24.08.2017 г., 15:45 ч.

Кал(Ин)&Мари(Ян) 

  Проза » Разкази
822 2 1
9 мин за четене

- Замълчи! Не! Не си прав, грешиш, глупецо. Не е така!

- Напротив, Замисли се! Като кон с капаци си и оставаш сляп за реалността и все пак знаеш, че съм прав!

- Пфф, нищо не знаеш, идиот! Заминавай пак на някъде, не ми трябваш!

- Така и ще направя...

- Иди по дяволите!

     Макар да бяха свикнали да се кара , тази им кавга беше много сериозна и щеше да бележи отношенията им завинаги. Но как се стигна до тук, та те бяха най-добри приятели? Дори да не личи на пръв поглед, бяха като братя. Единият беше върл мечтател, а другия - земен, та подземен човек. Донякъде бяха като ин и ян - две крайности, които обаче обединени заедно,  образуваха едно свястно и способно човешко същество. На това се и дължеше и странната им дружба. Познаваха се още от училище. Там се състоя и първата им вражда. Харесваха едно и също момиче, а тя, кокетката, радвайки се на вниманието, така и не се реши да избере из между тях. В резултат, тогава младите  момчета се избиваха да я ухажват. Случи се така, че докато бяха разсеяни един с друг – трети я спечели. Беше по-голям от тях, батко, вече с кола и с пари, достатъчни за доста повече от закуска по време на голямото междучасие. Не можеха да се мерят по сили и ресурси, та решиха да се примирят. Тогава  поне се откриха един-друг като приятели, а по-късно братя. И двамата си приличаха по това, че бяха високи, стройни и интелигентни момчета. Много хора ги смятаха за братя не само заради близостта им, но и заради външните им белези.

    Мариян, оптимистът, бе по-едрият. Имаше еврейски черти и забележителен голям нос, който обаче не му придаваше лош външен вид, а по-скоро правеше лицето му  много изразително. Мъро, както го наричаха близките му хора, беше мечтател – виждаше доброто в хората, потенциала в света и като цяло смисъл, а и баланс между доброто и злото.

За разлика от него, Калин вярваше, че в природата на хората е да са себични, лоши и разрушителни, подкрепяха го разбира се хиляди доказателства, които той умело  използваше като оправдание за това, че е задник. Калчо беше хилаво високо човече с безизразно лице, освен когато спореше с някой - тогава лицето му придобиваше набор от изражения - саркастично, снизходително, арогантно, учудено  и  прочие. Асортиментът му от лица служеше за ефективно спорене - имаше си по едно за всяка ситуация. Подобно на най-добрия си приятел, Калата беше блед и рус. Косата му, обаче, беше права и мазна. Приличаше донякъде на руснак.

Колкото и близки да бяха русите момчета, рядко бяха на едно мнение за каквото и да било. Понякога, може би по навик, когато единият кажеше нещо, с което вторият е съгласен - пак спореха, ей така - в името на спора. Приключиха ученическите години, но момчетата – вече млади мъже, не се разделиха. Взеха си голяма квартира заедно в големия град и заживяха като братя. В началото всичко изглеждаше наред - ако Мариян много се замечтаеше и залети в облаците, Калин беше до него, за да го издърпа и строполи здраво на земята, та да се опомни. Може би всеки мечтател има нужда от подобен приятел отвреме навреме. От своя страна пък, Мариян издърпваше нагоре своя често затъващи до уши в депресии и драми приятел. С предимството да си реалист - ставаш и циничен, а от там пък - песимистичен. Следващата стъпка за Калин беше депресията и често се озоваваше в емоционална падина. След всеки свой неуспех в коя да е сфера, той се затваряше, натъжаваше и обезнадеждаваше. Никога нямаше да го признае, но завиждаше на своя приятел за мирогледа му. Когато попаднеше в подобни ситуации, Мариян някак успяваше да види позитивното, че и смешното в неуспеха си – който наричаше, по своему, прогрес под формата на урок. Да, интересна философия имаше този оптимист, завидна наистина.

 Не го осъзнаваха, но откакто се познаваха, бяха като женени. Вземаха заедно важните решения – в кой университет ще учат, къде ще живеят, каква кола ще си купят. Беше им добре заедно и както стана ясно – добре се балансираха. Дойде обаче деня да се разделят. Мечтателят си  намери някаква оферта за работа в Лондон при свой далечен приятел. Това, че гарантира за него и верността на офертата, не бе достатъчно за скептикът. Даже се скараха леко, но това беше по-скоро за довиждане, понеже нямаше да могат да го правят в скоро време. Мъро организира полета си, приготви багажа си, разучи за квартала, в който щеше да живее в Лондон и броеше дните до заминаването си. Между временно, Калчо си намери работа като пиколо на морето - на пръв поглед нищо особено - нормална заплата, но знаеше, че в хубавите хотели бакшишите бяха значителни, а той си намери работа тъкмо в такъв. Правеха се на сърдити до самата раздяла. Калин докара брат си до летището, стисна му ръката и не се сдържа да го смъмри.

-  Ще видиш, че съм прав. Приготви се за голямо разочарование!

-Късмет и на теб, братле! – отговори горчиво Мариян. Стиснаха ръцете си и се разделиха.

Преживяванията им през следващата година бяха коренно различни и ги утвърдиха един-друг като личности, за добро или лошо. Макар да си липсваха страшно много, рядко се чуваха, а и имаха уговорка - да не си разказват нищо, докато не се приберат в старата квартира. Там трябваше да се случи срещата, там трябваше всеки да се похвали с постиженията си година по-късно. Изминалата година повлия различно на приятелите.

 Случи се така, че ако  в неопетнения дотогава Мариян се появиха малко от качествата на  Калин, поради големия брой неспоуки преживяни в чужбина, то при Калата  се натрупа още повече от тъмнината, която таеше и бездруго в излишък у себе си. Случи се така, че и малкото светлина, внедрена в него през годините от Мариян, изгасна.

Двамата братя потвърдиха поговорката, че нямат значение обстановката и средата, а единствено това, от което си направен. Калин имаше осигурен подслон за лятото в хотела, в който работеше, както и храна, а по-късно, за да не плаща сам квартирата, се премести при родителите си при подобни условия. Въпреки това, той успя да се озлоби от работодатели, колеги, досадни родители, качеството на храната, атмосферното налягане – от всичко, за което някой някога би се  сетил да се оплаква. От другата страна на монетата – брат му, въпреки трудната си съдба, бе удовлетворен, щастлив и оптимистичен. Листът му с беди бе дълъ г- бе ограбен и бит в Лондон, зарязан от приятелката си, изгонен от квартирата си, преследван от полицията заради недоразумения, беше загубил и работата си не веднъж, поради нелепи ситуации, възникнали заради слабия му английски, даже в деня преди да замине бе загубил ключовете за квартирата си и забавянето за малко да му струва предплатеният полет. И все пак, уникалната му способност да гледа на всичко като на изпитание и способност за самоусъвършенстване и в най-лошия случай, му помогна да запази духа си. С духа си пък, спечели добри и верни другари, които му помагаха  с несполуките. Не успя да натрупа богатство през изминалата година или поне не материално такова, но определено не съжаляваше за изминалото време.

      Точно 365 дена по-късно, точно както се бяха разбрали, братята вече се бяха събрали в старата квартира. Седяха на стария диван, слушаха старите песни, пиеха любимата си бира в любимите си чаши - като че ли никога не бяха заминавали. Имаха много да наваксват - и за двама им беше изминала дълга година. Звъннаха чашите от наздравицата и процеса на наваксване не се забави - зададе се и първият спор.

- Не си спестил почти никакви пари?! Очевидно си бил в чужбина напразно!

- Не бих казал, научих много неща за себе си докато пребивавах там.

- Като например, че си беден и тъп ли? Да беше питал – щях да ти кажа без да се разкарващ! Само бакшиша ми е повече от всичко, което си събрал. Какво ще кажеш?

- Поздравявам те! Но това не означава, че моето пътешествие е било напразно. Срещнах невероятни хора и преживях необикновени приключения докато бях там. Определено това не би ми се случило тук. Освен това, успях да разгледам Лондон.

- Невероятни хора под път и над път. Върви до циганската махала да се порадваш на индийци, ако ти липсват. Големи приключения ще ти се случат и там. Колкото до Лондон, гледах оня ден един документален филм за архитектурата на града – не съм особено впечатлен.

- Щом смяташ така....

- Не се измъквай! Искам да признаеш, че съм прав! Казах ли ти аз да не ходиш?! Казах ли ти, че ще си изпатиш и ще се върнеш тука разочарован и циврещ?

- Но нима такъв ме виждаш, застанал тук пред теб? – Усмихна се учудено Мариян. Изглеждаше така добър и сигурен в себе си. Знаеше, че това е начинът на брат му да покаже, че му е липсвал. Това му поведение обаче, разпали Калчо.

- Признавай, гадино! Изминалата година за теб е била загуба на време и пари. Просто си признай!

- Не, напротив! Не съм слагал живота си на пауза, даже смятам, че там живях по-истински, тъй като потопа от трудности не ме остави да се пусна по течението на комфорта. Опитах нови неща, срещнах нови хора, даже от части станах нов човек.

- Срам те е да признаеш, ясно ми е. – Каза самодоволно Калин и реши да сложи победоносно край на този разговор. Новият Мариян обаче, не можеше да търпи такова присъствие в живота си и реши, за разлика от преди, да не отстъпва просто защото човека срещу него имаше нужда от това. Днес щеше да го срази.

- Как не те е срам да говориш така точно ти? Виж се, погледни се! Стоиш затворен в къщата – носа си не подаваш навън от страх да не изхарчиш някой лев за нещо не нужно. На гърба си носиш скъсан потник – виж се. Пари ли нямаш да се облечеш? Ядеш хляб и лютеница, богаташо - хладилника ли не можеш да напълниш? Когато си дойдох ми се обадиха десетки познати, никой не попита за теб. А дали са ти се обаждали изобщо през последната година? Не са! Перчиш ми се с богатсво, но си беден във всеки един смисъл на думата!

Последва верижна реакция от уязвимост, обида,  ярост, паника и омраза, а резултатът от тях отекна в отрицание и вражда:

- Замълчи! Не! Не си прав, грешиш, глупецо. Не е така...

      Това щеше да е последният им спор и последният им разговор изобщо. И двамата се бяха надраснали - нямаха нужда един от друг. Единия бе се балансирал сам - не се луташе вече само из облаците, а другия се бе погребал дълбоко под земята и  лежеше под хронична депресия, разочарование, не изпълнени мечти и желания, а скоро щеше да бъде затрупан с пръст.

 

                                                                       ***

 

    Беше майска утрин и Мариян бе взел цветя за рождения ден на своя приятел от цветарката, работеща на ъгъла. Бе си взел почивен ден, за да го уважи. По пътя към рожденика си мислеше за последния път, когато го бе видял и колко остро се бяха разделили. Съжаляваше за този момент страшно много. Истината не бе понесла добре на брат му, а вече беше късно да върне думите си. Опитваше се да се сети за повече добри моменти с него, но му беше трудно. Стигна до мъчното заключение, че отдавна са се разделили, но са останали приятели по навик. Мъро замисляше монолог, който да проведе на мястото на срещата, но когато пристигна, просто постави цветята на гроба на някогашния си другар. Постоя няколко минути замислен, а после се умихна многозначно. Стори му се забавно, а в същия момент и тъжно, че приживе Мъро умираше да спори и живееше, за да пести. В смъртта си бе предал един последен урок на брат си – „не живей като мен”.

© Йордан Ангелов Всички права запазени

Ин-Ян (негативно-позитивно) в китайската философия и метафизика e концепция, която описва как двете привидно противоположни сили, енергии и принципи се допълват взаимно и преливат една в друга.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Оптимизмът е жизнен.Песимизмът-обречен! Успех е написаното за автора и за читателите.Браво Йордан!
Предложения
: ??:??