24.01.2008 г., 20:12 ч.
Клетникът
6 мин за четене
КЛЕТНИКЪТ
Зеленината блестеше в градината на г-н Новаков. Бялата къща с множество прозорци и няколко балкона се издигаше величествено сред килими от пъстри цветя. Утринното слънце се отразяваше в новите червени керемиди на покрива. Топлите му лъчи проникваха и през клоните на високите дървета в двора и достигаха до лъскавия чисто нов автомобил, паркиран в градината. След малко Александър Новаков излезе от входната врата на жилището си и се запъти по калдъръмената алея към автомобила си.
Той беше висок мъж, преминал трийсетте. Беше облечен в скъп костюм и носеше тъмни очила. Отвсякъде си личеше материалното му благосъстояние. И ако той беше човек, спечелил по нечестен начин богатството си, вие бихте го намразили. Но г-н Новаков се бе замогнал единствено и само благодарение на своите качества – трудолюбие, упоритост и предприемчивост. Той имаше чудесна съпруга и две прекрасни деца. Те бяха неговият стимул да се труди усърдно и да печели много пари, за да достави на семейството си необходимия лукс и удобства. Сега, когато вече си бе построил и обзавел новата къща, когато си бе купил чисто нов ”Мерцедес” клас S, Александър реши да прояви щедрост и да дари безвъзмездно доста големи суми на хора, които току-що навлизаха в бизнеса и имаха нужда от стабилна финансова подкрепа. Най-силно впечатление обаче г-н Новаков направи пред обществото, когато стана основен ктитор на новопостроения храм в родния му град. Освен като съвестен гражданин, той се бе проявил и като добър християнин, с което спечели симпатиите на много хора. А сега, когато се кандидатира за народен представител, той просто бе убеден, че при щедростта, която проявява, няма как да не бъде избран в парламента.
И така, Александър Новаков стигна до автомобила си и преди да влезе в него, се обърна към къщата. На най-големия балкон стояха съпругата му и двете му дъщери, които му махаха с ръце.
Той се усмихна и на свой ред им помаха за довиждане. След това се качи в колата и бавно и величествено потегли към центъра на града, където имаше заседание в предизборния щаб на своята партия.
За г-н Новаков бе истинско удоволствие да шофира този скъп и лъскав автомобил. Като минаваше по улиците, всички се спираха да го гледат и да му се възхищават. Някои от зяпачите, разбира се, завиждаха, но това бе напълно естествено. Въпреки всичко г-н Новаков отговаряше на съгражданите си с усмивка и дружелюбно помахваше с ръка.
В очите на обикновените хора, които не го познаваха чак толкова добре, г-н Новаков изглеждаше благороден обществен радетел, който помагаше както може (най-вече с пари) на онези слоеве от обществото, които бяха добре материално обезпечени, но се стремяха към още богатства.
Автомобилът наближи центъра на града и на едно кръстовище спря, тъй като светофарът светна червено.
- При това задръстване не знам дали ще пристигна навреме - каза си Новаков и се облегна на седалката. После реши, че му е задушно, и отвори прозореца до себе си.
В същото време, един мъж с ампутиран ляв крайник, придвижващ се с патерици, обикаляше около спрелите на кръстовището автомобили и просеше пари. Мина покрай една овехтяла и мръсна кола. От прозореца се подаде една ръка и пусна няколко монети в шепата на клетия мъж, който ги прие и благодари сърдечно за милостинята. После доближи до друга кола, още по-стара и разбита от предишната. Зад волана бе застанала млада жена, на която при вида на бедния човечец, сърцето се съкруши. За Бога, този човек беше на не повече от тридесет и няколко години! Млад беше, но някаква злополука му се бе случила и сега до края на живота си щеше да остане сакат.
Съжали го младата жена. Бръкна в чантата си, извади банкнота от два лева и я подаде на мъжа. Сакатият я взе и рече:
- Бог да те благослови за щедростта!
До този момент никой не му бе давал толкова много пари наведнъж. За него това не бяха само два лева. За него това бяха двеста стотинки. Очите на клетника се насълзиха и устните му затрепериха от вълнение.
Тогава той се обърна към друг автомобил. Прозорецът беше отворен и просякът едва доловимо рече:
- Моля ви, господине. Смилете се над мене.
Мъжът в колата като че ли не го чуваше. След като не последва реакция, просякът продължи:
- Отрязаха ми левия крак и никъде не искат да ме вземат на работа. Ще умра от глад. Помогнете, моля ви, добри господине.
Сега вече шофьорът на автомобила свали слънчевите си очила и бръкна в джоба на сакото си, за да извади портфейла. Преди това обаче погледна към просяка, най-вероятно да се убеди, че наистина е сакат. Тогава погледите им се срещнаха. Бяха изминали толкова много години от последната им среща, но въпреки това сакатият мъж разпозна своя приятел от ученическите си години. Този поглед не можеше да се сбърка! Не! Със сигурност това беше Сашо, с когото стояха на един чин в продължение на пет години. Мъжът в колата отначало не реагира никак. Но когато просякът заговори отново, той се вцепени.
- Сашо, приятелю! Това съм аз, Ванката! Не ме ли помниш? От колко време не сме се виждали!
Просякът плачеше със сълзи, а шофьорът на лъскавия автомобил не знаеше как да постъпи. Естествено, че се сещаше за стария си приятел Иван! Но какво му се бе случило? Защо сега беше в това състояние и просеше милостиня? За момент на Александър му се прииска да каже: ”Качвай се, приятелю! Ще те откарам, където пожелаеш!” Но в следващия миг той се отдръпна рязко навътре, така сякаш се гнусеше от бедния човечец.
Иван чакаше с надежда какво ще каже г-н Новаков. Александър, от своя страна, отдръпна ръката си от портфейла и я сложи на волана. После отмести погледа си от клетника и със зинала уста се втренчи напред. Светофарът най-сетне светна зелено и автомобилите потеглиха.
Г-н Новаков също подкара колата си, без да обърне никакво внимание на просяка. А клетият приятел се отдръпна на тротоара и заплака...
Той беше висок мъж, преминал трийсетте. Беше облечен в скъп костюм и носеше тъмни очила. Отвсякъде си личеше материалното му благосъстояние. И ако той беше човек, спечелил по нечестен начин богатството си, вие бихте го намразили. Но г-н Новаков се бе замогнал единствено и само благодарение на своите качества – трудолюбие, упоритост и предприемчивост. Той имаше чудесна съпруга и две прекрасни деца. Те бяха неговият стимул да се труди усърдно и да печели много пари, за да достави на семейството си необходимия лукс и удобства. Сега, когато вече си бе построил и обзавел новата къща, когато си бе купил чисто нов ”Мерцедес” клас S, Александър реши да прояви щедрост и да дари безвъзмездно доста големи суми на хора, които току-що навлизаха в бизнеса и имаха нужда от стабилна финансова подкрепа. Най-силно впечатление обаче г-н Новаков направи пред обществото, когато стана основен ктитор на новопостроения храм в родния му град. Освен като съвестен гражданин, той се бе проявил и като добър християнин, с което спечели симпатиите на много хора. А сега, когато се кандидатира за народен представител, той просто бе убеден, че при щедростта, която проявява, няма как да не бъде избран в парламента.
И така, Александър Новаков стигна до автомобила си и преди да влезе в него, се обърна към къщата. На най-големия балкон стояха съпругата му и двете му дъщери, които му махаха с ръце.
Той се усмихна и на свой ред им помаха за довиждане. След това се качи в колата и бавно и величествено потегли към центъра на града, където имаше заседание в предизборния щаб на своята партия.
За г-н Новаков бе истинско удоволствие да шофира този скъп и лъскав автомобил. Като минаваше по улиците, всички се спираха да го гледат и да му се възхищават. Някои от зяпачите, разбира се, завиждаха, но това бе напълно естествено. Въпреки всичко г-н Новаков отговаряше на съгражданите си с усмивка и дружелюбно помахваше с ръка.
В очите на обикновените хора, които не го познаваха чак толкова добре, г-н Новаков изглеждаше благороден обществен радетел, който помагаше както може (най-вече с пари) на онези слоеве от обществото, които бяха добре материално обезпечени, но се стремяха към още богатства.
Автомобилът наближи центъра на града и на едно кръстовище спря, тъй като светофарът светна червено.
- При това задръстване не знам дали ще пристигна навреме - каза си Новаков и се облегна на седалката. После реши, че му е задушно, и отвори прозореца до себе си.
В същото време, един мъж с ампутиран ляв крайник, придвижващ се с патерици, обикаляше около спрелите на кръстовището автомобили и просеше пари. Мина покрай една овехтяла и мръсна кола. От прозореца се подаде една ръка и пусна няколко монети в шепата на клетия мъж, който ги прие и благодари сърдечно за милостинята. После доближи до друга кола, още по-стара и разбита от предишната. Зад волана бе застанала млада жена, на която при вида на бедния човечец, сърцето се съкруши. За Бога, този човек беше на не повече от тридесет и няколко години! Млад беше, но някаква злополука му се бе случила и сега до края на живота си щеше да остане сакат.
Съжали го младата жена. Бръкна в чантата си, извади банкнота от два лева и я подаде на мъжа. Сакатият я взе и рече:
- Бог да те благослови за щедростта!
До този момент никой не му бе давал толкова много пари наведнъж. За него това не бяха само два лева. За него това бяха двеста стотинки. Очите на клетника се насълзиха и устните му затрепериха от вълнение.
Тогава той се обърна към друг автомобил. Прозорецът беше отворен и просякът едва доловимо рече:
- Моля ви, господине. Смилете се над мене.
Мъжът в колата като че ли не го чуваше. След като не последва реакция, просякът продължи:
- Отрязаха ми левия крак и никъде не искат да ме вземат на работа. Ще умра от глад. Помогнете, моля ви, добри господине.
Сега вече шофьорът на автомобила свали слънчевите си очила и бръкна в джоба на сакото си, за да извади портфейла. Преди това обаче погледна към просяка, най-вероятно да се убеди, че наистина е сакат. Тогава погледите им се срещнаха. Бяха изминали толкова много години от последната им среща, но въпреки това сакатият мъж разпозна своя приятел от ученическите си години. Този поглед не можеше да се сбърка! Не! Със сигурност това беше Сашо, с когото стояха на един чин в продължение на пет години. Мъжът в колата отначало не реагира никак. Но когато просякът заговори отново, той се вцепени.
- Сашо, приятелю! Това съм аз, Ванката! Не ме ли помниш? От колко време не сме се виждали!
Просякът плачеше със сълзи, а шофьорът на лъскавия автомобил не знаеше как да постъпи. Естествено, че се сещаше за стария си приятел Иван! Но какво му се бе случило? Защо сега беше в това състояние и просеше милостиня? За момент на Александър му се прииска да каже: ”Качвай се, приятелю! Ще те откарам, където пожелаеш!” Но в следващия миг той се отдръпна рязко навътре, така сякаш се гнусеше от бедния човечец.
Иван чакаше с надежда какво ще каже г-н Новаков. Александър, от своя страна, отдръпна ръката си от портфейла и я сложи на волана. После отмести погледа си от клетника и със зинала уста се втренчи напред. Светофарът най-сетне светна зелено и автомобилите потеглиха.
Г-н Новаков също подкара колата си, без да обърне никакво внимание на просяка. А клетият приятел се отдръпна на тротоара и заплака...
© Кирил Русев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Всичките ти разкази в книгата са прекрасни! Продължавай в същия дух!
Много успехи ти желая! 
-
По повод първия коментар към разказа:
Първо, художествената литература не е буквално пресъздаване на реалния живот. Тук героите се идеализират, има струпване на качествени характеристики, които в истинския живот рядко се срещат в този си вид.
Второ, що се отнася до контраста, аз не виждам нещо кой знае колко ненормално в това богатият да не чувства съжаление към бедния. Ако ще си говорим за истинския живот, трябва да си кажем честно, че в истинския живот точно това се случва с хората: богатите карат скъпи коли, а бедните просят за милостиня. Това е контраста в истинския живот!
И не на последно място искам да кажа, че ако вникнете между редовете ще забележите, че Александър е готов да даде милостиня на бедния просяк, но когато познава своя бивш приятел той се разколебава. Не е сигурен какво точно чувства. Като че ли му се иска да помогне, но в последния момент гордостта от общественото му положение го спира. В образа му съм се опитал да вмъкна онзи момент на вътрешна борба - дали да помогне, или да се прави, че не помни бедния си приятел. Смятам, че е напълно нормално да използвам контраста, за да подчертая смисъла на този разказ. Идеята ми не е да кажа колко са лоши богатите и колко са добри бедните и онеправдани хора. Просто исках да покажа как хората се променят и това, че днес си бил един не ти дава гаранция, че утре ще бъдеш същия.
Позволих си да коментирам предходния коментар, за да изясня идеята, която съм искал да вложа в разказа. Не съм честолюбив, а и щом съм поставил този разказ тук, значи съм съгласен да ме критикувате свободно. Така че ще се радвам ако има и други коментари, а аз ще преценя кое си струва да му се обърне внимание. Благодаря ви предварително!
(от автора)
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
с обич, Кирил. Много харесвам начина ти на мислене и на писане.