Казваш се...

КНИГА

Казваш се Китаб и си зачената в градската библиотека. Родителите ти може и да не са били фенове на книгите и да са предпочитали други дейности пред тях, но за теб магичният свят, който може да се разкрие измежду страниците, е всичко, което те поддържа щастлива. Живееш повече във фантазиите си, отколкото в реалния свят. И осъзнаваш, че това не е най-идеалният начин на живот за повечето хора, но за теб е близо. Щом си щастлива така, никой не може да те убеди в обратното.

Ходиш из планината, защото търсиш хижата на брат си. Той винаги е бил голяма душичка и те е подкрепял във всичко. Затова, когато му каза, че искаш да прекараш седем дена сред природата, за да си избистриш идеите и да ти дойде муза за книгата, която пишеш, той веднага се отзова, предлагайки малката постройка, която притежаваше сред горите.

Едва на средата на пътя си, а вече имаш толкова много нови идеи. Дърветата, храстите, цветята, птичките, елените, слънцето, небето и красивите форми на облаците винаги избистрят мислите и сега действаха някак успокояващо за душата и мотивиращо за ума. Искаш да споделиш тази красота със света. Искаш да пишеш. Вече те сърбят пръстите.

Сядаш на един пън и изваждаш от тежката си раница една тетрадка и една химикалка. Ако трябва да си честна, в раницата ти има повече храна, отколкото каквото и да било друго, просто защото те мързи да си набираш ресурси сама от гората. Качването с тази тежест е кошмарно, но си готова да го преодолееш за цялото изживяване, пък и по пътя надолу всичко ще е изядено и ще ти е толкова по-лесно.

Започваш да пишеш. И да кихаш, и да кашляш, и да ти тече носът. Явно има повечко цветен прашец във въздуха, отколкото може да понесе алергията ти. Ще трябва да се преместиш, но не ти се иска, защото хубавите идеи не идват често и трябва да бъдат записани, докато са пресни в главата. Изваждаш си няколко кърпички и търпиш алергията.

Но как пишеш само… Не спираш, имаш толкова много мотивация да завършиш книгата си. Остават само няколко разказа, за да е пълен цикълът, и усещаш, че тези седем дена, са твоите дни. Ще станеш прочута след това!

Кихането и кашлянето се усилват. Едвам дишаш от запушен нос. Вече вадиш второто пакетче с кърпички, но не ти пука, защото си на втория разказ от трите, които трябваше да напишеш, за да завършиш сборника.

Само който работи усилено може да успее в живота, няма време за почивки… Великите хора да не би да са си почивали? Това е твоята мантра. Колко пък да ти стане зле от една алергия. Можеш да издържиш до края.

Гледаш към елена, който се настанява срещу теб. Яде си спокойно нещо, а светлината на слънцето така го огрява, че прилича на магично същество. Поглежда те, наклонява глава, споделяте миг на уединение. След което бяга.

Поглеждаш си телефона, минали са няколко часа, но не това започва да те притеснява. Виждаш си отражението в стъклото – никога не си била толкова червена. Добре, казваш си, ще завършиш втория разказ, ще нахвърлиш набързо идеите за третия и ще станеш най-накрая, за да отидеш до хижата и да ти мине алергията.

Но когато планът се изпълва и се изправяш на крака, пред теб вече не виждаш музата си и природата, а само черни точки. Песента на птичките вече се усеща на километри от теб. И падаш.

Казваш се Китаб и в последните си подсмърчания се чудиш дали хората ще те намерят из тази гора и дали ще издадат книгата ти в памет на усилията ти. Или може би трябваше да си починеш…