marianespa (Мариана Пеева) 26 февруари 2018 г., 18:41

Караман 

229 1 4

Беше лятото на 1924 година. Бях на седем. Втората от три сестри на богаташка добруджанска фамилия. Къщата ни се намираше в китно село в равнините на пограничната зона между Румъния и България. Морето не беше далеч и тате обещаваше да ни заведе един ден. Както всички мъже в мерата тате беше много зает. Организираше и наблюдаваше работата на ратаите и наемните работници, които се грижеха за нивите и лозята ни, разположени в Крушарските земи на нашите деди. Много бяха масивите с грозде – имаше бяло и черно от сортовете на умие уно, гъмза и липа. Лозята само се режеха но не се връзваха на колове а се оставяха да листят и се развиват по тяхному, както им природа отредила.
С мама и кака ставахме в четири сутринта, за да месим и печем хлябовете. Вечер в дървените нощви мама забъркваше с ръце маята или кваса – не знаех какво точно беше това което правеше хляба мек, пухкав и миришеше толкова приятно рано сутрин. Тази мая престояваше цялата нощ на софрата до камината, завита с бели ленени тънко везани кърпи, които после перяхме с кака на реката, докато мама се занимаваше с Миката – най-малката ни сестра и вадеше хлябовете от пещта. Когато се връщахме с прането от реката – вече не издържахме да отчупим от хляба и да грабнем по парче саламурено бяло сирене. От лехите набързо откъсвахме най-узрелия сочен домат и след като го поизтриехме от дрехата си, гризяхме направо а пръските сок ни миришеха на летен дъжд. Сутрините тогава бяха топли. По една ризка и фуста, боси по цял ден обикаляхме и помагахме на мама и баба. Всъщност баба Жела беше моята баба, която ми подари Караман – едно малко скимтящо кълбо козина със сълзи в очите. Рече ми:
- На ти Дено това пале да ви пази овцете, чи кат гледам баща ти вече три лета без куче ги набикаля, пък Стою овчара с неговото плашливо кученце хич не го виждам да пази стадо. Тури му името Караман, да е страшен и да хапе вълците по опашките. 
Караман свикна бързо с името си. Породата му беше от типа граничарските кучета ама аз от породи не разбирам и затова ти го обяснявам, че порастна доста голямо куче. Отначало като го взех в ръце то се тресеше и подземаше като че дете плаче. И очите му все бяха тъжни. Мама каза, че това е защото му е мъчно за неговата майка.
Кака не го хареса, защото било мастия – само хленчи и скимти. Кака беше кръстена на баба Жела и двете бяха много силни и смели жени. Те само командваха какво що да става и много не си даваха зор. Работата им се получаваше с лекота и не само че не им тежеше, но и я вършеха с радост. Къщната работа. Друга не пипваха. Даже на кокошките не хвърляха шепа царевица. 
Аз взех кученцето под моя закрила и от ден на ден то ме заобичваше повече. Чакаше ме свито на топка пред прага на вратата и ме дърпаше за фустата ако искаше нещо да ми покаже. Нощем ходеше из горите навсякъде из двора а денем спеше или играеше с мен. Съседите имаха момче на моята възраст – Михо. Михаил. Само него си имаха. Бяха тихи и скромни. Мама разправяше, че дълго време не са можели да имат деца, та накрая една баба от далечно село туряла горещо гърне на кръста на жената, та станало. 
Михо идваше понякога да играем, но това беше много рядко, защото все имахме работа и аз основно се грижех за животните в двора да ги храня, да ги реша и да наливам от едни тежки менци вода. Това с водата най-ми беше трудно. Няколко пъти Михо ми помага, но баба видя и ме нахока да не тормозя чуждото дете. Михо много обичаше нашето кученце, те си нямаха. Баба казваше че е от беднотия щото няма с какво да го хранят – царевицата стигала само за пет кокошки с петела. Прасе също нямаха и ние като заколехме все ме пращаха да им нося паница джумерки, парче бахур и кисело зеле...
Караман растеше весело с нас и дните ни въпреки тежкия труд ми се струваха изпълнени с радост и безгрижие. Спокойно ми беше. Никой не ни викаше и не ни биеха. Добре ни гледаха и не знаехме какво е кавга. Но както казва баба много хубаво не е на хубаво Дено, ще става тя една ама да видим. И взе че стана тя една. Ама не с нас.

Поотраснал беше Караман. Куче за чудо и приказ – лаеше, когато някой наближи по пътя и се спускаше на непознати, които идваха в двора да търсят тате. Не го връзвахме и затова се налагаше хората да викат през вратника, за да отиде някой да им отвори и да ги пази от кучето. А то познаваше добре работниците и комшиите и не ги лаеше с лошо, а само така, баф-баф да оповести, че някой идва. Умно беше животното. Животно като животно но имаше душа и разбираше всичко, което му казвах. Само дето не проговори за тез две години през които живя с нас. Толкова силно се привързах към него, че мама беше вдигнала ръце от мен и един ден каза, че ако не спра да го млящя с целувки това псе – ще ме прати на изтривалката да спя при него. Ми тъй де куче е, не е дете.
По Димитровден една сутрин скочих да отворя на тате, че беше в мазата да види виното. Пътьом грабнах едно парче хляб за Караман. Тате се събу, влезе, отърси се от дъжда и вика:
- Хич не го търси Караман сигурно се е скрил някяъде – вали като из ведро. 
Пуснах аз хляба до прага отвън и през час през два все отворях салонната врата да видя дойде ли Караман да хапне. Не идваше. Обземаше ме тревога и за пръв път почувствах страх и тъга. Къде е. Къде е сега в тоз дъжд...
- Къде ще да е – клатеше баба ми глава – под сайванта или в саята на овцете. Куче. Свряло се е да не го вали дъжда. Ще дойде като огладнее. 
Но не дойде. Нито до вечерта, нито на следващата сутрин. Плаках цял ден и обикалях да го търся в калта чак до Минчовата къща в края на селото. Оттам нататък гората ме плашеше. Лутах се да го викам по име и сърцето ми свито на топчица изпита за пръв път страх от загуба. Напразно надничах на скрити места да не би да е заспал и не ме чува, а мама мърмореше че сигурно е хукнал да търси кучки, щото в махалата няма много ами трябва чак по края на селото да бръска....
Минаха цели три дни. Аз почти нищо не ядях. Колкото да не ми се скарат хапнех залък два и все на прозореца и до вратата. 
На третия ден по залез Караман си дойде. 
По козината му имаше кръв сплъстена с клечки и половината му дясно ухо го нямаше. Муцуната беше разранена и се полюшваше като ходи. Мама каза сакън да не си го пипнала Дено, зле е кучето, остави го да се оправи и тогаз. Не го пипнах. Той ме погледна с големите си черни очи, проскимтя облиза ми ръката и врътна към саята при овцете. Сам се отдели и спа няколко нощи там. Сутрин му носех хляб натопен в свинска мас и парче създърма. Той само бегло ме близваше и нито се радваше като друг път, нито скачаше да ме прегърне. 
Няколко дни беше като пребит. Чух баба да мърмори, че сигурно се е сбил с кучета заради женски. Недоумявах що за щуротия е да се бие за женски, но някак смътно усещах, че сигурно е заради потомство и кученца. Та един от тия дни дойде да вземе търмъка от нас съседчето ни Михо. На портата без да извика направо влизайки и докато закача вратата на куката, Караман скочил връз Михо и го захапал за крака отзад. Изпищя Михо и ние веднага се озовахме там, дръпнахме кучето и вдигнахме крачола – здраво го беше разпрало. Тате не си беше вкъщи та баба изми раната с ракия, като не спря да чумосва животинчето, превърза я с чиста кърпа и отведе Михо у тях.

Мина повече от месец а Караман все така странеше от нас. Колкото и да се опитвах да го съблазня с хубави парчета месо или баница със сметана – той не ме доближаваше, а само тихо ръмжеше и от ъглите на устата му се стичаха лиги. Погледа му вече не беше бистър и умен а някакъв сив и блуждаещ. Тате каза, че сигурно нещо е болно кучето, не го пипайте те кучетата са корави души ще се съвземе. 
Същата нощ в просъница дочувах много силен и продължителен вой. Мятах се в леглото, а кака ме буташе и мрънкаше да се спирам че утре рано ще става да прави войнишките курабии. Сънувах очите на Караман и после първите му сълзи. Сънувах как тихо ръмжи и бяга от мен, колкото и да го моля да дойде. Красивите му изправени уши сънувах и как запъхтян с изплезен език игриво ме гледа право в очите – да се закача и накланя главица настрани. Даже мокрия му нос сънувах, как ме бутва по бузата и ме облизва за лека нощ, в лунните вечери когато хич и не ми се прибираше вътре да спя. Сеното сънувах но вече сухо и си мислех, че ще му е топло на Караман да си спи в купата със сухо сено...
Като се зазори и усетих кака да става бързах да се измъкна и аз – да видя защо толкова много ме вика насън Карамана. Мушнах в джоба на престилката комат от снощната содена питка и не забравих да гребна в шепата си замръзнала мас от джумерките – защото мирише хубаво и ще му хареса на моето куче. Изтичах и го повиках по име. Нищо. Търсих навсякъде – дори под коша за царевицата се навирах – беше изчезнал. После разбрах, че завинаги. Воят тази нощ е бил последното му сбогуване с мен. Той е искал да ми каже, че ще му липсвам и че там, където отива няма да му е нужно сено или дъхав хляб... Но един ден ще дойде пак да си поиграем....когато се вдетиня и ме повикат и мен там.

Няколко дни по-късно чухме неистовите писъци на съседката ни, а после чух че тате разправя за някакво голямо нещастие, което ги е сполетяло. Михо се бил разболял много лошо и те не обърнали внимание овреме, а когато се свил на кълбо и взел да вие като вълк – повикали фелдшера, но той поклатил глава и казал, че е късно. Бясно е детето. Ухапано от бясно животно. И тате после каза, че е от Караман. А кучето сигурно се е сбило с бясна лисица или вълк. Така от живота ми си отидоха двете същества, които най-много харесвах. И разбрах, че нищо вечно няма и ми беше обяснено, че един ден пак ще се срещнем. 
Което някак си ме успокои.

© Мариана Пеева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
„Времето е най-простото нещо” »

8 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Katriona (Кети Рашева) Прекрасен разказ!
  • Bezzhichen (Безжичен) Интересно разказано, в началото има много хубава картина с лозите, има драматизъм - все предимства на този разказ. За съжаление има много грешки, основно пунктуационни. Те развалят впечатлението.
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Хареса ми
  • LiaNik (Илияна К.) Страшно нечестно.Може и реално да звучи, и да се случват такива неща, но лично на мен тази история ми развали настроението. Не че не е написано добре, само че къде е онази малка надежда за хората.Да случват се страшни неща, но пък човек с хляб тялото си храни,а зрънце надежда за душата търси.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.