Greg (Светослав Григоров)
106 1154
6.01.2011 г., 18:30 ч.

Каска на плажа 

  Проза » Разкази
1708 1 16
4 мин за четене

Каска на плажа

 

         - Обичам те – казва Крис.

         - Знаеш ли, че имам пришка на дясното рамо? – отвръща Лидия и се почесва с ръка. – Странно как се е появила там?

- Не мога да живея без теб. – продължава упорито Крис. - Само за теб мисля по цял ден. Обичам те!

- Всеки ден се мажа с крем. – настоява Лидия. – И да ми се появи пришка. Може би трябва да сменя крема. Как мислиш?

         Крис стои безмълвен. Гледа зелените ù очи и се потапя в тях. Плува в това наситено зелено. Морският бриз си играе с косата на Лидия и ù придава причудливи форми. Морето стене. Облекчено. Слънцето тактично се прикрива зад услужливо появил се облак. Крис обича. Неговата пъпка се нарича любов. Сърби много и няма крем за нея.

- Не знам. – отвръща Крис. Объркан е. Чувства се неудобно като чайка, изпуснала риба.

- От крема ще да е. – казва Лидия. – Още утре ще си купя нов.

         Крис мълчи. Няма какво да каже. Понякога животът ти рухва по-бързо от варненско свлачище. На четиринадесет години е и не проумява как е възможно това. Обръща гръб на Лидия и тръгва бавно към морето. Слънцето, преборило облака, плисва лъчите си и го заслепява. Влиза бавно в прохладната вода. Морето го прегръща нежно като любяща жена. Заплува. Тъмната синева все повече го поглъща. Забравя Лидия. Забравя крема ù. Забравя всичко. Усеща само хладната вода, която го обгръща. Брегът остава далеч. Малка точка в безкрайната синева. Вече нищо няма значение. Лидия е просто мираж. Любовта е досадна пришка. Времето - потънал кораб. Животът? Животът просто се случва. На някои.

 

         Крис влезе в бара малко след полунощ. Обичаше това време на денонощието, защото тогава повечето маски падаха и хората бяха такива, каквито са или каквито се стремяха да бъдат. Това беше неговото време. Бе самоуверен като пират, който всеки момент щеше да превземе противниковия кораб на абордаж.

         Огледа се в огледалото на входа и остана доволен от видяното. За своите тридесет години изглеждаше повече от добре. Бе собственик на високо, към 1,80 стройно тяло, което притежаваше шоколадов тен и обитаваше бели панталони и черна риза. Черните очила прикриваха сините му очи по-добре и от фередже лицето на жена.

         Насочи се към бара като човек, който е правил това всяка вечер в продължение на десет години и се настани на мекия стол с добре обработено движение, на което би завидял и Казанова.

         Барманката – дребно миньонче с къса черна коса в стил Мирей Матьо, бе по-бърза и от мисълта му.

- Какво ще желае господинът? – попита и черните ù като ада очи примигаха палаво.

- Нищо повече от бутилка уиски. Джони, черен етикет и чаша минерална вода.

         Черният поглед на барманката леко посивя и придоби учудено изражение на дете, което току-що е разбрало, че извън биберона в живота съществуват и други интересни неща.

- Само това ли? – каза го, колкото да запази достойнство и да покаже жизнен опит.

- За начало. – отвърна Крис. И той не бе вчерашен.

         Тя премигна учудено с очи като кобра, изпуснала плячката си, и тръгна примирено да изпълнява поръчката му.

         Крис се усмихна дискретно като ченге под прикритие и запали дебела хаванска пура. Животът е като покер. Трябва да умееш да блъфираш, иначе си загубен. – помисли си Крис.    

         Барманката донесе бутилката уиски с голяма купа лед и до нея съвсем не на място малка бутилка минерална вода.

         Крис отвори бутилката. Наля си в чашата. Сложи четири бучки лед и отпи. Уискито се разля в тялото му бавно като лава на вулкан и подпали малки локални пожари в него. Действаше успокояващо. Дръпна от пурата с наслада на притежател на Ферари и каза:

         - Ако и ти си сладка колкото уискито, съм обречен.

         - Повече. – отвърна му барманката.

         Крис въздъхна доволно. Обичаше момичета, които си знаеха цената. Вярно, повечето се надценяваха, но за тази не можеше да се каже, че е вдигнала мизата прекалено.

- Как се казваш, съкровище на моретата? – запита той.

- Лидия. 

         Крис изтръпна. Свали тъмните си очила. Вгледа се в очите ù. Не можеше да е онази Лидия. Онази пъпка любов, която все още го сърбеше болезнено, като шарка, за която нямаше открита ваксина.

- Това истинското име ли ти е? – невярващо запита.

- Съвсем.

         Беше лаконична като съобщенията за нивото на река Дунав в сантиметри. Понякога животът е голям шегаджия. Крис оцени момента. Наля си ново уиски и отпи. Дълга отчаяна глътка на шестнадесетгодишна раздяла. Лидия я нямаше. Морето определено не бе същото и рибите бяха странни. Животът леко изпростяваше. Времето умираше. Ранено от безвремието. Има ли нещо по-тъжно от несъстояла се любов и от въпроса: А какво би станало, ако ние с нея...

          Крис въздъхна тежко. Почувства се като каска, захвърлена на плажа от някаква далечна война, която може би дори не се е състояла. В такива каски понякога растат цветя. Понякога.

 

         Крис лежеше до Лидия. Плажът бе малък, много малък, за да побере страстта им. Пясъкът стигаше. Прекалено. Бе навсякъде по телата им.  Нощното небе ги затискаше  като огромен камък.

- Обичам те! – каза Лидия.

- Знаеш ли, че имам пришка на дясното рамо? – каза Крис.

- Не мога да си представя живота без теб. – каза Лидия.

- И толкова много сърби. – продължи Крис. – Ужасно!      

 

 

© Светослав Григоров Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??