15.

Опасенията ми, че катеренето ще се окаже трудно се разсеяха, щом стъпих на скалата. Тя се оказа мека и ронлива. Краката и ръцете ми потъваха в нея и не се хлъзгаха, нито пък усещах нестабилност.  Единственият проблем беше наклонът, но се стараех да не поглеждам надолу, а просто да се катеря бавно и внимателно. Над мене, Божо също внимателно стъпваше и опипваше добре мястото, преди да се захване за него. Но също като мен той напредваше добре.

Небето бавно просветляваше и всичко наоколо ставаше светлочервено. Вятърът беше стихнал и не пречеше на нашите движения.  Не ми се мислеше какво щяхме да правим, ако навън бушуваше някоя от обичайните марсиански бури. Поне досега имахме късмет. Дано той не ни изоставеше. Дано всичко преминеше благополучно.

Божо достигна покрива на станцията и веднага се обърна да ми подаде ръка. От покрива се разкриваше прекрасна гледка наоколо, но нямахме време да ѝ се любуваме. Височината не беше голяма, но ако някой от нас паднеше със сигурност щеше да загине.

Божо тръгна напред и аз го последвах. Огромната сателитна чиния, която се виждаше отдолу сякаш се беше удвоила. По нея имаше марсиански пясък и прах. Надолу тя се свързваше със станцията посредством къса, но много дебела тръба. Божо започна да я оглежда и скоро забеляза това, което аз бях пропуснал. Съвсем тънки пукнатини в тръбата показваха, че там има врата. Той ги избърса внимателно от пясъка и ми се стори, че долових лека усмивка по лицето му.

- Тони – той се обърна към мен – сега искам от теб една услуга. Голяма услуга.

- Казвай – отговорих аз бързо.

- Не знам колко ще се забавя тук, но ми трябва спокойствие, докато работя. Искам да застанеш до ръба и да наблюдаваш пътя, по който дойдохме и другият край на покрива. Сега сме на открито и Марсчо може да ни спипа. Станцията е построена до стена и както видя, тя е доста мека. Нищо няма да му попречи да се придвижи под нея. Видиш ли движение, незабавно ме извести.

- Добре, Божо – кимнах аз – колко време ще ти отнеме всичко това.

- Зависи – той отново хвърли замислен поглед към сателитната чиния. – надявам се да стане бързо. Но трябва да ми пазиш гърба. Ако Марсчо ни изненада бягай надолу и внимавай да не се претрепеш.

- Дано не го направи – кимнах мрачно.

Тук на покрива на станцията бяхме напълно беззащитни. Не можехме да избягаме, нито пък да се бием. Единствено можех да се надявам да го подмамя някак да падне надолу. Но дали щеше да умре от височината. Съмнявах се.

Божо ми обърна гръб и отново започна да гледа в основата на сателитната чиния.  Едва сега забелязах, че беше взел със себе си крачето от леглото, празна консерва от боб и сламка, през която пиехме вода, докато сме в скафандрите. Любопитството ми беше огромно, но дългът в мен надделя. С бавни крачки го оставих да работи и тръгнах към ръба на покрива.

Станцията беше сякаш вградена в скалата, но над сателитната чиния вече нямаше нищо. Единственият път, по който можеше да дойде чудовището беше да пропълзи като нас отстрани на сградата. Отпред тя беше доста гладка и отвесна и силно се съмнявах да успее да се покатери. Но не трябваше да го подценявам. Това чудо си беше у дома и досега показваше завидни умения в преследване, засади и хитрост. Дали можеше да лети? При тази мисъл се изсмях нервно и неволно погледнах нагоре.

Небето вече беше светлочервено и настъпващият изгрев щеше да дойде съвсем скоро. Ако бях на Земята, щях да седна на ръба и да провеся крака надолу. Но тук това криеше опасности. Един по силен порив на вятъра можеше да ме събори като нищо надолу. Освен това, без да я искам в мен се зароди мисълта, че нечия студена ръка може да ме сграбчи внезапно. Не успях да я прогоня и затова само предпазливо погледнах надолу.  Започнах да правя бавни крачки напред назад, като всеки път щом достигнех ръба на покрива внимателно оглеждах стената до него. Мъчех се да запомня релефа и при всяка негова промяна веднага да вдигна тревога. Неволно си спомних колко бързо чудовището се движеше под земята. Единственото, което знаех за него. На планета с такава атмосфера, това е хитър начин за придвижване. Можеш да изненадаш жертвата по всяко време.

Обърнах се рязко назад и погледнах към Божо. Той беше отворил капака под чинията и почти беше заврял цялото си тяло вътре. Какви ли мисли пък минаваха през неговата глава?

Отвърнах главата си и отново започнах да следя за опасности.  Опитах се да мисля за нещо хубаво. Например за Катя. Дали още спеше. Или вече беше будна и уплашено ни търсеше из станцията. Още по време на полета от Земята, бях забелязал, че тя се държи различно с мен. Събитията тук и големият шок, сякаш бяха засилили нейната привързаност. Снощи когато заспивахме тя така силно се беше вкопчила в мен, сякаш се боеше да не ме изгуби. Дали щеше да ми прости това, което вършехме без нея в момента. Молех се само да не реши да тръгне да ни търси сама навън. Нямаше да си го простя, ако нещо лошо се случеше. И без това до краят на живота ми щях да сънувам кошмари.Не исках да ги посещава и тя. Зарекох се, че повече няма да я изоставя сама. Каквото и да ни се случеше оттук нататък, щяхме да го изживеем заедно, един до друг. Дано това, което вършеше Божо си заслужаваше.

Сякаш прочел мислите ми той изникна от нищото до мен с широка усмивка. Стреснах се и машинално се върнах назад. Ако бях на ръба сигурно щях да падна и да се пребия.

- Какво по-дяволите правиш? – креснах аз – изкара ми акъла.

- Много се беше замислил, Тони – той продължаваше да сияе – и десет чудовища да скочеха на покрива нямаше да ги усетиш.

- Така си мислиш ти – защитих се аз, но всъщност осъзнах, че той е прав. Бях загубил представа колко време вече сме тук и какво става около мене. Слънцето вече се показваше от далечните върхове и аз изтръпнах. Нима бях изпаднал в нещо като транс.

Погледнах Божо и посочих с ръка към сателитната чиния.

- Успя ли да свършиш, каквото беше запланувал? – попитах жадно аз.

- Успях – по лицето му обаче премина сянка -  или поне се надявам, че ще успея. Пак ти казвам, нямам представа какво влияние имат тези типове.

- Още ли не можеш да ми кажеш нищо?

- Всъщност вече мога – той извади от раницата на скафандъра, малка записваща видеокамера. От края й стърчаха куп жици, оголени в края.

- Вече щом видя жици ще ги свързвам с теб, Божо – погледнах аз с интерес към предмета в ръката му.

- Само така ли ще ме запомниш? – попита той ехидно, но лицето му отново стана сериозно и замислено.

- Какво в крайна сметка направи? Прекъсна сигнала от Земята ли?

- Точно обратното, Тони – в гласът му прозвуча за пръв път умора – дори го усилих още повече. Но вече пренастроен.

- Как така?

Той отново ми показа разглобената видеокамера.

- Свързах това нещо с главният компютър на сателита. Както знаеш от Земята ни пращат сигнали, тук се улавят и разпределят. Ние също им изпращаме сигнали, когато отговаряме или поддържаме връзка с тях. Големият проблем беше как да пренастроя честотата. Как нашите сигнали да не отиват в корпорацията, ами да  отиват към други места на Земята. Например Белият дом. Или Кремъл. Или дори островите на Кук.

Очите ми се разшириха, защото започнах да осъзнавам какво е целял Божо през цялото време. Опит за връзка оттук с други части на Земята. Не само с проклетата Корпорация.

- И успя ли да направиш нещо ? – попитах аз, макар да предусещах отговора.

- Успях – Божо въздъхна дълбоко – слава богу, че компютърът на сателита прие моите команди. Свързах към него тази видеокамера. Тя е от моят скафандър. На нея са записани ужасите, които изживяхме в пещерата, лъжите на Корпорацията, истината за това проклето място и защо на него изпращат доброволци. Веднага щом файлът със записите беше качен, аз го изпратих обратно към Земята. Оставих и кратко съобщение на английски. Молба за помощ.

- И къде го изпрати? – попитах невярващо аз.

- Ами първо към Министерският съвет на България. След това към Брюксел. После към Москва, Вашингтон, Пекин и дори към централата на Си Ен Ен. Честотите бяха приблизителни, но все някой ще му обърне сериозно внимание. И тогава целият свят ще разбере какво става тук.

- Божо … ти си един малък, проклет гений – възхитено изрекох аз.

- Не бързай да се радваш – лицето му продължаваше да е сериозно – пак ти казвам, че нямам никаква представа колко влиятелни са тези типове, дето ни пратиха тук. Може зад тях да стоят чужди сили. Затова се постарах да пратя информацията оттук на всички континенти.

Разбрах го напълно. Думите бяха излишни. Без да мисля тръгнах към него и го прегърнах. Скафандрите не позволиха пълна прегръдка, но Божо също ме прегърна. Вече не бяхме сами. Хиляди, може би милиони хора по света щяха да научат за нас. И зловещият експеримент в който участвахме, без да сме го искали.

Слънцето беше изгряло напълно. Лъчите му достигаха свободно до нас и караха скалата зад нас, сякаш да свети в мека червена светлина. Сателитната чиния блестеше. А до нея чифт очи също отразяваха светлината. Бързо пуснах Божо и отново се загледах. Очите примигнаха веднъж, след това пръстта се разтвори. Марсчо излетя от нея и се приземи на покрива, разсипвайки във всички посоки пясък.

Ужасът стегна гърлото ми и не можах да кажа нищо. Вместо това просто завъртях главата на Божо към чудовището. Беше избрало най-неподходящият момент да се появи. Или може би беше очаквало възможност да се промъкне незабелязано, докато и двамата сме разсеяни.

Малките му крачка излязоха от тялото и се застопориха на гладкият покрив. Проклетата голяма уста се отвори леко и веднага се затвори, като железен капан. Марсчо изпъна тялото си и се приготви за нападение. За миг ми се прииска да затворя очи и всичко просто да свърши. Но тогава в ума ми се появи образът на Катя. Той ми даде неочаквани сили и аз стиснах здраво юмруци. И зъби. Проклет да бях, ако се дадях без бой.