Откакто се помня, съм неудачник. Никога в нищо не ми е вървяло, не помня някога да съм се справял добре в каквото и да било. С една дума - абсолютния лузър.
Много бързо ми стана ясно, че това не зависи нито от странични фактори, нито от мен самия. Просто си бях роден с тази особеност, спокойно можеха да ми го впишат в паспорта като отличителен белег.
С годините свикнах да приемам това не само с примирение, но и с известно достойнство. Научих се да пренебрегвам мнението на околните за собствената си особа, да се дистанцирам и да витая в един само мой свят, в който нямаше място за никой друг.
В резултат на това, тези, които не ме смятаха за смотаняк, приемаха, че съм странен, особен, дори надменен и всички дружно ме оставяха на мира.
Любими занимания нямах, но затова пък ненавиждах повечето, които ми натрапваха. Най-мразеното от тях бяха уроците по цигулка, до които се стигна по единодушното решение на майка ми и баба ми. Нямам идея кое ги накара да предположат, че в мен тлее някаква муз ...