„Нищо никога не се оказваше в хармония. Хората просто се хвърляха сляпо на всичко, което им предложат: комунизъм, здравословна храна, дзен, сърфинг, балет, хипноза, групова терапия, оргии, колоездене, билколечение, католицизъм, бодибилдинг, пътуване по света, оттегляне от света, вегетарианство, Индия, рисуване, писане, скулптура, композиране, дирижиране, туризъм, йога, секс, хазарт, пиене, мързел, кисело мляко, Бетовен, Бах, Буда, Христос, сок от моркови, самоубийство, ръчно ушити костюми, частни реактивни самолети, Ню Йорк… а накрая всичко се изпарява и се разпада. Хората трябва да си намират някакво занимание, докато чакат смъртта. Сигурно е добре, че все пак имаме избор.“
                                                                          Ч.Буковски

       Когато стигна до подножието на планината, Пламък погледна към отчасти скрития от облаци връх. Имаше гора, след нея скали, а той бе над тях, дори орлите не летяха до там, а се рееха под него и облаците.

           Висок е – каза си и нарами раницата, пристегна коланите и пое нагоре по широката пътека.

       Имаше голямо множество. Десетки, стотици, може би хиляди мъже и жени току пристигаха като него, решили да се изкачат... или поне да опитат. Върха привличаше мнозина - за някои като изпитание, за други в търсене на отговор, а може би за да зададат своя въпрос към небесата, защото от върха те бяха много по-близки.

       Видя хора, свели глави, болни, отмалели, също и неколцина сакати, носени и подкрепяни от близки.

Не бяха малко и онези, дошли просто така, само защото мълвата ги е подмамила, че почти никой не можеше да достигне до горе. И макар да го знаеха, все пак поемаха с останалите.

         Хора дошли от скука, от прекалена увереност, от изгубена самоличност, от вяра в някоя всемогъща сила, от разочарование на отговора на личната божественост.

      Хора дошли за да избягат от спомените, да намерят мечтите си, да споделят мислите си. Да се сбогуват или да се поздравят.

Толкова много народ, сякаш тръгнали на разходка из планината. Говореха, шумяха, току спираха и разглеждаха.            Вървеше с тях, не бързаше, отдавна времето нямаше значение – дали ще стигне днес или след много дни бе все едно и също като време. Не знаеше за другите, но в себе си вярваше, че ще успее.

        Чуваше как си разменят обичайните слухове – според едни бил нужен месец за да се изкачи, други споделяха, че им разказали как някой се изкачвал цяла година. Но най-често си казваха, че изобщо няма да се стигнат до върха, невъзможно и трудно е изкачването, но въреки това всеки искаше да опита.

Всеки според възможностите си ще повърви докъдето има сили, след това смирено ще се върне – променен или същия.

      Пламък не искаше само да опитва, а да го изкачи.

      Макар в същото да вярваха и стотиците около него.

*****

    В началото пътеката бе широка и добре утъпкана, лесно се вървеше по нея. Като всяко изпитание и планината ги примамваше отначало с обещание за лек път. Но години след години по нея са тръгвали и са се връщали заради умората, трудностите, невъзможността да се преодолее слабостта на тялото.

    Всяко начало е лесно – да започнеш да следваш другите, да бъдеш един от всички, да вървиш с тях.

    Говореха си безгрижно, често имаше повярвали в чудесата на живота, облекли се в многоцветни дрехи, които пееха за цветовете на любовта, за тъмата при раздяла, за сбъднати мечти и рухнали съдби. За тях да вървят към върха беше просто още едно от глупавите им вярвания.

    Други мълчаха, навели глави като устремени към брега си вълни и брояха крачките. За тях изкачването нямаше обратен път.

    Пламък вървеше, задминавайки и едните и другите през целия ден.

    Нощта се нашари с лагерни огньове, около които се събираха групи. Настрани от тях плахо трептяха пламъците на онези, решили да бъдат сами. Най-много бяха купчините от просто тела, вече спящи или мислещи за всичко, което им се е случило под същото небе, което покриваше всички тях.

     Това се повтори няколко дни, казваха им лесните дни.

   Пламък не потърси нито веднъж компания и оставаше все така сам в нощите, както и през деня. Тъмнината не бе толкова студена за да я прогонва с огън, затова просто лягаше върху насъбрани листа и тънки клони и заспиваше.

    Сутрин ставаше преди изгрева и поемаше преди другите.

    Нагоре...

  С тази мисъл заспиваше, с нея се събуждаше – да върви нагоре, към върха.

   Мислеше дали там ще намери търсения цял живот отговор или просто ще осмисли извървения си път. Нямаше представа, но когато реши да изкачи върха, вече бе осъзнал, че живота няма какво друго да му предложи. Може и да не бе опитал всичко, просто за себе си е постигнал и изживял достатъчно събития и прие, че няма какво повече да очаква и търси.

*****

    След всяка нощ оставаха все по-малко. Песните на шарените хора отдавна изчезнаха, също и разговорите, с които заглушаваха стъпките на мълчащите. Изкачващите се преди на групи ги нямаше, сега бяха самотни мъже и жени, през десет и повече крачки един от друг.

    Тишината отброяваше крачките им.

   Пламък захвърли ненужното, с което бе тръгнал. Разбра, че това е трябвало да прави и преди – тежестта от материалните блянове просто е била излишна. След няколко дни мълчание осъзна и това, че прекалено много думи не са нужни за да бъдеш разбран или да разбереш другия.

   Върха все така оставаше извисен и далечен, като всичко истински желано. Нищо, че не спираше да върви към него.

    Видя мнозина различни, а всъщност еднакви в представите си, че могат да бъдат различни. Приели символи, цветове, учения и житейски пътища на чужди и непознати им хора, които са приели да бъдат и техни разбирания.

    Защо ли – защото човек се изгубва лесно, не намира себе си в онази вселена, която съдържа или го е страх да прогледне в нея. Затова е по-лесно да се прави или да бъде онзи непознат, който най-често просто залъгва страховете си с пророчески думи или мъдри съвети как да не бъдеш себе си.

   Хората предпочитат чуждото мнение пред собствената си истина.

*****

     Настигна един като него, но нарамил тежък кръст.

    Изравниха се и се погледнаха.

    Пламък кимна, другия избърса кървавата пот под трънния си венец.

    - Вярващ ли си? - попита го кръстоносеца.

  - Не – проговори за първи път от деня в който започна изкачването си Пламък. - А ти?

   - И аз не съм. Но нямам вяра в себе си, затова и избрах да приема онази на някой, който е опитал да повярва в себе си.

    - А кръста за какво е?

    - За да ми напомня, че може би има и друга истина, различна от моята. Затова и ще повторя изпитанието, ще понеса болката и ще се надявам да открия себе си, дори и да е да умра тук, в планината.

    Пламък вече бе мислил за нея, за истината, но така и не я откри за себе си. Всеки я имаше различна за себе си и това объркваше сетивата. Повървяха известно време заедно, но скоро задмина пъплещия по стръмното. Можеше и да му помогне, но знаеше, че носещия кръста няма да приеме – някога, онзи който мнозина приеха за техен водач, също е трябвало сам да измине пътя си до смъртта си, която нарекоха възкресение.

*****

    Изгуби броя на дните, на нощите също. Не носеше нищо освен дрехите си и платнището за през нощта. Нямаше нужда дори от съд за вода, да пие от изворите с шепи се оказа утоляващо сладко. Да се храни с онова, което намираше по пътя беше много по-вкусно от всичко опитвано.

   Вече нямаше пътека, която да следва, до тук са стигали малцина и всеки навярно е вървял откъдето сам прецени, че може да мине.

    Върхът си бе все така висок, но и мястото от което тръгна вече не се виждаше. Срещаше и все по-рядко други изкачващи се. Имаше и такива, стигнали до някъде и в обмисляне дали да се върнат, дали да посъберат сили и да продължат, бяха спрели и установили се за повече време.

  Студа, който носеше все по-злият и силен вятър по стръмнината, самотата и тишината на нощите, караха духа често да се предава, дори и да бе надвил малко преди това слабостта на тялото. Пламък падаше често, пълзеше, улавяше се за корени и клони, успяваше да се задържи и отново да се изправи. Не мислеше, че е по-силен от другите. Но навярно бе наистина изгубил повече и това го подтикваше да продължи. А студените пориви го убиваха, забивайки ледени пирони в месата му, пронизвайки очите му до сълзи.

     Една нощ, все така без да пали огън, се бе увил в даващото му малко топлина и защита от вятъра платнище, видя пред себе си очите на огромен черен вълк. Страх не почувства, затова и прие, че ако тук е краят му, то така е трябвало да бъде.

   Вълка подуши изкачващия се, сетне и около себе си и безшумно изчезна в тъмнината. След малко чу как започна да вие за нещо свое си.

    Дали е пазещия върха? Отсяващ кой да премине и кой не? – се запита, докато заспиваше с воя на звяра.

*****

     Видя я да върви към извора към който отиваше и той. От дни не бе срещал никой, върха е все по-близък, облаците скриваха стария свят под него, затова не очакваше и да срещне друг.

    Стигнаха заедно. Тя не изглеждаше уморена, нито изтощена като него, но въпреки това предложи:

    - Пий първа – рече Пламък и поседна на големия камък, под който извираше водата.

     Непознатата се наведе и гребна от студената вода. Обърна се срещу вятъра за да отметне косите ѝ и да може да пие.

    - Малко остава – Пламък гледаше нагоре.

    - Ще успееш ли?

   Той размърда изтощеното си тяло, волята му на няколко пъти го бе напуснала, падаше и пълзеше, забивайки кървави пръсти и охлузени колене в скалите, но все още намираше сили да я върне, затова отговори все така уверено:

    - Да, ще успея.

   Тя отново загреба от извора и все така срещу вятъра поднесе към устните си водата.

    - Казвам се Вяра... живея тук

    - Искаш да кажеш, че си стигнала до тук.

   - Не, не съм слизала надолу, нито съм се изкачвала нагоре. Моето място е просто тук. Приела съм, че е за да чакам такива като теб и да им кажа, че са съвсем близо до върха.

     - Значи знаеш колко остава – ден или два?

    - Това вече зависи от теб, но знам, че ако ме срещнеш не е далеч.

      - Вяра – след дългото изкачване наистина си нужна.

       - Хайде, изворът е твой – подкани го тя и се отдалечи.

     Пламък погледна изранените си ръце. Потопи ги във водата и вдигна пълни шепи към напуканите от вятъра устни. Водата се вля в тялото, макар и студена го ободри.

   Той се усмихна – намери глътката вяра за себе си и продължи нагоре.

*****

    Напъна всички останали сили и се изкачи по скалата – след това вече бе на върха.

     Там където бяха само той и небето над него.

     Успя. Изкачи най-трудното стъпало в живота си, забравил за всички други досега.

    Достигна най-високата цел, която е имал, а някога е вярвал, че други са били по-високи.

    Намираше се на мястото, където навярно можеше да бъде с някой друг... но той се изкачи сам.

    Вдиша дълбоко няколко пъти от този момент. Тя – съдбата – дали би искала да бъде с него тук? Ако не се не отклонила и разделила с него, можеха ли да споделят този миг така, както споделиха много други – погледна небето, то мълчеше.

    След това стихията от успеха отмина. Прилива, с който се вля в мислите му, се оттегли. Пламъка, лумнал като новородена звезда, бавно угасна... и пак настана тишина.

      И сега какво?

      Дойде от земното, стигна небесното. Има ли къде другаде да отиде? Може ли да запълни празнината, която отново зейна след краткото усещане, че е успял отново... в нещо – и дали изобщо бе успял?

     Издигането може да бъде прочетено и като падение.

     Мечтата да се превърне в забрава.

    Слънцето беше само на един скок разстояние, а в дълбините шумяха вълните на миналото.

    Спомни си за онзи, който успял да полети, но без да осъзнае, че ако е прекалено ниско тъмата на миналото ще го погълне, а ако е прекалено високо светлината на бъдещето ще го изгори.

    Нима няма начин да бъдем свободни наистина? Дори и да носим тежестта на кръст по непреодолимия си път или да отпием от извора на вярата – навярно няма точен отговор и истински правилно решение.

    Пламък се намираше на върха на едно острие, което можеше да го разсече във всеки миг заради вярата, че може да си върне нещо изгубено.

   Или пък да отреже държащите го с догмите си правила за истина и заблуда за всичко научено в живота.

     Кое е вярното?

     Как да го познае?

    Ето, намира тук – мястото към което всеки потърсил отговор е пожелал да стигне, но не е успявал. В кое да види истината.

    В избора – своя или на другите.

    В решение – личното или наложено.

  В смирение или вечна борба със себе си, а така и с останалите.

   Оказа се, че върха не дава отговор, а открива хоризонти от възможни такива.

*****

     Дълго стоя загледан в далечината.

   Идваше отдолу, намираше се на своя връх, над него беше само небето.

   - И сега накъде? - изрече Пламък, побутван грубо от поривите на вятъра.

      Да се върне?

    Там откъдето дойде няма какво да открие.

     Да остане тук?

    Вече се намираше тук и усети същото като преди.

   Да намери свой извор, при който да посреща изкачващите се – но там е Вяра, нямаше място за двама. А и той не би насърчил никой да се изкачи до края, след като сам бе видял, че краят всъщност е ново начало.

     Спомни си за всички онези, които срещна по пътя си нагоре.

    Онзи с кръста, навярно паднал и нямаш сили да се изправи.

   За коленичилия на изток, за него слънцето и без да стигне върха ще изгрява.

   За медитиращия до дървото, повярвал си, че съзнанието му може да намери истината, след като се издигне над земното.

   За плачещия на ръба на онази скала – разпиляващ праха на някой обичан.

   За двойката целуваща се под звездите, намерила любовта в сърцата си.

   За жената с болното дете, което така и така бе обречено да има кратък живот.

   За богатия от скука поел към върха и съпровождан от добре платената си свита.

   За другите, които просто бяха останали като сенки още в началото на пътя си.

     Накрая си спомни за себе си – за всичко изживяно, за всичко търсено, открито и загубено. За мечтите, превърнали се в реалност. За реалността, превърнала се в минало. За мимолетността на щастието и вечността на болката, за споделени и запазени в мислите тайни. За всичко някога пламнало, сега вече угаснало и наречено нищо.

     Спомни си последните думи на огъня:

     - Гориш ли?

     - Бавно... не като теб...

     В онзи миг времето за него спря завинаги.

    Погледа му се разходи из синевата, примижа срещу яркото слънце, а вятъра го подкани да не мисли дълго.

     Пламък се засили и скочи...

     Край първи:

     Той се издигна, поет от лъчите се понесе в безкрайността, разбрал че живота е стълба към светлината, изкачваш се все по-нагоре и нагоре, за да гориш в различни етапи, които ще бъдат всеки следващ живот на огъня и пламъка слети в едно.

           Отново и отново...

       Край втори:

            Той се понесе надолу, разбрал че живота е дълго изкачване и едно бързо падане, от което се събуждаш винаги сам.

Да търсиш и да намираш себе си във всеки нов ден, роден в забравата на всеки следващ живот.

       Отново и отново...