Том се събуди от кошмар. Отвори очи панически. Стената пред него крещеше през пукнатината си, която започваше от тавана, разцделяше се в средата на стенат и след това отново, преди да стигне до пода като делтата на голяма река. Река, която излъчваше студена, остра, пулсираща болка. Болката се повтаряше в тялото на Том, усилена в десното му бедро. Той разбра, че пукнатината на стената не крещи от болка,а по-скоро тялото му. Той изстена, което не направи много, за да му помогне. Том знаеше, че има нужда от малка доза или метадон, не бе инжектирал нищо от няколко дни, но се чувстваше твърде уморен, за да стане и да се отифе до клиниката за метадон. Сега той се опита да заспи отново. Покри главата си с одеялото и затвори очи, чакайки да го обгърне съня, но имаше само болка без сън. Накрая той се отказа, отхвърли одялото и огледа малкото студио, сякаш да направи одит на скромното си жилище. Студиото беше много разхвърляно. Подът беше покрит с отпадъци, състоящи се от страници от местния вестници, хартиени чинии и кутии от стиропор от ресторанти за бързо хранене и случайни спринцовки. Стаята беше тъмна, тъй като само мъничък прозорец над мивката пропускаше светлина в апартамента.
Том погледна през прозореца, опитвайки се да разбере какъв е денят навън. Сигурно е студено и мрачно , помисли си той. Той пожела да имаше кафе. От известно време не бе пил кафе, нито пари, за да си купи. С последните пари, които имаше, той беше купил незначителна дозичка. Чудеше се дали Джен ще му даде малка дозичка сега, ако я помоли за такава. Той се съмняваше. Те вече почти не говореха.
Том се протегна бавно и се изправи бавно от матрака, положен на пода. Бедрото го убиваше от болка. Той свали панталоните си и погледна зачервената кожа. Той беше инжектирал там на едно и също място няколко пъти, когато не можеше да удари вена и вероятно го беше инфектиирал. По дяволите, друг проблем, помислих Том без много притеснение. В тезидни той не се тревожеше много почти за нищо. Дори и затова, че нямаше малка дозичка. Е, би било по -добре, ако тако имаше все пак малко херойн, за да може да заспи отново.
Той отиде накуцвайки към мивката и пи вода от чешмата. Обърна се и се облегна на мивката, а погледът му обгърна студиото. Нямаше много места, където той можеше да е оставил малка доза и да е забравил за това. Той се сети за онези времена, когато имаше малки дози наркотик, в малки кафяви пакети на пода, тогава, когато Вождът живееше с него. Можеше да си представи, че го вижда до котлона с джизве с турско кафе, готово да заври, отгоре. Винаги имаше кафе, когато Вождът живееше с него. В тези дни винаги имаше храна, кафе, алкохол и дрога. Тогава те опитваха наркотици само за забавление, а не както Том сега - главно, за да може да се отърве от болката по тялото си и да заспи. Вождът обичаше да сплита дългата си черна коса и да говори за онези, свои си, неща.
- Знаеш ли - говореше той - Имаме късмет, че имаме един друг. Ние не сме плъхове в клетка.
- Плъхове в клетка? - удиви се Том.
- Точно. Знаеш ли как са тествали за пристрастяването към хероин?
- Имам чувството, че сега ще ми кажеш...
- Някакви учени сложили плъх в клетка. Дали му два вида вода за пиене, обикновенна и с хероин. - Вождът, продължи, без да се засяга.
- Горкият плъх! - възкликна Том.
- Да наистина. Горкият, самотен плъх. Опитал водата с хероина и никога не се е върнал към чистата.
- И после?
- Е, плъхът умрял, разбира се. Предозирал и гушнал букета. Край!
- Край! - извика Том развълнувано. - Това ли е? Каква тъжна история. Не, не вярвам. Сигурно е имало изход от клетката! Какво липсва тук, на тази история? Щастлив край!
- И все пак е нямало щастлив край. Не за този или много други лабораторни плъхове като него. Те винаги се пристрастявали към наркотика са свършили по същия начин.
-И тогава, какво се е случило тогава?
- Войната във Виетнам се е случила. Стотици хиляди плъхове-войници пълзящи в клетката-джунгла. Много от тях, разбира се, опитали и се пристрастири към хероин. В един момент даже правителството се притеснило от това. Представи си наркомани, които са обучени да стрелят, да убиват, връщайки се в отечеството, жадувайки дрога? Представяш ли си какво би се случило с нашето шибано общество, Томи???
- Да, представям си. Какво се случи след това, Вожде?
- Войниците се върнаха и повечето от тях оставиха дрогата и никога не я пипнаха отново.
- Какво???
- В същото време бил проведен друг експеримент. Учените отново си играли с плъхове. Наблъскали десетки от тях в парк, ако ти се иска, така да го наречем, мъжки и женски плъхове; В средата имало трева и езеро, лабиринт, из който да се шлаят, и колела, да си тичат в тях, като плъхове обичат да правят. И, разбира се, имало двата вида вода. Едната отново с хероин. Така че познай какво се е случило?
- А?
- Плъховете опитали и двата вида вода и решили да се придържат към обикновената, чистата.
- Защо се е получило така, Вожде?
- Кой се нуждае от този боклук, ако е щастлив плъх, Томи?
И двамата замълчаха. Шефът се обърна обратно към джезвето с турското кафе и си наля чаша. Том го погледна - високия, слаб, тридесет-и-нещо самопровъзгласил се потоомък на вождовете от племето Сиукс Оглала, облегнат на мивката, къпайки се в слънчевите лъчи, минавайки през малкия прозорец и помисли, че има късмет да има Вожда за приятел.
Том осъзна, че се усмихва, спомняйки си. Винаги имаше кафе, когато Вождът живееше с него. После той си тръгна - каза, че иска да пътува.
- Можем да работим заедно, да отидем на ново място, да работим, да опознаем мястото и когато се отегчим там, да продължим напред. - казваше Вождът много пъти, но Том не искаше да напусне града. Той казваше, че обича мятото, че Джен е тук и всичките му приятели.
- Този град е пълен боклук, Джен слиза по хлъзгав път, а „приятелите“ ти са наркомани. Поне много от тях са.
- Хаха, Вожде, ти също си наркоман.
- Не си ме слушал, когато ти разказвах за плъховете в клетката. Ние имаме един друг и не сме плъхове в клетка, по-скоро като плъхове в парк. Хероинът, който сега използваме на майтап ще бъде единственото нещо, за което си мислим, ако в живота ни не се случи нищо интересно, нищо ново, което да вокусира ума ни в нещо друго освен в дрогата. Ще си тръгна, Томи, и се страхувам, че ще станеш като един от онези, самотните плъхове в клетка.
- Не, Вожде. Имам Джен.
- Джен е на прага да започне да се продава за наркотици, ако вече не го прави. Е, ако това е изборът ти, добре.
Един ден Вождът си тръгна. Кафето, а не след дълго храната и изобилнитте тоорбички с дрога, лежащи наоколо, също изчезнаха. Том започна да харчи повече пари за хероин. Той се опита да спре този навик, когато той стана неконтролируем и се записа в клиниката за метадон, но метадонът беше гаден и не беше нищо повече от маска, да спре болката, която те обземаше, ако не се надрусаш редовно. С метадон човек едва може да се наспи добре. Други неща се сбъднаха, както е предвидил Вождът. Джен започна да спи наоколо за наркотици. Поне тя имаше наркотик. А Том намаше. Той реши, че трябва да направи нещо, преди болката в тялото му да стане непоносима, така че той пи още една глътка вода и, накуцвайки, излезе от апартамента. Поправи си път долу, спускайки се по стълбището, подпирайки се на стената, покрита с графити, после мина през фоайето на сградата, излезе навън. Отвън току-що беше валял сняг. Трототът беше покрит с бяло, пухкаво одеяло. Въздухът беше студен. Рядко минаваше някой друг пешеходец. Том започна да върви към автобусната спирка. Чувстваше се много слаб и спря няколко пъти, за да си почине. Обгръщаше го умора. Той залитна, главата му се въртеше. Болката в бедрото му го убиваше.
„По дяволите. Може да не успея да стигна до клиниката за метадон“ помисли си той, направи още няколко несигурни стъпки, преди да се свлече на земята. "Не мога да стана", помисли си той, изненадан. „Какво ще се случи сега?“ Небето беше сиво и тъмно, като дебело сиво одеяло. Това го накара да се почувства на топло. Той се усмихна и затвори очи. Когато отново го отвори, небето отново беше сиво, но по-светло сиво и беше разделено на квадрати. „Странно“ помисли Том и отново затвори очи. Не можеше да ги отвори известно време, нито да се помръдне, въпреки че искаше. Чуваше гласове на жени, млади жени. Говореха за него. Том се заслуша.
- В кома е вече от седмица. Чудя се дали някога ще се събуди - каза първият глас. Том си представяше, че жената, която говореше, е хубава. Гласът беше мек, дълбок. Имаше чувственост в него. Другият глас беше висок, малко груб, реши Том.
- Той ще се събуди, ще видиш. Наркоманите не се дават лесно.
- Със сепсиса и този огромен абсцес в бедрото, той има късмет, че е жив все още."
- Дори и да се събуди, чудя се какъв е шансът да остане достатъчно дълго тук? Този човек има бактериален растеж митралната клапа, в най-добрия случай ще му трябва дълъг курс на антибиотици и най-вероятна сърдечна операция. Това е просто загуба на болнично легло. Ако излезе от комата и се оправи достатъчно, за да върви, просто ще си тръгне както правят повечето други като него.
Том почувства как бе обърнат и от лявата му страна бе извадена възглавница и сложена под него, отдясно.
- Мислиш ли, че сънува? - попита мекият глас.
- Сигурно! Нещо приятно, сигурно. В Спешното има хора, които се нуждаят от това легло и ние го пазим за този човек. Това е си е живо безумие.
- Не говори така. Всеки заслужава своя шанс.
- Давани са му достатъчно шансове. Този човек изсмуква пари от нас - клиниката за метадон, купони за храна и безплатно жилище, обзалагам се. Той ги е пропилял всичките. Сега е на път да умре и не умрира в клетката си като плъха, който е, но взема болнично легло, от което може да се възползва някой, който го заслужава.
Гласовете мълчаха за известно време. Очевидно медицинските сестри - тъй като Том ги възприемаше , започнаха да му правят нещо друго. Те промениха темата.
- Как спиш? - каза мекият глас.
- Ужасно. Лекарят ми предписа хапчета за сън – силни са но от тях само се чувствам замаяна. От седмици не съм спала добре. Толкова съм уморена!
- О, горката!
- А погледни го, това копеле, как спи!
- Като бебе. - каза мекият глас. Том почувства, че медицинската сестра се усмихва.
- Като дебел котарак. Мечтаейки за всички мишки, които може да изяде. О, как бих искала да спя така за една нощ. Със сигурност ще бъда отпочинала след това.
Гласовете ставаха все по-отдалечени и Том се унесе. Той сънува за топлото студио, когато Вождът наливаше изливаше кафе и в съня си, Том го попита:
- Вожде, можеш ли да ми четеш на кафе? Вождът правеше това понякога, като четеше утайката, която правеше всякакви фигури. Беше като тест за мастило и само той можеше да го дешифрира.
Този път той взе чашата от Том и внимателно я наклони, така че слънчевите лъчи, струящи през прозореца над мивката, стигнаха до дъното на чашата.
- Е? - попита Том с усмивка.
- Хм, виждам животно. Котка! Голям дебел котарак. Виж - ушите, мустаците, опашката и лапите. Хаха, Том. Ти си котка и сигурно имаш девет живота ...
- Как ги виждаш тия неща в утайката, бе Вожд?
- Просто е. Наричам го деконструкция. Опитвам се да видя най-простите съставни части в петното утайка и псоел те сами се подреждат в нещо...
Преди Вождът да успее да каже повече, силен звук от лявата страна на Том, го събуди. Силно пиукане се повтаряше отново и отново. Том започна да брои и на тридесетото пиукане някой дойде и направи нещо, за да заглуши машината. Том изведнъж почувства, че бедрото му го боли силно. Имаше някой до леглото му, чуваше се как той се движи из стаята и Том искаше да му каже, че изпитва болка, но устните му не можеха да се движат, нито друга част от тялото му. Той беше достатъчно буден, за да почувства болката, но не - ако това можеше да беше наречено с думата „буден“, да се движи, да крещи или дори да стене тихо. Той разбра, че още един човек бе влязъл в стаята.
- Как е нашият пациент? - каза мекият глас от преди. Колко време беше, когато медицинската сестра беше до леглото му - преди няколко часа или няколко дни, зачуди се Том?
- Продължава да спи. - троснато отговори другият, висок и груб глас.
- Как е твоят сън?
- Все по-зле става.
- Говорила ли си с лекаря си затова?
- Да, тя повиши дозата и добави Trazadon. Сега го приемам заедно с бензото.
Медицинска сестра с мекия глас подсвирна тихо.
- Да, а този тук ме кара да полудея като го гледам да си спи така спокойно. - каза грубият глас.
- Не му завиждай. Много е болен. Не си заслужава да си толкова болна, само за да спиш като него.
В стаята настъпи мълчание.
- Сигурна съм, че в момента, в който може да ходи, той просто ще си тръгне - през тази врата, надолу с асансьора и след това ще се приберете вкъщи, за да се надруса- грубият глас каза най -накрая. Другата медицинска сестра не отвърна.
Том остана сам. Той страдаше, неспособен да се помръдне. Чувстваше се, че лежи в леглото седмици, месеци. Времето загуби всякакъв смисъл. Имаше само болка, и той не можеше да направи нищо, за я да спре. Опита да избяга от нея в съзнанието си. Той помисли как ще се прибере вкъщи и ще се надруса, точно както беше казала медицинската сестра - първото нещо, което щеше да направи, когато можеше да ходи. Колкото повече мислеше за това, толкова по -малко убежище намираше в тази мислъл от болката. Идеята да лежи в мръсното си, задушно, мръсно студио му донесе друга форма на страдание. По някакъв начин физическата болка в бедрата му се превърна в емоционална болка, свързана с неговия самотен апартамент. Том изстена безмълвно, безпомощен. Никъде не можеше да отиде, за да избяга от усещането. След това си спомни как Вождът бе казал, че чете остатъка от кафе чрез деконструкция. По подобен начин Том се опита да раздели болката нас малки късчета, да я разбере. Не можеше да избяга от неякато човек, който си тръгва куцукайки, след като ритне камък, чкакйки болката да спре от само себе си. Колкото повече се концентрираше върху болката, фокусирайки се как се чувства тялото му, толкова повече Том успяваше да толерира усещането. Отначало болката бе непоносима, но колкото повече Том се задълбочи в нея и я анализира, толкова повече може да я понася. Водеше безмълвна битка с нея, единствената битка, която той можеше да води в този момент. Изведнъж Том разбра, че не се бори с болката. Един вид разбиране се издигна в него от това, какво беше това усещане. Разбира се, тя бе реакция на тялото му на инфекцията в бедрото му. През целия си живот той по някакъв начин се смяташе да избяга от болка, ако не и физически, тогава в съзнанието си, далеч от физическото усещане. Тъй като болката беше толкова доминираща сега и умът му също не му даваше б;ленуваната утеха, чрез някаква мечта, която да може да отнеме вхиманието му утеха, Том бавно се научи да не бяга от усещането, а да го деконструира. Как се чувстваше точно? Раздираща топлина от вътрешната страна на бедрото му, което той чувстваше, че се трансформира в по-слаба топлина, изтръпване и след това студена, колкото по-надалече от епицентъра се отдалечаваше. Сякаш том усещаше всеки синапс, всеки неврон, който се актоивираше, за да предаде усещането. Започна отъ епицентъра и после започна да пробва цялото си тяло - как се чувстваше. Как се усещаше задникът и гърба му лежащи на леглото, как чаршафът лежеше на стомаха му, как краката и петите му се опираха на матрака. Силната болка в бедрото винаги го караше да се връща рано или късно към него, но постепенно Том свикна да усеща останалото си тяло, болкта беше част от всички други усещания, просто бе по-интензивно.. Том не знаеше колко време му отнемаше да „деконструира“ - както го наричаше, болката. Имаше хора, които влизаха и излизаха от стаята, но Том не им обърна внимание; Той беше концентриран върху това да живее болката си, да я усети и да я разбере, да я раздели до най -малките ѝ градивни елементи. Той осъзна внезапно, че въпреки че усещането не изчезна, той спря да се опитва да избяга от него. Възприе гоподобно на усещането за одеялото върху тялото му. Това не беше нито добро, нито лошо чувство. Тялото му реагираше на силната болка, като се опитваше да насочи вниманието си към бедрото, което боли, но изведнъж Том разбра, че се случва нещо вълнуващо. Той успя да се концентрира върху други усещания на тялото си, не само върху болката и дори тя се превърна в едно от всички усещания, които тялото му изпитваше. С учудване, Том пробваха различните усещания на тялото си, опитвайки се да открие дори и най -малкото потрепване на мускул, докосване, топлина или студ, което тялото му изпитваше. Почувства изтощен. Всички усещания, включително болката, избледняха и той заспа.
Том се събуден. Усещаше, че се поти. Той проучи тялото си за усещания, както преди и всичко, което тялото му се чувстваше преди, бяха на мястото си. Само болката беше по-слаба. Том се опита да отвори очи. Чувстваше клепачите си като портите на язовир или на мост към замък - тежки и инертни, но той все още успя да ги повдигне бавно. Той съсредоточи погледа си. Бешев болнична стая. Система бе свързана в ръката му. Том се усмихна, когато разбра, че има телевизор. Зададен специално за него и някой беше обърнал T.V. в канал за деца. Давайха филмчета за котаракът Силвестър. Беше изненадан, че може да се усмихва и след това се опита да каже нещо.
"Ей", гласът му беше слаб и хрипав, той прочисти гърлото си и се опита отново: "Ей…" Този път гласът му беше по-силен. Той чув стъпки, които се приближават и скоро възрастна жена влезе в стаята. Имаше сива коса, къса и закръглена.
- Ти си буден! - възкликан тя. Мекият глас, който Том беше чувал преди.
- Аха.
Сестрата набързо напусна стаята, но скоро се върна обратно. С нея дойде жена в трийсетте с кафява коса и красиви кафяви очи. Двете се приближиха до леглото на Том и трийсетгодишната светна в очите му с малко фенерче.
- Как си, Том? - попита, която той предположи, че тя трябва да е неговата лекарка. Той се опита да говори, но се чувстваше слаб и езикът му беше тежък. Най-доброто, което прави, беше да се усмихва. Лекарката му се усмихна обратно. Това беше последното нещо, което Том видя, преди да се се отнесе отново.
В следващите дни Том се подобряваше бързо. Дойде и денят, когато той можеше да стане от леглото. Оказа се, че Том има някаквабактерии в кръвта си, които бяха устойчиви на повечето антибиотици и той трябваше да бъде лекуван с по -силни, но понебе сам в стая. През повечето време той прекарваше времето си в мисли. Освен медицинските сестри и санитарите, които надникаваха в стаята и лекарката, която всеки ден го виждаше, никой не го посещаваше. Той обмисляше това, което беше открил, когато беше в полусън, когато деконструира усещанията на тялото си. Правеше същото, когато беше сам. Колкото по-често го правеше, толкова по-добре се успяваше да разбере усещанията на тялото си. Бе изненадан от това колко чуждо с всичките си усещания, тялото му е бе било през целия му живот. Всичките му усещания бяха доминирани от неговия разумм, бе имал малко време и интерес да изследва усещанията на тялото си преди. Сега той направи това с интерес и нарастващо учудване от резултатите, които постигаше. Разбра, че винаги се е отнасял към тялото си като към затвора за ума си, но сега все повече и повече си мислеше какъв невероятен инструмент или набор от инструменти, то е да, помагащона ума му да изживее света. Том продължаваше да деконструира телесните си усещания. Той си спомни болката в бедрото си и как не можеше да се движи. Чудеше се дали така са се чувствали безброй хора през овешката историята. Той си помисли за хората, претъпкани във влакове, отивайки в концентрационните лагери. Беше гледал филми за това. Чудеше се дали някои от тях са изпитали подобна болка, стоящи, неспособни да се движат. Той помисли как те вероятно са се научили да понасят болката по начина, по който той го направи, но след това пътят им свършваше все пак в лагерите. Мисълта му се отвърна с болка от тази представа. Тогава той разбра, че начинът, по който бе упитала да избяга от физическата болка, така също избягва болката, която мислите му носеха. Той се застави да мисли за нещоа, които му носеха болка. Помисли си какво би било да бе един от тези хора, изпратени в концентрационен лагер - еврейн човек или ром. Том не можеше да си представи всички ужаси, през които би трябвало да мине в концентрационния лагер, но се опита да мисли за съществуване през дни на физическа и психическа болка със знанието, че няма бягство, че единственият изход е през газовата камера. Мислите му донесоха много тъга, но той не се спря. Отначало той смяташе, че е отключил някаква мазохистична черта, но не изпитваше радост в тъгата си, тъй като не изпитваше удоволствие от физическата си болка. Чувстваше по-скоро кухина в гърдите си, дълбока мъка и наблюдаваше как се чувства, психически си правеше бележки.
В миналото той се опитваше да избегне физическата и психическата болка. Сега той влизаше в най-мрачните места на съзнанието си. Беше любопитен колко малко знаеше за тялото и ума си. Той разбра, че е свободен да мисли за абсолютно всичко, да деконструира всяка мисъл, която има, да го разбие на малки парченца и да види как се чувства. Чувстваше се все по-съпричастен към различни видове страдания. Постепенно той също започна да се чувства по-свободен. Той смяташе смъртта като крайната граница, тъй като смъртта изглеждаше най-страшното нещо. Всяка болка - физическа или психическа, както я разбираше, беше свързана със смъртта. В началото Том се чувстваше неспокоен, да остави мисълта си да гравитира в тази посока. Той се притесняваше, че резълтата от това да се страхува от всяка болка, от смърттаби довелодо някаква форма на самоубийство. Мисълта за това много пъти му пресичаше ума и той лесно можеше да го направи. Той можеше да се прибере вкъщи, да вземе достатъчно наркотици и просто да го инжектира. Той обаче осъзна, че всъщност не го желае. Въпреки че беше любопитен за смъртта и все по-малко се страхуваше от нея, той искаше да знае повече за този свят. Искаше да го деконструира, всяка болка в него, както направи с болката в бедрото си.
Денят дойде, когато Том беше изписан от болницата. Той беше загубил апартамента си и засега беше настанен в сграда, част от комплекса на YMCA в града. Том пожела да отиде до новия си дом пеша. Докторката му не хареса идеята, но той настоя, така че чо пуснаха.
Том излезе от вратите на болницата. Беше студено, но слънчево зимен ден. Той тръгна бавно по улицата, изгубен в мислите си. Сепна се. Разбра, че пак прави, каквото бе то, погрешно. Трябваше да усети света около себе си. Трябваше да наблюдава, да участва, да бъде съпричастен.
Том стигна до голям, метален мост. Река Сускахана бавно се движеше отдолу, водата ѝ влачеше от малки и големи парчета лед. Том погледна водата известно време. Чудеше се какво би било да влезе вътре и да поплувате. Сигурно би умрял от студ. Той се усмихна, и след кото разбра, че го бе направил това го накара да се ухили още повече. Чудеше се какво ще прави отсега нататък. Той ще се учи повече, отговори си сам – за себе си, за света. И може би успее да предаде знанието си - ако имаше някой, който да чуе.
Обърна и продължи да ходи, прекоси моста, след което влезе в улиците на града.
© Роско Цолов Всички права запазени