Калин Китаеца слизаше мудно по фасадата на една пет етажна кооперация. Последната седмица не му се стори кошмарна, тя беше такава.

   Преди десетина дена почти си отряза палеца на дясната ръка. Нелепа история. Режеше дървата в двора на майка си. Циркулярът, макар и стар, самоделен, от времето на социализма, вършеше добра работа. Що дърва беше нарязал Калин с него… Тирове! И тъкмо, когато на майка си да помогне... Горката жена, жив го орева и то за един палец.
   Това беше така. Обаче Калин работеше на въже. Обикновено санираше сгради, рядко ходеше да се катери по планините с приятели. Парички се изкарваха. Но сега с тоя палец…? Беше обещал на хората до края на месеца да приключи с кооперацията, а беше им измазал само двете стени. С мъка закачаше карабинерите. Осмицата почти не я ползваше. Беше си купил един десандьор на Petzl някога. И добре, че беше той. Ами възлите? Как се завързват възли с ръка и половина? Чак сега усети Китаеца, колко нужен му е бил тоя пръст. Ооо, само да му махнеха по-скоро конците от палеца.
   Калин първо свали шунта от осигурителното въже, след това разкачи десандьора от работното и ги прибра в торбата. Махна карабинера, който свързваше двете части на сбруята и я остави да се свлече като  комбинeзонче. Хъм, комбинeзонче… Ей не преставаше да мисли за глупости. И жена си имаше, и гаджета,  и пак не мирясваше.
   Сгъна сбруята старателно. Нея също я напъха в торбата при останалите неща. С една пластмасова бутилка си поля ръцете, колкото да не е без хич и излезе на улицата. Час по-късно беше пред болницата. Минаваше пет и половина след обяд. На регистратурата една възрастна дама и едно младо момиче си клюкареха.
   - Здравейте! Може ли да ми махнете едни конци от палеца? – Китаеца се опря на регистратурата.
   Възрастната дама с досада се обърна към него, с объркващи уточнения:
   - Имате ли направление от личния лекар? Ако имате сутрин от 8 до 16 часа в Травматологията на втория етаж. Това е по клинична пътека.
   - Ама чакайте аз искам спешно! – Калин продължаваше да упорства.
   - Абе господине, какво спешно? Такава е клиничната пътека. Елате утре! - младото момиче се опита и то на свой ред да се отърве от  досадника.
   - Слушайте какво, госпожице… Нямам личен лекар и направление нямам. Но си знам номера на клиничната пътека. Тя е номер 50. – Калин бръкна в джоба на якето и размаха едни петдесет лева.
   Двете се спогледаха озадачено и момичето побърза да изскочи от рецепцията
   - Елате с мен! – Китаеца послушно тръгна след него по дългия болничен коридор.
Влязоха в една от стаите някъде по средата на коридора
   - Съблечете се! – вече вежливо му се усмихна госпожицата и посочи на Калин дървената закачалка за дрехи в ъгъла зад вратата.
   - Свалете си само якето и седнете на кушетката! Аз съм сестра Краси. – тя намокри марля с някаква течност и я подаде на пациента. -Това е кислородна вода, задръжте марлята върху палеца за да омекне мъничко кожата и след това ще махна конците.
   Китаеца пое марлята, захлупи показалеца си и седна на кушетката. Сестрата му обърна гръб,  отвори комплект хирургически ръкавици и старателно напъха ръцете си. Краси почака така минутка, две след което постави на кушетката санитарно легенче и пое ръката на Калин.
   - Дайте да видим сега! – тя огледа раната, обърна се отново с гръб към Калин и
посегна за скалпела и пинсетата.  След по-малко и от минута трита шева от палеца на Калин лежаха до марлята в санитарното легенче.
   - Сега ще Ви намажа с мъничко Брауновидон, ще Ви превържа, а утре може да махнете превръзката…
   - Благодаря! – с лявата  ръка Китаеца извади пари от якето и с лукава усмивка, облизвайки устните си  ги подаде на сестрата.
Бяха два пъти по петдесет лева. Красимира взе тези пари...

   Един месец по-късно, рано сутринта Калин Китаеца висеше на фасадата на стара сграда в центъра на градчето и отпиваше от първото си кафето. Сестра Краси се прибираше с десетката към  Красна поляна. Очите ѝ бяха тъжни и влажни. Беше си направила тест за бременност. Връщаше се от гинеколожката си. Щеше да си има бебе.

СО05102018Суходол