Лееха се думите на кмета. Оскукваха се около мустака му. Весело намигаха през капките мастика. Симпатяга беше. Снажен, гласът му гръмогласен. Излъчваше неубоздано веселие, а Майстора се чудеше луд ли е или в дълбаене на камъка и търсене на формата на....и той се чудеше на какво е пропуснал да забележи колко ненормално и красиво място е света.
-Вярвай ми, братче Майсторе, нашето село е богато щото е щастливо и е щастливо щото е богато, а наздраве. Та да ти обясня, за какво става дума. Направи му нещо грозно. Правилно си чул...Толкоз ти е хонорара, само направи грозното камено нещо...
-Ами колко му е?
-Да, нищо работа. Всички всяка година го правят за един предиобед, я два и остават до края на седмицата тук, за да се позабавляват, защото няма по-щастливо място от нашето село. Всички искат да дойдат повторно, но такъв ни си е обичая. Майстор има право само веднъж да направи своето грозно нещо. Ето ти камъка, ти си имаш своите там длета, скалпели, тербушони, ти си знаеш какво, но от този камък го направи....
-И за какво ви е?
-Ще го линчуваме.
-Какво ще го?
-Ще го обругаем, ще го унищожим, натрошим и ще утишим натрупания ни гняв. Виж, какво. Не пренасяме в жертви черни овни, други там нещастни живинки, те стават за ядене. Не ме разбирай погрешно, хора християни сме, пълна ни е църквицата винаги и един Квазимодо бие камбаната й, истински Бах е идиотчето му щастливо, но...ох, наздраве, да си дойда на думата. Останало ни е нещо от езичеството ли, от нещо друго си ли там, не го знам какво. Викаме майстор-скулптор, отплащаме му се...и така...Хубава ни е мастичката.
-Прекрасна!-засмя се Майстора и се замисли колко щастлив човек е. На петдесет години имаше приятелка с дупе каквото ни един скултор можеше да извая, па бил той и дядо Фидий, но дядо Фидий не беше такъв късметлия, че да му плащат щедро и прещедро за да направи нещо грозно.
Кметът си отиде, а той като погледна камъка съвсем полетя из небесата. Забавно щеше да му бъде. За часове щеше да го направи. Та то този камък си беше зъл. Идеален материал за идеалното зло. Формите му едни аморфни, абсурдни, приличаше на глупавата усмивка на съседката и на съдбата. Приличаше на подута вежда и пръдлив задник на дебелана в автобуса. На нещо още по-гадно, но си пийна от мастичката и на шега започна да вая омразният образ. Работата го грабна.
"Че за какво ми плащат изобщо! Та този камък си е идеалният образ на злото. Всеки може да види каквато си гадост пожелае в него. Любимият си кървав хемароид, двойната брадичка на данъчният, любимият теливизионен политик, мазният мошеник който те е срещнал някога и ти е разкатал майката, учителят по математика или мутрата която преди осем години ти е грабнала дамата на сърцето. Защо ми плащат и аз не знам, а защо го дълбая....Сигурно защото съм тъп..."
Все повече обаче се увличаше, камъкът ставаше все по-зъл и по-зъл. По-изразителен, остър и откровено отблъскващ.
-Какво се крие под теб. Какво?
С тези думи заспа. Сънува кошмари, а на след девет часа се събуди умрял от глад, използвайки и двете ръце се натъпчи като за последно и отново се нахвърли на камъка. Мислеше си за красивата си нова любовница, а работеше върху образа на злото. Мислеше си колко я обича, колко му липства, как щастливо ще прекарат с полученият хонорар, а устните му се свиваха, ръцете му на няколко места кървяха, а чертите на дявола придобиваха реален темперамент.
Вечерта бе толкова уморен, че вече не знаеше какво прави. Пийна само чашка мастика и минути по-късно засънува облаци.
Веднъж се стресна. Полазиха го тръпки.
-Не, няма да го направя! Те не искат това от мен!
Но на другият ден, реши да го направи. Реши на всяка цена да го направи.
-Каква красота се крие под теб? Мога ли да я намеря? Мога ли да намеря красивото под лицето на идеалното зло.
И хвърли през следващата седмица цялото си сърце и душа за да го стори. Отслабна с четири килограма, на път беше отново да се алкохолизира както преди петнадесет години. Веднъж обърка и сложи в супата си вместо сол миша отрова и трябваше да е умрял, но тъй желаеше да завърши скулптурата си, че се събуди и никога не научи, че това се е случило с него.
Знаеше, че това ще е шедьовъра му, че никой не го иска от него, че му плащат щедро и прещедро за нещо което ще унищожат, но работеше, работеше както никога досега. С най-голямото желание и вдъхновение в живота си и накрая, те стояха в прегръдките си. Гол мъж и жена, къдрави, може би Орфей и Евредика, а може би онези хлапаци които арестуваха преди месец, че се таковаха на центъра.
Въздъхна облекчен. Търкулна се сълза по лицето му.
-Ама, че съм лигльо. Та аз си свърших работата.
На другият ден започваха празниците на селото с ритуалното поругаване на злото. Изнесоха статуята покрита с чаршаф. Наобиколи я тълпата. Децата се кискаха и размятаха нунчаго и прашки, жените скубеха косите си и проклинаха, а мъжете псуваха онова което беше под чаршафа. Най-сетне началото беше обявено. Статуята беше открита. За един миг всички замлъкнаха. Някои гледаха зяпнали, други още по-глупаво, имаше и пребледнели и просълзени, въртяха се недоверчиви погледи, никой не смееше да гъкне, а после отведнъж силата се отприщи. Нахвърлиха се върху двамата прегърнати. С камъни и вериги от мотоциклети и велосипеди, с гайчни ключове и празни бутилки, с плюнки и кофи пълна с помия...
Усети, че не му стиха въздуха.
"Какво пък! Знаех какво се иска от мен и въпреки това направих..."
Почувства желание да пие и да повръща едновремено, да се нахвърли заедно с хората върху творбата си, тя му беше виновна. От камък на злото красота не излиза, колкото и да я желаеш.
Блъскаха я с брадни и винкели. Първо падна лявата гърда на момичето, после бузата на момчето. Главите им се отъртиха едновремено. Ръцете им се счупеха...
-Е, ще си взема паричките и ще прегърна моята любима....Много ще ми се радва...
Помъчи си да си вземе въздух. Не успя.
Багер премина през остатъците от статуята, а той падна заедно с нея.
По лицето му остана завинаги глупавата усмивка на каквато в началото му заприлича камъка.