Наближаваше Коледа. В „MTS” подготвяха голямо коледно парти. Някой прокара идеята събитието да е организирано като маскарад. На Мелани това й се стори глупаво и несериозно и не възнамеряваше изобщо да ходи на това парти. Не беше се отказала да отиде в Италия, макар че никога не беше ходила в офиса на Пит, не знаеше дали е отново там и дали няма да се лута напразно в Милано. Отлагаше заминаването по една или друга причина, но не се отказваше от решението си. Тъкмо когато реши, че ще отиде да търси Пит, й се обади Никълъс и я помоли да се качи в офиса му. Бети й се усмихна приятелски и й посочи вратата:

- Влизай, очакват те!

Когато отвори вратата, Хенри, който седеше в същото кресло, тъкмо казваше:

- Ще бъде чудесно, но как ще я познаем?

Щом я видяха, двамата с Никълъс станаха.

- Мелани, радвам се да те видя! – сивокосият мъж наистина се радваше, но Мелани никак не изглеждаше добре. Като че ли не беше уморена или болна, а някак... угнетена, тревожна. Какво ли я мъчеше? – Чу ли за коледното парти?

- Чух... – безразлично отговори тя.

- Надявам се да дойдеш! Ще има много изненади и ще бъде весело!

Мелани замълча. Казано иначе, Никълъс държеше тя да присъства на партито и днешната среща бе именно начинът да й го каже. Елегантното „Надявам се да дойдеш” означаваше „Бъди там!”.

- Поканите са двойни, може да доведеш някого – гласът на Никълъс прекъсна мислите й. Без да иска тя погледна към Хенри. Почувства се неудобно като срещна погледа му. Веднага отмести очи и затова не видя, че в неговия поглед нямаше болка, нито настояване, нито дори съжаление. Може би само мъничко любопитство – какво би било ако... Не, Хенри Доу бе превъзмогнал неслучилата се любов, а Мелани търсеше начин да случи своята.

***

Мелани взе решение да замине за Италия, веднага щом това бъде възможно. Никълъс искаше тя да присъства на Коледния маскарад. Добре, тя щеше да присъства. Но веднага след това ще замине. А дали пък Пит нямаше да се върне за празниците? Колкото и да е зает, все ще празнува Коледа, нали? Дали нямаше да се върне, за да види Алекс? Тази мисъл не й беше хрумвала досега и Мел си помисли, че по-добре изобщо да не се беше сещала за такава възможност. Това й даде надежда, чието най-лошо качество е, че умира последна. Веднъж влязла в главата й, тази мисъл не спря да обикаля, да се завира дори в най-скритите ъгълчета на съзнанието й. Скоро окупира цялата й съзнателна дейност и на Мел й беше невъзможно да се отърве от нея.

Седеше в офиса си, с намерението да прави седмичните анализи, а не можеше да се съсредоточи. Погледът й попадна върху поканите за Коледното парти. Взе пъстрите картончета, разтвори ги. На едното с едри букви пишеше името й, а на другото имаше оставен празен ред, очевидно за името и под него пишеше „Гост на Мелани Хънт”. Още преди да премисли, преди да се избистри прекалено бързо стрелналата се мисъл, тя хвана Паркър-а, който Робърт Максуел й беше подарил и написа името на Пит на празния ред на втората покана. Загледа се невярващо в черните букви, излезли изпод ръката й. Сигурно полудяваше! Някакъв горчив, истеричен смях заседна в гърлото й – в края на краищата какво значение имаше? Защо да не пише неговото име? И без това тя нямаше да заведе никой друг. Отвори електронната си поща. Това тя правеше поне по десет пъти на ден. Отначало с трепетно очакване, после с тъжно примирение, накрая по волята на онова твърде неприятно качество на надеждата. От Пит отново нямаше нищо. Пръстите й колебливо легнаха върху клавишите и пак така, както написа името му върху поканата, започна да набира съобщението си:

„Скъпи Пит,

Надявам се, че ще се върнеш за Коледа! Бих искала да празнуваме заедно...”

Не, това е толкова глупаво! А може би Пит ще празнува с някоя друга? Тя не повярва на острата болка, която я прониза при тази мисъл! Никога не беше виждала Пит с друга жена, не беше споменавал дори...откъде тогава тази внезапна ревност? Но все пак Пит беше ... човек, не е ли възможно да се влюби? Може би точно това го задържа в Италия? Очите й се насълзиха, но тя дописа „глупавото” си съобщение и решително натисна „изпрати”. Ако Пит имаше връзка с друга жена, тя щеше да приеме този факт, но преди това той трябваше да бъде така добър да й го каже. Лично.

Телефонът иззвъня. Мел вдигна със служебното:

- Отдел Продажби!

- Мелани, скъпа, би ли дошла долу? – беше Ханк, момчето на информацията, който наричаше „скъпа” всички представителки на нежния пол. Единствената жена, която не „скъпосваше” беше Бети и причината тя да прави изключение беше, че му е майка. Ханк беше кандидатствал за мястото тайно от нея, защото тя искала синът й да учи в колеж. Когато една сутрин, влизайки в залата го видяла облечен в униформа, застанал зад бюрото, Бети едва не припаднала. Сега Ханк работеше и учеше едновременно и всеки път, когато Бети минеше покрай работното му място изглеждаше така, сякаш всеки момент ще застане мирно и ще козирува.

- Какво има, Ханк?

- Има пратка за теб, но куриерът иска да я предаде лично на получателя.

В коридора, пред асансьора Мел срещна две момичета от своя отдел, които весело обсъждаха маскарада и споделяха идеи за костюми. Мелани се почувства неловко, само тя ли нямаше настроение да празнува и то абсурдно маскирана? При Ханк завари един доста изнервен куриер. Явно двамата хубаво бяха поспорили. Тя взе пакета с надпис „Fragile”, подписа се и се зачуди какво ли е това? И от кого? Ханк също беше любопитен, но беше и тактичен, така че въпросът, с който почеса езика си беше за маскарада. Мел скри досадата си с усмивка:

- Изобщо не знам как ще се маскирам, Ханк! Нямам никаква идея! – „И никакво желание!”.

- Ако косата ти беше черна, ти би била една прекрасна Кармен! – изхили се Ханк.

- Кармен?! Откъде ти хрумна?

- Ето, от тук! – и той й подаде една рекламна брошура за костюми под наем – Моделът прилича на теб! Задръж я!

В офиса си Мелани забрави за брошурата. Отново огледа пакета от всички страни, нямаше подател. Тя го отвори внимателно. Отвътре се показа плоска дълга кутия с марка „Mikimoto”. Мел отвори капака и ахна! Върху черно кадифе лежеше колие от розови перли! Излъчваха толкова нежен блясък, че тя не посмя да ги извади от кутията, а само прокара пръсти по хладните зрънца. Кой й пращаше това? Вдигна кутийката с намерение да разгледа колието отблизо, все още не бързаше да го извади. Погледът й попадна на вътрешната страна на отворения капак. Сега Мел видя, че красивата рисунка върху него всъщност е внимателно закрепена картичка. Извади я и нетърпеливо я отвори. „Два реда съвършени перли. Като теб.” Мел се отпусна невярващо на стола си. Какво значеше това? Би познала почерка на Пит дори да пишеше с перо и мастилница, но какво искаше да каже с тези думи, с този подарък? И защо е тази тайнственост – нямаше нито подпис, нито адрес на подателя? Защо Пит се криеше? И защо беше адресирал пратката до корпорацията, а не до дома й? И как е посмял да изпрати такава скъпа вещ с куриер? Тези въпроси сякаш се надпреварваха да изскачат в съзнанието й без тя да прозре дори част от някой отговор. Продължи да си ги задава и след като приключи с работата си и си тръгна за вкъщи. Прибра кутийката в чантата си и под нея се показа брошурата на Ханк. Мел я взе, щом ще присъства на коледното парти, значи трябваше да си намери и костюм, оставаха три дни.

Магазинчето й беше на път, така че дори не трябваше да се отклонява много. Личеше си, че доста хора са си набавили карнавален костюм от тук – рафтовете и поставките бяха почти празни. Имаше няколко островърхи вещерски шапки и метли, няколко кожени маски с уши и опашки, но „жената-котка”, както и яхането на метла някак си не й се струваха подходящи и Мел ги подмина. Разтегната усмивка на клоун, тъжен арлекин, синя перука с букли, одеждите на Клеопатра... Мел разглеждаше без да може да спре вниманието си на нещо, когато към нея се приближи продавачката.

- Избрахте ли нещо? – с усмивка попита тя.

- Дали можете да ми помогнете? – изохка Мел – Трябва да изляза от тук с костюм за бал с маски!

- Предполагам за бала на „MTS индъстрийз”? – въпросът бе по-скоро констатация, момичето изглеждаше доста осведомено, явно повечето служители на „MTS” се бяха възползвали от брошурата на Ханк.

Мел кимна мрачно.

- Май не сте много навита? – жаргонният израз я накара да се усмихне, но следващите думи прозвучаха съвсем различно – Мисля, че вещерска шапка няма да Ви подхожда. Елате да Ви покажа нещо!

Поведе я към вътрешността на магазинчето и дръпна една завеса, която отделяше едно по-малко помещение. Там на манекени в естествени размери имаше две рокли. Прекрасна ефирна бяла рокля със старинни бродерии, на ръката на манекена беше прикрепено бяло домино, изрисувано със сребърни орнаменти. Момичето леко завъртя стойката и Мел видя, че на гърба потрепваха от движението две нежни крила. В погледа й се четеше възхита.

- Харесва ли Ви?

- Много... – Мел бавно извърна очи – Но е някак... прекалено ангелска...

- Би Ви подхождала... Но смятам, че тази ще Ви скрие по-добре. – и тя посочи другия манекен.

Мел погледна към него. И кимна – да!

***

Залата, която организаторите на маскарада на „MTS” бяха наели, беше шумна и претъпкана. Пъстроцветна тълпа изпълваше пространството с глъч и говор, със смях и звън на чаши. Хората празнуваха, веселяха се, танцуваха... Никълъс, сложил на лицето си половин бяла маска и елегантен в черния фрак, говореше с един шотландски гайдар и един испански благородник, ако се съдеше по надиплената му твърда яка и заострена брадичка. Към тях се приближи висок пират с живописно облекло – бяла риза с широки ръкави пристегнати на китките, турско-син елек, кърпа на главата и задължителната превръзка на окото.

- Здравейте! – каза пиратът на тримата.

- Здравей, Хенри! – провикна се гайдарят.

- Шшт, тихо! Ще ме издадеш! – засмя се Хенри.

- Ха, щял да те издаде! – намеси се испанският благородник – Такава върлина не може да се скрие!

Мъжете избухнаха в смях. Хенри си наля питие, казаха си „Наздраве!” и испанецът попита:

- Кога, мислите, ще започнат речите?

- Когато се съберат повечето хора, предполагам! – шотландецът отпи от бърбъна си – Ей тази част най я мразя!

Другите замълчаха, Патрик Джоунс имаше дар-слово, но тълпата го притесняваше и традицията де се поднасят коледните пожелания към работещите в корпорацията във вид на речи го изпълваше с неприятно чувство.

- Тази година мисля да кажа само „Весела Коледа на всички!” – измърмори той и оправи килта си.

Хенри погледна към Фантома на операта и тихо го попита:

- Дойде ли?

- Не я виждам – отговори Никълъс, чийто поглед често се обръщаше към вратата на залата.

- Знаеш ли как изглежда? – със съмнение го изгледа Хенри. Превръзката на окото му пречеше и той я повдигна лекичко. Фантомът на операта все така гледаше към вратата, през която току-що влязоха три маргаритки.

- Кажи де, знаеш ли как изглежда? И аз започвам да мисля, че идеята с маскения бал не е добра. На кого му хрумна? Ама и ние! Не можеше ли да я извикаш в офиса си и да й предложиш повишението? Като че не знаеш как се смущава? – Хенри нареждаше като стара баба.

Никълъс го погледна.

- Какво ти става? Не знам как изглежда, но имам информатор, ще я позная, не бой се!

- Информатор, така ли? – младият мъж се засмя при тази висша тактика от страна на Никълъс.

Докато Хенри, повдигнал още малко превръзката на окото си, оглеждаше врящата пъстроцветна, парфюмирана и шумна тълпа, а Патрик Джоунс спореше с Реймънд Луис коя марка уиски е по-добра, Никълъс не преставаше да гледа към вратата. Залата постепенно се изпълни и през вратата все по-рядко влизаше някой. Започна да се притеснява. Беше се уверил, Мелани е разбрала намека му, както и това, че е взела костюм за маскарада, но дали все пак не е решила да си остане в къщи? Напоследък тя изглеждаше някак тъжна. Това му направи впечатление след второто посещение на японците. Може би е била такава и преди това, но той не беше го забелязал. Сигурно беше огорчена задето не й предложиха повишение, нито дори премия към заплатата. Всъщност, Никълъс не мислеше наистина, че е възможно Мелани да е обидена, но понеже нямаше представа какви проблеми има тя, просто правеше предположения и тънеше в догадки. Не знаеше защо, но много му се искаше да я зарадва, да я накара да се усмихне. Идеята да я изненадат на маскения бал беше на Джейн, съпругата му. Тя някак бе успяла да сглоби историята на сделката с „Максуел корпорейшън” от разговорите си с Хенри, с Бети, та дори и с Томас и изпитваше безкрайна симпатия към Мелани. Отначало и на него му се стори добра идея, но сега, когато я очакваше, а тя не идваше, разбра, че планът имаше доста недостатъци. Внезапно усети вибрацията на телефона си. Извади го от джоба си толкова бързо, че звукът не можа да се включи:

- Да?

- Внимавайте, сър! Гледайте към вратата! Червената маска, виждате ли я?

- Да, благодаря!

Никълъс впери поглед във фигурата с червената маска, която тъкмо сваляше качулката и разкопчаваше тъмната си наметка. Един лакей с лъщяща дреха услужливо пое дрехата.

- Нима е тя? – чу гласа на Хенри зад себе си. Никълъс отклони поглед само за миг, колкото да види възхищението, изписано на лицето му. И имаше защо. Някак извън тълпата, в периферията на водовъртежа от маски стоеше една прекрасна Кармен с червени цветя в косите, с черен шал върху голите рамене. Една предизвикателна, огнена Кармен, по която трептеше алена коприна, чието лице беше скрито зад маска, изпод която (Никълъс беше сигурен) гледаха едни тъжни очи.

- Охо... – свирна тихо през зъби Реймънд Луис – мисля да поканя тази огнена дама... В края на краищата с нея имаме нещо общо!

- Какво общо би могъл да имаш ти с нея? – иронично попита Патрик с грубия си глас.

- Ами и двамата сме испанци...

- Да, само дето ти си няколко века преди нея – изхили се шотландецът.

- Хайде,хайде, господа – Фантомът на операта прекъсна словесната престрелка на двамата – Това е нашето момиче!

Това беше знак, че след малко сериозната част ще започне.

- Хенри, не я изпускай от очи! – тихо каза Никълъс, притеснен от това, че тя дойде сама и продължаваше да стои близо до вратата, сякаш готова да си тръгне всеки момент.