск), после мотор чупи (шиит! мамка! сори!), и аз гребе. Гребе със скорост на светлина след мина. Стига Бяло море, мина тръгва нагоре по течение (Боже милостивий!), стига Арда и върви пак нагоре. Кога стига Кърджали, губи, заглушава сигнал. Мичка, мина тук! Игор търси! Не ходи на река! Опасно! Много обича! Трие маркер – секретно! Чао!“

  Отстрани на този надпис, също с разкривен почерк, но с кафяв маркер, беше написано: „Не верь ему, душенька, врет он, черт его побери! Как найдем, приучим щенка к пеленке! С приветом – ваш искренний друг, капитан „Варшавянки“ Виктор Мразовецкий.“*

  „Само това ли? Ами имейла? Забравил го е! Нищо, той ще ме намери. Сега поне съм сигурна. А този Мразовецки не се отказва!“

  Мичка се изправи с мъка и се сблъска лице в лице с булдог. Тоест булдогът имаше лице. Тоест… мъжът, който имаше лице, имаше булдог, който… Няма значение!

  Лицето с булдога принадлежеше на нисък, як мъж в маскировъчни дрехи. Имаше и каска, увита с клонки от паркови растения като лавров венец. Булдогът нямаше маскировка, но имаше зъби.

  „Явно всички са се побъркали на тема маскировка! С изключение на булдога. Този пък кой е?“

   – Майор Севдалин Каракоч от закритото военно поделение 55120 в Кърджали! – рапортува военният. – На мястото на поделението, наследник на 87-ми дивизионен артилерийски полк и легендарния 10 родопски полк, сега има парк. Не този! Имаме и 122-милиметрово артилерийско оръдие, образец 1938 година, разположено на територията на парка.

  „Защо ми каканиже всички тези подробности?“

 – Можете да прибавите към офертата си и оръдието – каза съзаклятнически майорът, а очите му блеснаха фанатично. – Да го заменим за някоя американска ракетна установка. В сградата на общината има кутия за предложения и оплаквания.

  И той смигна неловко. Булдогът заръмжа и се мушна под търбуха на самолета.

  – Я да видим какво имаме тук. Балкан, на място! Нов тийнейджърски надпис? Не, не е тийнейджърски! Диверсия! – викна той и се хвана за джоба с телефона като за патрондаш! Тревога!

  Маскировъчният майор отиде встрани и започна нещо бързо и нервно да обяснява по телефона. После хвана Мичка за ръкава на дъждобрана ( беше започнало да роси ) и я помъкна като булдог на каишка надолу към брега на Арда. Истинският булдог ситнеше и ръмжеше пред тях, надушил истерична следа.

  – Има сигнал за мина в реката, а вие си мълчите! Коя сте вие? Защо ви пишат съобщения по нашите самолети? Кой е Игор Коханчук? А капитан Мразовецки! Признавайте си веднага!

  Мичка накратко му разказа историята си, докато се спускаха по стръмния бряг, опасан с пряснобоядисана синя ограда. Майорът извади от чантата си бинокъл и започна да оглежда повърхността на реката.

  „И той има мухослонка!“, каза си Мичка и също заоглежда мирната и безметежна речна шир.

  Близо до моста, сред тръстики и камъш, ù се мярна позната фигура в помпозен светлорозов пеньоар и глава с навита на ролки сива коса.

  „Леля Венче? Не може да е тя. Тя си е в Хасково и готви пиле с ориз за дъщерите. И защо ще е още по пеньоар? Не си е вкъщи!“

  Фигурата се потули под моста.

  Изведнъж захладня, вятърът се усили и вълни, отначало ситни и безобидни, а после все по-големи накъдриха водата. Внезапно една огромна  се втурна към брега, право срещу майора. А на гребена ù, като зловещ черен ездач, се носеше с главоломна скорост мина, с прикрепено магнитче за хладилник на рогатия гръб.

  Мичка, без да разсъждава, с мигновен волейболистки рефлекс се хвърли към майора, изблъска го настрани и улови летящата мина. После се спря за секунда и огледа терена. Водата беше прекалено близко и на моста имаше майка с дете в количка. Под моста се мяркаше още сянката на леля Венче или който и да беше. По пътя към реката вървяха хора.

  Най-после съзря това, което ù трябваше – самотен контейнер за боклук, с полуотворен капак, далече от моста, пътя и реката.

  „Ако го улуча, няма да пострада никой. Само да няма котки вътре, ще станат курбан зорзаман! Трябва да улуча!“

  Тя се съсредоточи и се опита да се абстрахира от мяркащия се розов пеньоар.

  „Този път няма да ù позволя да ми изкриви мерника. Аз не съм мухла. Игор, този кош е за теб! Нищо че съм волейболистка!“

  Мъжественото лице на Игор се появи пред погледа на Мичка и изчезна. Но това беше достатъчно. Тя внимателно се прицели и хвърли мината.

  От улучения с безпощадна точност контейнер, миг преди взрива, излетя черна котка, видяла сянката на прелитащата мина и взела я за торба с боклук. Взривната вълна хвърли котката право в лицето на излизащата изпод моста пребледняла леля Венче.

  – Добре че тоя път не сколаса да ми „помогнеш“ и успях да улуча. Иначе можеше пак да ми изкривиш мерника и да уцеля моста заедно с тебе! Вземай си армагана и прав ти път! – каза Мичка.

  Леля Венче за пръв път мълчеше и сякаш си беше глътнала езика.

  „Нека! Късметът за едни е прехапан език за други. До гуша ми дойде от нейните словесни хуманитаристики!“

  – Тя ни подаде сигнала за вас – каза майорът, изтръсквайки каската си от водата. Булдогът до него също се изтръскваше. – Срещу един чувал с ориз от хуманитарната помощ. Трябвал ù за родата. Радвам се, че не излязохте предателка. Спасихте ми живота! И не само моя. Много сте добра в мятането. Спортистка ли сте?

  – Спортистка е тя! – отпуши се най-после глътката на Венера Пастърмакова. – Мисли се за Господ и раздава заповеди и парадокси наляво-надясно. Можеш ли в няколко заповеди да побереш Вселената, а? Той и Господ е дал само десет, но към тях и цяла Библия с подзаконови актове. Ти коя си, Господ ли, че да съдиш? Мислиш се за много умна, нали? А ние сме със средни интелектуални и емпатични способности. Виж я ти, нея, колко е важна! Късметлийка! П..кая ти аз на късмета, щом не можеш да го задържиш, а позволяваш на такива като мен да ти го отмъкват. Малка пикла с голямо самочувствие, това си ти!

  Леля Венче изсумтя и куцукайки, бавно се отдалечи, нарамила чувала с ориз, също останал цял и невредим. Със сигурност щеше да стигне за сватбите на нечии дъщери, на първите, вторите и третите им братовчедки, че и шаферките нямаше да останат ощетени.

 

  На церемонията по награждаването на Мичка с медал за храброст няколко месеца след приключването на войната леля Венче отсъстваше. По обясними причини. Сигурно щеше да дойде да подхване медала, ако Мичка случайно го изпуснеше и той паднеше с венерината „помощ“. Но Мичка този път не го изпусна. Защото ù го закачи на ревера не някой друг, а самият Игор Коханчук, получил българско гражданство за заслуги към мира и обезвреждането на одеските мини в акваторията на Черно море и отвъд нея. А церемонията по награждаването беше част от една друга, много по-значителна и запомняща се – и заради нея Мичка беше облечена не в анцуг пижама, а в белоснежната ефирна рокля от сънищата си. И беше красива, наистина много красива в нея! А кумове имаше двама и две куми – майорът в оставка Севдалин Каракоч, със съпругата си и Виктор Мразовецки – капитан първи ранг от руския военноморски флот, с дългогодишната си приятелка.

  Внучките на леля Венче – Доброслава и Любородна, едната в седми, а другата в осми клас, можеха да почакат късметите си, този ден беше отреден единствено и само за Мичка.

  И други приключения се случиха с влюбените герои след обезвреждането на мината, но за тях ще разкажем някой друг път. Важното е, че Мичка Хубавичка намери своя Джони Холидей и той оцеля.

  Сега Законите на Мичка Енциклопедичка се изучават в училище и помагат на много хора да приемат философски и успехите, и неудачите си.

 

  А как завърши войната? Това все още е тайна, която дори и петорната агентка на КГБ, ЦРУ, Гвинея Бисау, Куба и Северна Корея Венера Пастърмакова не знае.

 

   Защото войната все още не е завършила, нали?

 

                                                                                 /Край/

 

https://www.youtube.com/watch?v=2aOLW_R9-E4

 

 

Анекс: Кодекс на Мичка Енциклопедичка:

 

1. Закон 1: „Закон на Мичка за късмета“ /ЗМК/, противоположност на закона на Мърфи: „Ако може да ти провърви, то ще ти провърви!“ и „Очаквай положителното, Вселената ще се погрижи за останалото!“

2. Парадокс 1: Никога не е късно да се окажеш плагиаторка, дори и да не го знаеш.

3. Парадокс 2: Иска ли една слаба във военно отношение страна да бъде независима, трябва да стане зависима от някоя силна страна или от някой алианс от добре и модерно въоръжени страни. Пътят към независимостта минава задължително през зависимост.

4. Заръка 1: Човек дори и добре да се нахрани с помощи за украински бежанци, пак огладнява и нека дошлият след него, след като си получи четиредесетте лева, си спомни за гладуващите в Африка деца и им изпрати поне празните буркани!

5. Допълнение към Закон 1: Като трябва да ти провърви, ти провървява, независимо, че късметът ти може да ти заприлича първоначално на карък.

6. Закон 2 в 1: Съдбата може да се забави, но не може да се излъже. Полученото наготово винаги излиза солено – като кисел домат в консерва. Всяко зло за добро, но няма и ненаказано добро.

7. Закон 3: За един сватба, за друг – обезпаразитяване. Късметът за едни е прехапан език за други.

8. Закон 4: Ако животът е само низ от изпитания, се превръща в изтезание. Трябва да има и промеждутък, в който да се живее.

9. Закон 5: За човека не е възможно да оцелее, самоспасявайки се. Хората и съдбите им са свързани и ако нараняваш другите, винаги остават белези и в твоята собствена душа.

10. И накрая, Закон 6: Ако искаш щастлив край, седни и си го напиши!

 

 


* Не верь ему, душенька, врет он, черт его побери! Как найдем, приучим щенка к пеленке! С приветом – ваш искрений друг, капитан „Варшавянки“ Виктор Мразовецкий. – Не му вярвай, душко, лъже те, дявол да го вземе! Намерим ли го, ще научим кутрето как се ходи по малка нужда на килимче! С поздрав – ваш искрен приятел, капитан на „Варшавянка“ Виктор Мразовецкий.

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??