Керна Иелия
Да си човек е такова предизвикателство! И едновременно с това нещо така желано. Докато бях такава не го осъзнавах, ала сега...
Сякаш бе вчера, когато тичах с боси крака през потока близо до селото. Но както майка ми би казала, времето е относително понятие.
Тогава, едва навършила 18 човешки години, бях прелестно селско девойче, с буйни къдрици, кестеняви, през лятото превръщащи се в тъмно злато, със зелени искри в очите и трапчинки по бузите. Тичах на воля по ширните поля на Ерел, Голямата долина на Имир заедно с моите дружки – неуки и обикновени като мен. Поне така си мислех тогава.
Но един ден истината се разкри пред мен, истина, за която дори не бях подозирала!
Връщах се по-рано от обикновено у дома, вече привършила задълженията си, носеща големия кош с прани дрехи, и пристъпях към намиращата се на хълмчето мамина и таткова къща. Наоколо бе необикновено тихо и не се чуваше дори обичайното каране на осемте ми братя и сестри. Тихо доближих до вратата и тогава чух съскане. Необикновено, странно, чуждо и все пак не съвсем чуждо просъскване, което оформи реч на Общия език.
- Тя е моя Дъщеря! Тя е моята Наследница! Ти, жалко човешко същество, смееш да ми го оспорваш!? – гласът прозвуча гневно и продължи да говори на някакъв странен език, който не разбрах.
- Иелия е наше дете! – отвърна татко, ала гласът му трепереше несигурно.
- Нагъл човек! Как смееш да наричаш Керна Иелия своя дъщеря! Нея, в чиито вени тече моята кръв! – гласът се извиси и се чу рязък звук от счупване. Това ме стресна толкова много, че изпуснах тежкия железен леген и той изтрополи издайнически.
- Иелия! – извика мама уплашено. – Бягай, дете, бягай!
Аз не чаках втора покана и хукнах. Накъде не знам, но признавам в онзи момент дори не помислих дали е възможно да избягам от Нея. Да, тогава бях толкова страхлива, че и щурецът в листака можеше да ме накара да изпищя истерично. И така, бягах ли, бягах. Свих се в гората едва когато не можех вече да се държа на краката си и уплашено се огледах, макар да бях сигурна, че не ме е последвал никой. Ала се излъгах.
- Нима мислиш, че можеш да избягаш от мен. – съскащият глас прозвуча в главата ми. Усещах присъствието й с цялото си същество, ала въпреки това не можех да я видя никъде. – Не се противи, дъще моя. Ела при мен!
- Не, не, остави ме! Махай се от мен! – запуших с ръце ушите си, като че ли това можеше да спре гласа й. Отметнах глава и отново се затичах, ала този път това не продължи дълго. Мощ, по-силна от всичко, което можех да си представя дотогава, прикова краката ми към земята и останах като истукана.
И тогава я видях. Тази, която ме бе дарила с живот. В мига, в който я зърнах, го разбрах и то с такава абсолютна сигурност, както знаех, че дишам. Бе от онези същества, които не се срещат на Аотос, а само на Сион-Тир и дори се смяташе, че вече са изчезнали. Откъде обаче знаех това, не можех да кажа. Аз, която не знаех нищо друго освен да пера на потока, да гоня пеперуди със сестрите си, да плевя зеленчуците на майка ми и да говоря глупости, както казваше татко, сега знаех, че има Два свята, както и какво същество стои пред мен. Та това бе, на Общия език, Риакна. И тя бе типичен пример за тях. Изправена като човек, бе висока около два метра, с люспесто тяло, с вроговени ципици, които показваха възрастта й. Цветовете им можеха да се менят и сега бяха приели тъмно зелен нюанс, който я сливаше с гората наоколо. Дългата й опашка бе украсена с остри шипове, а драконоподобната ù глава ме гледаше някак странно със зелените си очи. Същите като моите.
- Еи тиан, туе иели!
Думи непознати, странни, които не разбрах, ала които по-късно ми преведе: „Аз съм ти, ти си аз”. Така тя ме признаваше за своя дъщеря, така връзката помежду ни се превърна в осезаема нишка, която моментално ме прониза. Право в сърцето. После – мимолетна болка и всичко изчезна. Настана мрак.
Събудих се на студено място. Потреперих и се огледах. Намирах се в голяма пещера, пригодена за живеене, изпълнена с множество предмети, които я правеха доста уютна на вид. Отново потреперих и се свих на пода, където лежах.
- Това няма да те стопли. – каза майка ми и изведнъж усетих, че всичко покрай мен се разми и се оказах на слънчева поляна. – Само слънцето може!
Видях я до мен. Сякаш се усмихваше и аз с изненада осъзнах, че мога да разпозная гримасите на лицето ù. Изпружих доволно крака, стоплена от нежните слънчеви лъчи, но това, което видях ме ужаси. Опитах се да извикам, ала от устата ми излезе само хриптящ звук. На мястото на прекрасните ми човешки крака стояха подобни на тези на майка ми, ала с много по-нежни люспици. Погледнах ръцете си – и те бяха приели тази форма. Помъчих се да кажа нещо, но езикът ми не функционираше – очевидно не можеше да се нагоди към новото положение на зъбите ми.
- Не се мъчи да говориш. – посъветва ме тя. – Ще ти отнеме време, докато се приспособиш. Спа повече от четири месеца, докато тялото ти се преобрази напълно. Затова те изнесох едва сега. Вече си готова да излизаш и тялото ти ще го понесе. Но преди да те пусна да обикаляш из Световете, ще трябва да научиш много, дъще. А първо ще се научиш да говориш в новия си вид.
Да се каже бе лесно, ала да се изпълни трудно. Започнах да се упражнявам веднага, ала дори след двудневни опити успях да промълвя само две-три думи и то с голяма мъка. А как горещо желаех да говоря! Трябваше да попитам майка си, защо ме бе оставила при хора, как всъщност живееше, какво можех да правя, обикаляйки Световете и още много други въпроси, които ми се виждаха много съществени. Ала докато проговорех, щеше да мине време. Дотогава наблюдавах какво прави тя, анализирах го, мъчех се да го запомня и ако тя кажеше, го прилагах.
Като начало, ми показа как да ям. Противно на очакванията ми, ядяхме храна, близка до тази, на която бях свикнала, ала да я поема бе по-трудно. Не бях се приспособила още към новото си тяло, което чувствах като калъф, който не ми даваше никаква свобода. Движенията ми бяха толкова забавени и странни, че се движех с мъка и дори улових веселите пламъчета в очите ù, докато ме наблюдаваше. Все пак неуморните ми усилия се увенчаха с успех и след два месеца започнах да говоря достатъчно нормално и дори тичах с новото си тяло и размахвах опашка, просто защото можех. Бях дотолкова свикнала с тази обвивка, че ми беше някак странно да си спомня, че съм била човек. Ала скоро щях да разбера, че хората бяха много повече отколкото предполагах.
- Сега ще започне обучението ти. – каза тя една сутрин и ме въведе в пещерата. Не бях влизала в нея от известно време, понеже прекарвах навън по цели дни. На нещо като маса бяха струпани множество книги, пожълтели листове и мастилници с пера. – сега ще научиш това, което ще те направи Риакна.
Разположихме се една срещу друга и тя взе една от горните книги.
- Преди да започнем, може ли да попитам защо ме бе оставила при хора? Нямаше да е проблем да ме отгледаш и тук, или греша?
- Риакните са едни от Древните същества. Много малко са останали от тях, а ние с теб сме последните от вида си. За да те опазя, трябваше да те отгледат хора и никои други същества.
- Но аз мислех, че има и други... Баща ми...
- Баща ти е човек. Аз бях последната от рода и ми трябваше наследник или по- точно наследничка. Защото само една Риакна може да даде живот на друга. Ако човешка жена роди от Риакна, детето ще има качества от тези на баща си, но няма да бъде един от нас, няма да притежава нашата мъдрост или магичските ни способности. – Бях прекалено изненадана от това, което чух, за да обърна внимание на последните ù думи и се заслушах с изострено внимание в разказа ù. Това всъщност бе първият ми урок за Риакна и самите Светове. – Ние и драконите произлизаме от едно също семе. Ала преди хиляди години сме се разделили. При все това и ние, и те имаме връзка с хората. И двата вида могат да приемат човешка форма и така всъщност оставили поколение сред хората. Имам предвид Драконовия род. Самите дракони са подвластни и властват над огъня, ние обаче сме изгубили тази си способност, ала сме запази многовековната мъдрост и знанието на Света. Нашите сили са десетократно по-големи от тези на всеки човешки магьосник, но нямаме право да се месим в съдбите им, защото ще разрушим повелите на боговете. За да родиш наследник обаче трябва да намериш човек. Човек от Драконов род.
- Защо не дракон? – засмях се аз, като си мислех как ще тръгна да го търся в този вид.
- Може и дракон. – съгласи се сериозно майка ми. – Ала вече никой дракон не приема човешки облик, а ти трябва човек.
- Но аз не мога да обикалям така сред хората? – отвърнах стреснато.
- Няма да ти се наложи. След известно време ще знаеш достатъчно, за да можеш да приемеш формата на човека, който беше.
От този ден нататък времето минаваше в учение на старите ръкописни руни, чиито преписи присъстваха в магьосническите школи из Двата свята. Научих всички езици, които се говореха между хората, ала едно нещо не ми даваше покой и накрая я попитах. Тя се усмихна:
- Древният език? Искаш да го научиш? Но, дъще, ти говориш на него. Това е езикът на всичко древно и многовековно. На самата Земя. Никой човек не го знае, защото техният живот е прекалено кратък, за да го научат.
- Какво искаш да кажеш? Нима ние живеем по-дълго то тях?
- Да, нашият живот се равнява на повече от двадесет човешки поколения. Само драконите живеят по-дълго от нас.
Колко време се обучавах на тайните мъдрости, магическите думи и превръщане в човек не зная, но един ден майка ми каза:
- Сега вече знаеш достатъчно, за да тръгнеш из Световете и да намериш своя избраник. Щом чуеш името му, ще разбереш, че съдбата ти го е определила. А когато заченеш, се върни при мен. – Прегърна ме и ми вдъхна. Дъх от нея в моето тяло.
Къщата на хълмчето – родният ми дом.
Усмихнах се и закрачих. След тези дървета щях да я видя. Ала моята къщурка я нямаше. На нейно място се издигаше богата триетажна каменна къща с абаносови врати, широко отворени и от тях влизаха и излизаха слуги, които очевидно се приготвяха за някакво празненство. Пристъпих объркано и попитах една от по-старите прислужници какво е станало с предишната къща. Тя ме огледа и след като очевидно по облеклото ме сметна за благородничка, отвърна:
- О, тя бе срутена преди двадесет години, госпожо. Графът дойде в този край като младеж и много хареса мястото затова попита собственика, който я бе наследил от дядо си, дали я продава. На стария пияница му трябваше така или иначе само бутилката, така че набързо продаде покрива над главата си. След няколко години се спомина в една от канавките по пътя за Рион. – Бях огорчена да науча, че един от потомците на този, когото смятах за мой баща, е опозорил и изгубил живота си по толкова нелеп начин. – Господарят обаче – продължи жената, – построи тази къща и даде храна на целия град. Градът се разрастна благодарение на него. – Чак сега осъзнах, че на мястото на някогашното селце се издигаха множество постройки, пример за разрастналия се богат град. – А някой от богатите родове идват на неговото празненство. Тази година дори ще присъства благородник от Драконов род.
Наострих уши. Нима бе възможно? Още при първата ми спирка да се натъкна на човек с драконова кръв?
- Всъщност, добра жено, аз идвам точно за това.
- О, така и предположих, госпожо! – Жената се усмихна и леко ми се поклони, като разпери светлосивата си рокля.
- Разхождах се наоколо и не можах да устоя на изкушението да видя къщата на графа, нашия великодушен домакин. – Продължих аз толкова убедено, че сама си повярвах. – Отседнала съм в града, но се чудех дали не мога да дойда малко преди официалното начало на тържеството?
- Но, разбира се, госпожо! Минете към пет! От Драконовия род ще дойдат няколко часа по-рано, така че със сигурност ще можете да видите и господаря!
Благодарих ù усмихнато и се сбогувах.
Към 5 часа отново се озовах пред портите, но този път облечена много тържествено – дългата рубиненочервена рокля ме правеше доста привлекателна по мое скромно мнение, а косите си бях прибрала в сложна прическа, която, да си призная, измагьосах. Зад мен пристъпяха двама слуги, които направих в последния момент от двете си ръкавици. Ала щяха да бъдат изпълнени с жизненост и собствено съзнание през краткия си живот.
Единият пристъпи и достолепно ме представи като към собственото ми име сложи една от благородническите фамилии в Сион-Тир. Лакеят на вратата остана очарован и веднага изпрати да известят господаря му. Покани ме в двора и ми помогна да сваля наметката си. След миг до него застана графът и услужливо ми подаде ръка и двамата поехме към откритата градина. Бе около четиридесет годишен мъж с приятни обноски и добри очи. Допадна ми веднага.
Завързахме разговор за Сион-Тир, а дълбоките ми познания го зарадваха много и той ме представи на семейството си. Съпругата му бе привлекателна жена на средна възраст, а дъщеря му бе прелестно едва седемнадесетгодишно момиче, с нежни черти и черни вълнисти коси. Двете веднага ме притеглиха в своята компания и аз не съжалих нито за миг, че бях дошла.
След около половин час известиха влизането на благородника от Драконовия род. Вдигнах очи, изпълнена с неясно вълнение, дали той ще бъде моят избраник. Може да звучи странно, но аз знаех, че ще го позная, веднага щом го видя. Силата, която ме обвързваше с Риакна, с това, което бях, ме правеше неподвластна на външното и можех да зърна в сърцата на хората. Затова и потреперих от отвращение, когато го видях. На външен вид бе привлекателен, ала сърцето му бе мрачно и черно, изпълнено със зло и поквара. Драконовата кръв се процеждаше едва-едва в жилите му и щеше да е непоправима грешка дори да го заговоря, макар че щях да го направя против волята си. Забелязах, че младата ми домакиня се изчерви щом той пристъпи към нас и веднага разбрах, че бедното момиче бе привлечено от него. Но не можех да й помогна. Не можех да се меся.
Графинята ни запозна и той, чието име докрай ме убеди, че не е този, когото търся, се поклони галантно. Аз измърморих няколко клишета, подходящи за случая и се оттеглих. Все пак идването ми не беше напразно. Една сянка привлече погледа ми.
- Драконова кръв! – прошепнах аз възхитено, защото мъжът бе необикновен и все пак имаше нещо неразгадаемо. Опитах се да проникна под външността му, но не можех. Разбирах, че е от Драконов род, но не можех да видя сърцето му. Това ме смути и може би щях да остана в полумрака на дървото, до което седях, ако графинята не ме бе повикала.
- Нашият гост е довел свой роднина от Сион-Тир! – каза тя и ми се усмихна мило. – Предполагам ще пожелаете да поговорите за родните си места.
Изправих се и я последвах. Едва сега успях да го огледам. Бе красив, с черни коси, стройна осанка и искрящи очи. На фона на залязващото слънце изглеждаха като огнени. „Много странно!” помислих си аз, но се усмихнах и се поклоних. Не чух да се споменава името му, но забелязах, че и той ме изгледа с известна изненада. Понечи да задържи погледа ми, но аз сведох очи. Щом той не ми разкриваше тайните си и аз нямаше да разкривам своите.
Домакинята очакваше да завържем оживен разговор и ни остави насаме, но за нейно разочарование не стана така. Стояхме мълчаливо и всеки преценяваше другия сякаш щяхме да водим битка. Нито той каза нещо, нито аз, ала усещах, че и той не разбира какво съм. Накрая се изправих и рязко се отдалечих, защото усетих силата на волята му, готова да ме подчини. За щастие точно в този момент започнаха да пристигат и другите гости и аз можех да си позволя малка разсейваща магия. Всички забравиха за присъствието ми, сякаш въобще не бях идвала. Отправих се към вратите и щракнах с пръсти. Двамата ми слуги мигом се появиха. Единият ми помогна с наметката, а другият ми проправи път през идващите гости.
Щом излязох, се отправих към гората, следвана от двамата. Когато бях сигурна, че никой не ме вижда, казах няколко думи на Първия език и на земята паднаха две ръкавици. Вдигнах ги и понечих да продължа, но един глас ме спря.
- Значи си магьосница.
Аз се обърнах и се усмихнах. Но изведнъж се сепнах. Нещо в мъжа, чието име не чух, в човешката му обвивка, се пропука и зърнах сърцето му. Наистина само за секунда, но тя ми бе достатъчна.
- Дракон! – ахнах възхитено.
Той засия и заблестя в огнено сияние, но миг след това стоеше както преди – в облика на човек.
- И ти не си човек. – отвърна той спокойно, сякаш въобще не бе притеснен, че съм го разкрила. – Усмихнах се отново и кимнах. – Има само едно същество древно колкото нас. Риакна.
Този път усетих, че аз засиях в зелен пламък, който изчезна също толкова бързо. Сега той се усмихна. И този път мълчахме, но накрая аз само се поклоних и проговорих на Древния език.
- Позволи ми да чуя името на първия дракон, който срещнах!
- Името ми е Керн. – отговори той на същия език. Аз трепнах – това беше той! Това бе този, с когото щях да продължа рода си. Защото името ми бе Керна Иелия! Веднъж осъзнала това, бях вече успокоена. Търсенето ми бе приключило, но не и пътешествието ми. Имах още много време преди да изпълня завета на рода. Дотогава щях да обикалям и да търся ново знание. Знание за хората. Защото те бяха част от мен и аз – част от тях.
Отново се усмихнах и се приближих до него. Сложих ръка на гърдите му, там където туптеше драконовото сърце и оставих своя знак.
- Тогава живей с мир, Керн. Аз съм Керна Иелия.
Отдръпнах ръка и усетих нишката, която ни свързваше. Нямаше вече сила, която да я разкъса. Той също го усети, но не каза нищо само прикова поглед в очите ми. Разбрахме се без думи. Това бе съдбата ни.
Отдалечих се от хълмчето и мястото, където бях прекарала първите си човешки години и се обърнах за последен път. Той стоеше на върха, поемащ в противоположна посока.
Но знаех, че когато го повикам, ще дойде при мен.
© Рози Тодорова Всички права запазени