Клиника за душевноболни

разказ на ужасите, да не се чете от лица под 18 години!

                                                  I
   - Ще дойдеш ли с мен? - попита Григор.
   - Човече, ти си луд, как може да те интересуват някакви изоставени сгради? - с израз на досада отговори Асен.
   - Асене, ти си прекалено скучен!
   - Не съм скучен - възрази момчето - не искам да се занимавам с глупости! И какво мислиш, че ще видим там? Призраци ли?
   - Може и да видим, кой знае. А щом не си скучен, значи те е страх!
   - Не ме е страх, но не искам да си губя времето. А и не вярвам на някаква тъпа история, разказана от оня идиот.
   - Баща му е работил там, той знае много неща.
   - Баща му е умрял отдавна!
   - Хайде, признай си, че те е страх!
   - Не! Не ме е страх! Е добре, щом толкова искаш, хайде да отидем там да видим какво ще намерим!
  Григор радостно прегърна приятеля си и след това двете момчета си стиснаха ръцете.

  На вратата на семейство Вичеви се почука, тъй като звънецът им не работеше. Когато Елена отвори вратата, пред нея стоеше едно четиринадесет годишно момче, което тя познаваше. Това беше Григор - едно от приятелчетата на сина ù.
   - Ники тука ли е?
   - Тук е, сега ще го извикам!
  Елена тръгна в обратната посока и едва не се сблъска с детето си.
   - Идвам - извика Ники и след малко се озова пред вратата.
   - Какво стана? - попита той, след което излезе отвън и затвори вратата след себе си.
   - И Асен се съгласи! Ако искаш, мога да говоря с Тихомир и с Ваня.
   - Тихомир е глезен страхливец, а и неговите няма да му позволят да излиза през нощта. А Ваня си е на село.
   - Ваня е тук, преди малко я видях да идва! Тогава да извикаме Борката, той е печен.
   - Печен е, но е на осемнадесет, няма да повярва на историите.
   - Нека опитаме - предложи Григор - аз ще отида при Борката, а ти ходи при Ваня.
   - Чакай да кажа нещо майка, да не ме разпитва после.

  На деветнадесети май на една пейка пред стълбите на ломското читалище седяха три момчета и едно момиче и разговаряха тихо, но разпалено:
   - И кога ще тръгнем? - попита най-голямото момче.
   - Тая вечер, Борка! - отговори Григор - Ако искате, да се чакаме тук в шест!
   - Хайде да е в шест и половина. Тая вечер татко ще дойде по-късно и искам да съм там - предложи Ваня.
   - Добре, нека да е шест и половина - каза Григор.
   - И какво ще правим, като отидем? Ще гледаме порутените стени на лудницата? - ехидно се изсмя Асен.
   - Гриша, я разкажи подробно какво ви наговори оня глупак Петко - Попита Борис без да обръща внимание на подмятанията на Асен.
   - Казва, че преди години е чул как баща му малко преди да умре е казал на майка му, че когато е работил в клиниката, е гледал как лекарите убивали лудите, за да ги изследват и да си правят експерименти. Каза още, че е виждал възкръснали мъртъвци.
   - Къде е чул това? Под завивките на майка си ли? - подхвърли Асен, с което си навлече гнева на Борката
   - Я млъквай! Ако не ти се идва, не идвай! Не ни трябват някакви мрънкащи мамини синчета! - развика му се той. Асен наведе глава и млъкна.
   - Аз зная следното - започна Ваня - една съседка има вила близо до лудницата и един ден, когато ни беше на гости, каза как преди години я закрили. Затворили я най-неочаквано, като дошли някакви военни и изгонили всички, като изнесли цялото оборудване. После поставили допълнителна ограда, като сложили въоръжена охрана да не допуска никой да преминава.
   - Това е интересно! - каза Борис - Но аз преди няколко седмици минавах през вилните зони и я видях от разстояние, но не забелязах да има охрана.
   - Махнали са я преди няколко години, защото никой не искал да ходи там. До колкото сега е заключена и има някакъв надпис "Забранено преминаването!".
   - Петко пък каза, че охранителите били полудели! - допълни Григор.
   - Петко е... - започна иронично Асен, но отново бе прекъснат от Борис, който сложи ръка на устата му:
   - Млък! Не искам да чувам звук от теб!
   - Странна работа! -обобщи Ваня - Аз никога не съм минавала от там.
   - И аз - сподели Григор - но също като Борката съм я виждал отдалеч. Помня само, че беше близо до Дунава.
   - Не сте изпуснали нищо! - изказа се Асен и Борис го погледна с кръвнишки поглед.

                                                      II

  В шест и половина Ваня, Асен и Григор бяха пред читалището. Борис дойде в шест и тридесет и пет и им даде знак да тръгват.
   - Що дойде с нас бе нещастник, нали това бяха идиотщини? - Григор с насмешка се обърна към Асен, когато четиримата вече крачеха по утъпканата пряка пътека, водеща към вилната зона.
   - Искам да ви се присмивам! Искам да се смея над глупостите ви! - злорадо отвърна Асен.
  Борис замахна с ръка към лицето му, за да го уплаши, но не го удари. Асен вдигна инстинктивно ръце към лицето си.
   - Ей ,момченце, не ни разваляй настроението, щото ще ти откъсна главата и ще я завържа за топките. Ясно ли е?
  Асен кимна с глава, но не промени подигравателното си изражение. Тогава Борис, който бе и по-висок от него с една глава го хвана рязко за дрехите и го повдигна леко от земята. Асен погледна уплашено.
   - Ясно ли ти е? Кажи да! - извика той в лицето му.
   - Да - измънка той.
   - Още веднъж! По-силно, да чуят всички! - Борис го държеше със здравата си захватка. Чу се звук от късане на дреха.
   - Дааа! - извика Асен. Борис го пусна. Ваня и Григор ги наблюдаваха с ококорени очи.
   - Ако кажеш още една дума, се връщаш обратно! Пребит и сам!
   - Добре - едва се чу гласът на Асен. Лицето му бе розово-червено, заради срама, който бе изпитал.
   - Да тръгваме - каза Борис, като подкани с ръка останалите.

   - Ето я! - възкликна Григор.
  Сградите на психиатричната клиника се мярнаха в далечината, в подножието на един хълм. Над тях се зеленееше гъста дъбова гора, а долу, в ниското Дунава спокойно отразяваше залязващото слънце.
   - Красота - каза Ваня, като в усмивка гледаше към ширналите се хълмове и голямата река.
   - Виж колко мрачна е тая лудница. Вижте как изглежда само.
  И наистина двете сгради изглеждаха доста мрачно. Бяха сиви на цвят с остри черни покриви. Едната, главната сграда беше внушителна, на четири етажа, дълга около четиридесет - петдесет метра. Другата бе значително по-малка, дълга двадесетина метра, на три етажа и беше перпендикулярна на главната. Високи буренаци и храсталаци закриваха оградата, показваше се само част от кабината на охраната. Изглежда в лудницата не бе стъпвал човешки крак от години, всичко линееше безвъзвратно, оставено на произвола на съдбата. Гората над нея засилваше това мрачно въздействие и придаваше на прекрасната природна картина нерадостен вид.
   - Мисля, че до там са около два километра. Хайде, момчета, да изминем това разстояние - подкани Ваня.

   - Ванчев, Гриша, искате ли да ви направя един номер? - попита Борис движещите се редом с него деца.
   - Искаме - едновременно отговориха Ваня и Григор.
   - Я намислете по едно число от едно до петдесет, на което и двете съставни цифри да са нечетни.
  Двамата се замислиха и след миг дадоха знак че са готови.
   - Тридесет и седем ли е? - обърна се Борис и към двамата.
  Двете деца го погледнаха озадачено, след което се загледаха един в друг. После отново погледнаха към Борис.
   - Да - отвърна Григор.
   - Да - отвърна Ваня - но как позна? Аз наистина бях намислила тридесет и седем!
   - И аз - допълни Григор. Двамата гледаха към Борис с изненадани погледи.
   - Ее, това е тайна на фокусниците. Не мога да ви я издам.
   - Аз пък намислих тридесет и пет - обади се Асен, който след конфликта с Борис се движеше на няколко крачки след тях, мълчалив и с наведена глава. Всички погледнаха към него.
   - Честно, бях намислил тридесет и пет! - уверяваше ги той.
   - Може би е така, но аз не съм казал и ти да участваш. Споменах само Ваня и Григор.
   - Е добре де, кажи как позна! Няма да кажем на никого! - с умоляващ поглед го предизвика Ваня.
   - Ще ви го кажа по-късно. Ще ви го кажа след няколко часа, по обратния път.
   - Защо не сега? Какво ще стане?
   - Не мога да ви го кажа сега! Просто не мога! След няколко часа ще мога! Хайде напред, към "Свърталището на духовете".
 
  Вилите бяха накацали като мухи по амфитеатралния бряг, разкривайки невероятен изглед към реката. Отдолу имаше красив пясъчен плаж, където десетина човека използваха последните лъчи на слънцето, което бавно се смъкваше към хоризонта. Пътеката, през която се движеха на моменти ставаше много тясна, като точно там високите храсти и дърветата от двете и страни оформяха тъмни сводести тунели. С всяка крачка приближаваха към обвитите с мистерии здания на психиатрична клиника, която всеки път щом изкачат някое им се разкриваше с цялата си загадъчна същност.
   - Хайде да спрем за почивка - предложи Асен, като придаваше на гласа си уморен и задъхан тембър, а той самият се олюляваше като пиян.
   - Ами да, нека седнем! Нали не бързаме за никъде? - съгласи се Григор.
   - Съгласен съм, но да не се отседим много. След малко ще се стъмни и няма да можем да видим нищо - каза Борис, като гледаше към малката оранжева част от диска на слънцето, която се показваше над равната румънска земя оттатък Дунава.
   - Асен, какво си се умърлушил? - попита Ваня - Хайде, кажи нещо!
   - Говорете си, говорете си, не ме закачайте! - троснато отвърна той.
   - Май някой е сърдит! -  подигра му се Борис. Асен го дари с пълен с неприязън поглед.

   - Хайде да ставаме, че няма време - подкани ги Борис. Ваня и Григор започнаха да се изправят, като заскимтяха с такава мъка, все едно това действие беше най-трудното нещо на света.
   Задуха лек ветрец, който накара множеството листа да зашумят монотонно. Слънцето вече бе зад хоризонта, оставяйки след себе си най-светлата част от тъмнеещия небосвод. Небето бе чисто, без облаци, приятният вятър разхлаждаше четиримата младежи, които бяха все по-близо до неприветливите сгради на психиатричната клиника.
   - Борка, все ли фенерчета? - попита Ваня
   - Споко, не съм забравил! Взех две, само толкова имам.
   - Ако искате сега да я разгледаме набързо, а утре да дойдем тук с палатките и да пренощуваме - предложи Григор.
   - Това е добра идея - възкликна Борис. Ваня също се усмихна.
   - Без мен - изказа се Асен. Другите се направиха, че не го чуват.

  Трябваше да вървят през една неутъпкана пътека, за да достигнат до клиниката. Тази пътека преди време е била доста широка, но сега едва се виждаше заради високата трева по нея. Когато изкачиха последното възвишение, психиатричната клиника се разкри пред тях с цялата си мрачна мистичност. В тъмнината двете сиви сгради изглеждаха черни и зловещи, също като гората над тях. Остри тъмни куполи се извисяваха от двете страни на голямото здание, придавайки му една особена мрачна неприветливост. По целия двор имаше избуяла трева, което означаваше че отдавна не е била посещавана. Пред тях беше тъмния бетонен свод, под който се намираше входната порта. На свода имаше железен ръждясал надпис: "Клиника за душевноболни Андрей С. Падински, град Лом". Същия надпис се четеше на входа на голямата сграда.
   - Да влизаме ли? - несигурно попита Григор.
   - Щом сме дошли дотук, по-добре да го направим? - отвърна Борис.
   - Момчета, сигурни ли сте, че го искате? - попита Ваня с нотка на боязън.
  Борис погледна към другарите си, а след това се обърна към мрачните здания.
   - Аз влизам! - обяви той и тръгна смело напред. Останалите трима го последваха.

  Мандалото, затварящо външната порта бе много здраво въпреки ръждата по него. А на металната врата беше закована табела, върху която се четеше следното: "Не влизай, опасно за живота, стреля се без предупреждение!". Този надпис едва се разчиташе заради многобройните климатични промени, на които бе подложен през годините. Все пак Борис се покатери на вратата и се прехвърли от другата страна.
   - Бингоооо! - извика весело той.
   - Хаха, няма що, голямо геройство! - обади се Асен. По унилото му лице се появи лека ехидна усмивка.
   - Хайде, Асенчо, ти си следващия "герой"! Я да видим колко си смел! - извика Борис.
  Всички очакваха Асен отново да погледне намръщено и да се направи на ударен, но той с отскок се хвана за вратата и акробатически се се преметна, като скочи директно на земята.
   - УУуааа! - извика победоносно той и започна да ръкопляска на себе си.
   - Изумително! - каза Борис и потупа гордия Асен по рамото.
  Видяха, че и Григор се е подготвил да прехвърли вратата.
   - Хайде, Гриша, хайде че духовете ни чакат! - крещеше Асен, окрилен от майсторството което бе демонстрирал.
  Григор бавно прескочи вратата и после слезе върху тревата. После погледна към Ваня, която бе останала сама отвън.
   - Момчета, аз не съм много добра в това.
   - Хайде, Ванче, ще успееш! - подканваше я със силен и дразнещ глас Асен.
   - Стъпи ето тука и се хвани за рамката - намеси се Борис, но момичето не помръдна от мястото си. Звездите бавно се открояваха на фона на тъмносиньото небе, а четвъртитата луна, която току що се бе показала откъм хълмовете вече хвърляше отчетлива белезникава светлина върху местността, като по този начин засилваше мистичността ù. Чуваха се и щурците, със своите тихи звънливи крясъци, заменящи все по затихващото чуруликане на птиците.
  Ваня все още стоеше пред входната порта, обзета от нерешителност, а от другата страна на вратата трите момчета я подканваха.
   - Хайде, Ванче, ще се стъмни и няма да направим нищо заради теб - дразнеше с гадния си глас Асен.
   - Страх ме е от високото.
   - Но тук не е високо! - каза Григор.
   - Виж сега, Ванче - намеси се най-големият от всички - Хвани се за тези железа, стъпи тук, а след това веднага ето там. Когато го направиш, просто се прехвърли, аз заставам до вратата и ще те хвана.
  Ваня пое дълбоко въздух, след което стъпна на малката плоскост. Веднага след това стъпи на другото място, както и бе казал Борис, надигна се и се преметна. След това, когато тръгна да пада надолу, ръцете ù инстинктивно хванаха две стърчащи железа и тя изпищя силно. След това здравите ръце на Борис я поеха и тя се успокои.
   - Браво, моето момиче - поздрави я Борис, а Асен започна да ръкопляска.
   - Уууууу - извика победоносно Ваня, като вдигна дясната си ръка и заръкомаха с нея.
   - Напред, момичета и момчета, да завземем клиниката за душевноболни! - провикна се Григор и посочи с ръка към входа.
  Лунната светлина им помогна да се ориентират до входната врата на голямата сграда. Обаче тя беше заключена. Борис и Григор направиха няколко опита да я отворят но без резултат - въпреки годините дървения материал от който бе направена бе запазил здравината си. Асен, без да каже нищо тръгна по тревата на някъде, а след малко се върна, като носеше в едната си ръка голям камък. После застана пред един от прозорците и хвърли камъка по него. Чу се силен звук на строшени стъкла.
   - Какво правиш, бе! - викна му Борис и тръгна с бойна стъпка към него.
   - Защо? Какъв друг начин има да влезем? Кой ще ни види в тъмното? А и мястото отдавна не се използва.
 Борис спря пред него, след което се обърна към строшения прозорец.
   - Браво, Асене, добра идея! - усмихна се той - хайде през прозореца!
   - Пак ли ще прескачаме? - недоволстваше Ваня.
   - Спокойно, нали аз съм тук - успокои я Борис, който бързо е набра на прозореца и след малко вече бе вътре.
   - Какво виждаш? - попита го Григор
   - Нищо особено, една маса по средата и някакви захвърлени предмети. Момент, има и стълба!
   - Стълба ли? - викна Ваня - дай я насам!
   - Ето, дръжте! - Борис се подаде, държайки в ръце една дървена стълба. Скоро и четиримата вече бяха вътре в стаята.

   - Страшничко си е - каза Ваня, оглеждайки помещението. Предметите сякаш бяха хвърляни от някой подивял, защото заемаха неестествени положения. От оскъдната лунна светлина в стаята се виждаха скалпели, части от някакви апарати, ръкавици, шапки, обърната тенджера, от която беше изтекло нещо, което не можеше да се определи заради прахта и мъха по него. Върху покритата с прах масичка, която бе наполовина осветена от луната се виждаше голямо черно петно с неправилна форма.
   - Това е кръв - Асен посочи масичката, хилейки се срещу останалите трима.
   - Нищо чудно - отвърна замислено Борис - може тук да са убивали пациентите!
   - Стига де! - с нотка на отвращение каза Ваня - може просто да са ги оперирали. А и това може да не е кръв - добави тя.
   - Хайде да палим фенерите и да излизаме оттук - подкани Борис.
  Стаята излизаше в един тъмен коридор, който свършваше в огромно помещение. Имаше множество стаи, вратите на някои от които бяха отворени. Голямото помещение също бе осветено от лунната светлина, показващо се от двата реда прозорци. По средата също имаше маса, тя бе по голяма от масичката в предишното помещение. Борис, който бе най-отпред изведнъж спря, гледайки надолу.
   - Вижте! - той освети с фенерчето пода, където имаше начертани някакви фигури.
   - Какво е това, Борка? - попита Григор.
   - Това е пентаграм! - отговори Борис.
  Всички погледнаха към осветената от бялата светлина фигура.
   - Какво може да значи това?
   - Култ към дявола или някакви сатанински ритуали!
   - О, Господи! - промълви тихо Ваня.
  В същият момент някъде от вътрешността на сградата се чу звук. Този звук бе от падане на някакъв предмет, но той бе достатъчен за да стресне младежите. Светлините на фенерите бяха насочени напосоки, осветявайки олющените тъмни стени на помещението.
   - Да изчезваме! - чу се уплашения глас на Асен?
   - Чакай, чакай, може би там горе нещо е паднало - каза Борис.
   - К'во бе, Асене, да не се уплаши? - подразни го Григор.
   - Ти луд ли си бе? - възрази той - Просто вече не ми се занимава с глупостите ви.
   - Ами тръгвай си тогава - отвърна ядно Борис - ей там, през стаичката, през прозореца и навън!
  Асен не каза нищо, а отново наведе глава.
   - Хайде да видим и другите етажи - предложи Борис и всички тръгнаха по стълбите.

  На втория, третия и четвъртия етаж нямаше нищо интересно. Всички стаи бяха абсолютно празни, сякаш никога не е имало нищо в тях. Нямаха нито легла, нито гардероби, нито каквито и да е предмети. Тук таме се срещаха масички като онази в първата стая, някъде пък имаше разпилени предмети, но общо взето не видяха нищо по-интересно. Обиколиха етажите за около половин час, след което отново се върнаха в голямото помещение. Накрая тръгнаха по коридорите на първия етаж, но и там не намериха нищо по-различно. Не се случи и нищо интересно, освен може би онзи звук от падане на предмет. След като разгледаха всички помещения те отново се озоваха в огромната зала с пентаграма. Тъкмо когато решиха да си тръгнат два звука един след друг от падане на предмети нарушиха абсолютната тишина на сградата.
   - Натам - посочи Григор към една стена. Всички фенери бяха насочени в онази посока.
  Видяха една ниска дървена врата, която бе заключена с два катинара! Тази врата навярно водеше към подземието!
   - Хайде да видим какво става там - рече Борис.
   - Нищо няма да видим, както досега. По-добре да си тръгваме! - каза Асен с леко треперещ глас.
   - Няма да си тръгваме, а ще видим вратата.
   - Не зная дали е добра идея. Страх ме е от това място! - обади се Ваня. Всички видяха че очите и се бяха разширили и тя стоеше несигурно на едно място.
   - Хайде, само сега! А и нали си любителка на такива преживявания - подкани я Григор.
   - А и досега не се случи нищо. Защо пък точно тук трябва да става нещо - опита да я успокои Борис.
   - Добре, момчета, с вас съм!
  Вратата бе дървена, със стоманени обкови. На вратата отново имаше надпис, който гласеше: "Влизането строго забранено! Опасно за живота и за здравето!"
   - Какво ли означава този надпис? - попита Ваня.
   - Може само да гадаем.
   - Може да са държали радиоактивни вещества! - намеси се Асен, който сега звучеше сериозно.
   - Може и да е така, но кой би държал радиоактивни или отровни вещества в лудница? - попита Борис.
   - А кажи ми друго, по-скришно място от лудницата. Кой би се сетил че точно тук може да се съхраняват отрови? - контрира го Асен.
   - Но това би било опасно за лекарите, за лекуващите - изрече Ваня - Не зная, може и да е това, но може и да се крие съвсем друго нещо! - добави тя, като продължаваше да гледа уплашено към вратата.
   - Няма как да я разбием, катинарите са много дебели, дървото също.
   - Предлагам да си тръгваме, а утре по някое време да дойдем отново тук. Ще вземем палатки, брадви и всякакви други неща, ще си направим един пикник на брега на Дунава и ще видим какво се крие в подземието - каза Григор.
   - Да, прав си. По-добре утре да дойдем. Вече знаем какво ни е нужно и къде да търсим. А и пикник звучи добре - отвърна Борис.
   - Аз не бих се върнал повече! само да си тръгнем от тук и кракът ми няма да стъпи повече - обади се Асен. Ваня пък му отговори:
   - И за нас ще е по-добре. Тук не ни трябват мрънкащи страхливи бърборковци.
   - А ти не си ли страхливка?
   - Да, но съм момиче!
   - Не се карайте а хайде по-бързо да се изнасяме оттук!

  Връщането не бе ознаменувано с кой знае какви интересни събития. И четиримата мълчаха през по-голямата част от времето, ходейки бързо за да се приберат колкото се може по-рано. Накрая, когато пристигнаха в града се разбраха да се чакат в един часа пред читалището.

                                                 III

  Точно в един Григор, Борис и Ваня вече бяха пред читалището и се готвеха да тръгват, когато видяха да се задава фигурата на Асен.
   - Офф, пак ли тоя - с нотка на недоволство измънка Борис.
   - Ей, Асенчо, нали нямаше да идваш? - провикна се Григор.
   - Да ви кажа стана ми интересно и реших да дойда с вас - отговори Асен.
   - Виж кво бе, маймуно, ако мислиш пак да се правиш на интересен няма да стане - скара му с е Борис - ако идваш с нас ще се държиш прилично, ако не - хващай си пътечката и обратно.
   - Добре, обещавам да се държа прилично - отвърна сериозно Асен.
   - Кво носиш в тая торба бе, Асенчо? - попита го Григор.
   - Това е спален чувал.
   - Супер - каза Ваня - а ние сме помъкнали палатка, ето я върху гърба на Борката.
   - А аз нося въдици - добави Григор.
   - Взел съм още свинско и картофи, мисля да напаля огън - каза Асен.
   - Аз пък нося малко вино, а отзад е брадвата - съобщи Ваня.
   - Ще си изкараме страхотно - обобщи Григор. Борис ги подкани:
   - Хайде да тръгваме, че много се забавихме. Когато отидем до там ще разопаковаме багажа и тогава ще се разбере кой какво носи.

  Жаркото слънце печеше безмилостно, хвърляйки бялата си светлина върху всичко наоколо. Младежите вървяха през тесните и прашни пътеки, уморени и отпаднали от горещината и от багажа, който носеха, плувнали в пот.
   - Хайде да седнем там, под онези храсталаци - предложи Асен.
   - Разбира се - съгласи се Борис.
  Малко след това и четиримата седяха на сянката като дишаха дълбоко и бършеха потта от кожата си.
   - Някой да има вода? - попита Григор.
   - Амии... май не - отговори Ваня.
   - О, Господи, как можахме да забравим водата? За всичко се сетих, но за вода...! - тюхкаше се Борис.
   - В такъв случай да тръгнем по онази пътека към Дунава - даде идеята Асен.
   - И какво? От там ли ще пием вода? - иронично го попита Борис.
   - Не бе, ще се топнем във водата, ще се разхладим и няма да ни се пие толкова. А и тук някъде трябва да има кладенче.
   - Брей, Асенчо понякога дава и добри идеи - усмихна се Борис, след кратък размисъл.
 
  Кладенчето бе по-близо, отколкото очакваха. Намираше се до пътеката, малко преди плажа. След като пиха вода четиримата се спуснаха до долу, където в една малка поляна до самия плаж разгънаха палатката. Около тях се припичаха много хора, но никой не им обърна внимание. Малко по на изток се чернееха сградите на психиатричната клиника, които на фона на горещото слънце изглеждаха по-малко мрачни от вчера.
  Младежите се разхладиха в спокойната река, след което влязоха в голямата палатка и се отдадоха на спокоен следобеден сън.
  Събудиха се към пет и половина, след което хапнаха филийки с пастет, което майката на Григор му бе приготвила. После сгънаха палатката, събраха останалите неща и поеха към клиниката за душевноболни.

   - Там ще я разгънем! - каза настойнически Борис и посочи вътрешността на двора.
   - Защо? - попита Асен, който се държеше изненадващо спокойно.
   - Мястото е равно, а и ще сме по-близо.
   - Добре, но как ще прескочим с този багаж? - попита Ваня.
   - Много лесно - ще го хвърлим вътре и ние по него. Нямаме нищо чупливо, нали?
   - Дори и да имаме може да направим следното - някой да прескочи, а другите да му подадат багажа.
   - Имаме много варианти, така че какво чакаме? Да действаме!
  В шест и половина бяха готови и с палатката. Ваня, която този път показа по-голяма смелост при прескачането на вратата се провикна:
   - Напред, момчета, да вземаме брадвите и фенерите и да покорим лудницата!

  Стълбата бе на същото място, както я бяха оставили предишния ден. Те се покатериха по нея и влязоха през счупения прозорец в помещението с масичката и разхвърляните предмети. Сега, на дневна светлина се различаваха значително повече предмети, виждаха се дебели вериги, камшици, някаква счупена апаратура, кърпи, ръждясало зеге и други.
   - Интересно - промърмори под носа си Асен, но Борис го чу и отвърна:
   - Наистина е много интересно.
   - Нека оставим тази стая и да се насочим към заключената врата - предложи Асен, който явно бе решил да демонстрира смелост и да изглади лошите впечатления от снощи.
  Те тръгнаха по тъмния коридор и стигнаха до голямото помещение с пентаграма. На една от  стените, долу в ниското чернееше заключената врата. Младежите отидоха до нея и я огледаха.
   - Много странно! Защо ли са я заключили с два катинара? - попита по-скоро себе си Ваня
   - Може би никой не трябва да влиза. Този надпис също е странен! - добави Асен
   - Защо да е странен? - попита Григор.
   - Ако криеха радиоактивни или отровни вещества би трябвало да напишат: "Внимание, отрова" или "Внимание, тук се съхраняват радиоактивни вещества". Доколкото зная така е прието!
   - Може пък да крият нещо секретно! Нещо, което никой не бива да знае!- обади се Борис.
   - И тогава защо просто не го охраняват?
   - Охранявали са го, но до колкото зная всички охранители са полудели или напуснали.
  Борис взе брадвата от Григор, замахна и я заби в дървото. Чу се глух звук от удряне на стомана. След това повтори манипулацията, като заби брадвата на друго място. Отново се се чу същия звук. Борис троснато удари сечещия инструмент в земята, след което извика:
   - По дяволите! Вратата е цялата обкована!
   - Удряй по катинарите! - предложи му Асен.
   - И какво ще стане? Виж колко са дебели! Най-много да счупим брадвата!
   - Ти ще удряш с обратната страна, с тъпото. При бързи и силни удари по метал се получава умора и той се троши, колкото и да е здрав - подсказа Асен. Борис отново погледна с усмивка към него и каза на всеослушание:
   - Този Асенчо със всеки изминал момент ме изненадва все повече и повече.
  После взе отново брадвата и започна да бие силно по единия катинар.
  Прав бе Асен, след десетина силни удара катинарът поддаде и се счупи. Борис въодушевено започна да бие по другия катинар, който се оказа по-слаб от първия - предаде се едва след седмия удар. Борис опита да отвори вратата, но отново не успя.
   - Мамка му, заключена е! - извика яростно той.
   - Не са им били достатъчни двата катинара и са я заключили с ключ.
  Асен отново се обади:
   - И какво от това! Бий по бравата! Ще има същия ефект както и при катинарите!
   - Щом са го заключили тройно, значи вътре се крие нещо много тайно и специално - обобщи Ваня.
 Григор се накани да и отговори, но тежък силен удар прекъсна приказката му. Борис удари с брадвата по заключената брава. В този момент от някъде проехтя писък!

  Не беше никой от тях, а не можеха и да определят откъде идва. Но се чу толкова ясно и отчетливо, че никой не се съмняваше че чутото е плод на някаква фантазия.
   - Кой е? - провикна се Борис, но никой не отговори.
   - Кой е? - повтори той, но отново не се чу нищо. Ваня, Асен и Григор го наблюдаваха с уплашени изражения. Борис отново се обърна, вдигна брадвата и започна да бие силно по стената. Навън вече бе станало по-тъмно от колкото преди малко.
  Металната брава се счупи и вратата се отвори. Пред тях едно стълбище, водещо към много тъмен коридор.

   - Какво ще правим?
   - Не зная, онзи писък от преди малко.... - започна Ваня, но спря по средата на изречението. По очите и се четеше напрежение и страх.
   - Какво ти е, Ванче? - попита загрижено Асен.
   - Нищо ми няма, просто съм уморена и уплашена.
   - Асене, защо вчера се държа така тъпо, а днес си толкова стабилен? - попита Борис.
   - Човек се променя - бе отговора на Асен.
   - Аз влизам - намеси се Григор и тръгна по тъмното стълбище. Асен и Борис го последваха, а Ваня влезе последна.

  Коридорът беше толкова тъмен, че всичко извън светлинните кръгове от фенерчетата изглеждаше като абсолютен мрак. Четиримата младежи слизаха много бавно по стълбите. По едно време стълбите свършиха и те се озоваха в един равен и влажен коридор. На много места се чуваха капчуци, капещи върху локви, все едно бяха в някоя пещера.
   - Яко ме е хванало шубето! - наруши мълчанието Григор - Не трябваше изобщо да идваме тук.
   - Все още нищо интересно не е станало - отвърна Борис.
  В този миг един силен, страховит и отчаян писък разцепи мрака като стрела! Чу се звук от падане на нещо, защото в този миг Ваня изпусна фенерчето си. То се търкулна на земята, но не се счупи. Всички стояха застинали.
   - Кой ееее? - провикна се Борис и гласът му проехтя доста силно и звучно в тесния коридор. Никой не отговори.
   - Да се връщаме! Трябва да се връщаме! - паникьосано говореше Ваня - Не ме интересува, но аз си тръгвам! Тук е ОПАСНО! Какво чакате, да тръгваме! - бръщолевеше тя.
   - Хайде момчета, да се изпаряваме оттук! - каза уплашено Борис и избута приятелите си назад. Те тръгнаха обратно по стълбището.
   - Бързо, бързо! - викаше Борис.
  Тогава отново някъде зад тях отново проехтя зловещ и пронизващ звук! Този път той не бе писък, а някакъв злокобен и варварски рев, сякаш идваше от някой огромен хищник.
   - Господиииии! - викаше Григор
   - Бързооооо! - подканваше ги Борис.
  Асен се спъна по стълбите и падна, а Борис се оплете в него.
   - Хайде, момчетааааа! - викаше Ваня.
  Но когато достигнаха до дървената врата и опитаха да я отворят тя не подаде. Борис хвана дръжката и я задърпа яростно. Вратата заяждаше и не се отваряше, сякаш не заключена или залостена, макар че преди няколко минути бяха счупили бравата и!
   - Мамка муууу! - извика отчаяно Борис и се строполи върху стълбите.
   - Какво става тук, по дяволите! Защо изобщо трябваше да идваме! - плачейки се вайкаше Ваня. Тя усети някаква успокояваща прегръдка. беше Асен.
   - Спокойно момиче, ще намерим решение!  - каза спокойно той - Знаех че ще стане така, разказвали са ми какво се случва тук.Преди няколко години брат ми с още няколко момчета бяха дошли тук.
   - ТИ СИ ЗНАЕЛ! И НЕ СИ НИ КАЗАЛ! - Борис хвана Асен за дрехите - Мълчал си, а си знаел какво става тук!
   - Аз се опитвах да ви предупредя, че това, което правите, е глупаво....
   - Що не ни каза направо бе, копеле мръсно!
   - И да ви бях казал, щяхте ли да ми повярвате? Или да се откажете! А и брат ми и компанията му изобщо не са влизали тук! Стигнали са до заключената врата, чули са някакъв рев, както ние сега и са избягали!
   - Ахам - каза замислено Борис.
   - А и не бях сигурен дали не ме лъже, но няма значение. Трябва да се измъкнем!
   - Но как? - попита Григор.
   - Kaто тръгнем надолу, обратно по стълбите!
   - Обратно по стълбите ли? Ти ЛУД ли си?
   - А какъв друг начин предлагаш? да стоим тук и да дърпаме вратата докато не ни отмалеят ръцете! Така ли?
   - Можем да опитаме да разбием вратата с брадвата! - предложи Ваня.
  Борис взе брадвата от нея и започна да бие със всичка сила по металната брава. Вратата не помръдна, сякаш бе здраво закована. Той отново нанесе няколко удара, но пак без резултат. Борис хвърли сечивото и се облегна на вратата.
   - КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТАВА ТУК? Кой ни залости така! Това е невъзможно, невероятно! - викаше панически той.
   - Спокойно, приятел - потупа го по рамото Асен - няма смисъл от паника. По-добре да тръгнем надолу, можем да намерим друг изход.
  Борис мълчаливо тръгна надолу, към светлините на фенерчетата, които осветяваха мрачното стълбище.

  По-навътре коридорът правеше чупка , а малко след нея се открои едно голямо и тъмно помещение. Близо до тавана имаше два прозореца, но огромният пласт паяжина и прах ги бяха затъмнили така, че едва се виждаха. Тук също бе доста влажно и студено, а подът бе мокър и кален. По всичко личеше, че няма друг изход.
  До една от стените имаше две големи платформи, върху които бяха закачени вериги. Приличаха на места за измъчване.
   - Господи Боже! - изрече Ваня.
  Върху една масичка бяха поставени клещи, ножове, отверки, гаечни ключове и други предмети. Борис отиде до масичката, взе едни клещи и ги разгледа. Те бяха напоени с черно вещество, което приличаше на стара засъхнала съсирена кръв.
   - Аууууу!! - чуха се едновременно гласовете на Ваня и Григор. Всички се спогледаха на оскъдната светлина на фенерите. Някаква ледена вълна бе минала през тях, сякаш някой бе пуснал водна струя.
   - Какво се случва с нас, по дяволите! - заруга Асен, който бе излязъл от уравновесеното състояние и също се бе отдал на паниката - ВИЕ СТЕ ВИНОВНИ! Исках да ви спра, ама вие "Не, ще дойдем, ще гледаме призраци." На ви сега призраци!
   - Кой те е карал да идваш с нас бе, келеш нещастен! - бутна го Борис. Григор и Ваня застанаха между тях.
   - Чакайте малко, ето, ето! - изведнъж извика Ваня и освети нещо черно. Това бе врата! Черна метална врата!
 
   - Бързо, бързо да я отворим! хайде!
   - О, нееее! Заключена е!
   - Вземи една от отверките върху оная маса - предложи Асен.
  След малко Борис се върна с една голяма отверка,  бръкна с нея между вратата и касата и я разклати. Всички усетиха някаква миризма на вкиснато и развалено, която се разнесе от другата страна на вратата. Миризмата бе толкова силна, че Ваня, Асен и Григор запушиха носовете си.
  Борис не се отказваше въпреки смрадта, идваща отвътре. Металът бе ръждясал и лесно се огъваше, което даваше стимул на младежа и той продължаваше с действията си.
   - Кой знае какво има оттатък - измънка Асен - тази миризма ми напомня нещо!
   - Мирише на мърша, нали? - попита Григор.
   - Да, това е миризма на мърша!
  В това време откъм вратата се чу щракване! Всички фенери се насочиха в в тази посока. Вратата се отвори рязко и отвътре изпаднаха някакви големи и лигави предмети, които смърдяха ужасно и които се вплетоха в краката им. В този момент всички фенери бяха насочени надолу. И това, което младежите видяха ги накара да обезумеят от ужас! Дори и най-страшните и ужасяващи представи за богохулното и изроденото бледнееха на фона на това, което се разкри пред очите им. В някаква слузеста червеникава течност се валяха полуразложени ЧОВЕШКИ ТРУПОВЕ!!! По бледата от липсата на светлина и набъбнала, разпадаща се от лигавата течност кожа на лицата се четяха гримаси на огромен ужас, силна болка и неописуемо отвращение!
  Четиримата стояха безмълвни пред злокобната и зловонна картина, която се разкри пред очите им.
 
  Силен рев ги изтръгна от състоянието, в което се намираха. На всички отначало им се  стори, че този звук иде някъде отдалеч, а след като постепенно започнаха да се връщат в съзнание установиха, че той идва откъм зеещата отворена метална врата. Той бе толкова силен, зрелищен и зловещ, че ушите им вибрираха.
  Борис насочи светлината на фенера си към това помещение и видя, че то бе много малко и приличаше на килер. От никъде нямаше отвор или каквато и да е дупка, по пода имаше още трупове, които лежаха върху гадната слузеста течност. Силният сатанински звук идваше буквално от никъде!
  Асен потупа Борис и го извади от унесеното състояние, давайки му знак, че всички трябва да напуснат незабавно местото. Всички се затичаха към вратата, сякаш бягаха от гротескния звук, носещ с като зловеща песен на смъртта по мрачното и тъмно подземие!
  Когато достигнаха до вратата всички я хванаха за дръжката и започнаха да дърпат панически. Вратата отново не помръдваш!
   - Помоооооощ! Помоооооощ! - извика Ваня, която бе почти парализирана от ужас.
   - Помощ! Отворете ниии! Помооощ! - Завикаха всички в един глас, като тропаха и биеха по залостената врата.  
   - Помоооощ! Помогнете ниии!!
  Вратата не се отваряше! Отчаяни, без сили и уплашени до смърт младежите се строполиха на земята и се прегърнаха. Ваня заплака силно, но никой от останалите не бе в състояние да я успокои.
 
  Когато отново започнаха да се съвземат, установиха, че звукът бе престанал. Борис започна да се изправя постепенно, но нов силен звук отново го накара седне. Този път бе отчаян писък или яростен вой, сякаш издаван от агонизиращ вълк. Чуха се и други звуци, които наподобяваха падане на предмети или удари.

  След малко Борис се изправи и освети тъмната околност. Останалите също станаха. Коварните звуци продължаваха да раздират околността, но въпреки това Борис, Асен, Григор и Ваня тръгнаха напред.
  Вече се бяха посъвзели и окопитили, според някои природни закони човешкият организъм не може да съществува повече от няколко минути в плен на на абсолютния стрес, той или се съвзема и започва да мисли рационално, или изпада в някаква успокояваща апатия, като почти цялата мисловна дейност блокира. От четиримата само Ваня бе изпаднала в такава апатия, но тя трепетно и безмълвно следваше момчетата, които щяха да я подкрепят и закрилят.
  Борис, който вървеше пръв бе решен да се изправи лице в лице с неизвестното, бе готов да се срещне източника на раздиращите звуци. Когато се добраха до голямото помещение видяха че нищо не се бе променило. Труповете си лежаха така, плувнали в слузестата течност, а вонята на разложено бе станала непоносима. Отново остър рев наруши тишината, но това не спря младежите. Те не говореха нищо, бяха се отдали единствено на инстинктите.
  Григор освети с фенера си някакъв надпис и се доближи до него. Той прочете следното: "Само хора, умрели по ужасен начин продължават да живеят и след смъртта - Доктор Андрей Колев". До надписа бе нарисуван малък пентаграм.
  Борис пък освети друг надпис: "Когато душата отиде в плен на дявола тя остава на земята". По-нататък имаше една картина с много странна и зловеща рисунка - лекар, който убива вързан с вериги пациент! Под лекаря имаше надпис: "Доктор Андрей Колев".
  Изведнъж някои от предметите върху масичката излетяха напосоки и се разпиляха. Металната врата се затвори и отвори с трясък, картината на стената се размърда. Отново прозвуча силен отчаян вой, идващ сякаш от дълбините на ада.
  Борис ужасен от видяното застана в средата на помещението и извика яростно:
   - Сприииииииииииии! Сприиииииии! Сприиииии!
  Всичко спря! Настана гробовно мълчание, само капките от време навреме нарушаваха покоя на тъмното подземие. Младежите стояха безмълвно един до друг и чакаха следващите удари на злощастната си съдба.

  Откъм двете маси се чуха стъпки! Някой приближаваше към тях! трите фенера бяха насочени в онази посока, но на светлината не се видя нищо друго освен тъмни стени.
   - Н.а.с.а.м! - чуха уродлив,грапав и грачещ глас някъде встрани. Насочиха фенерите към мястото, откъдето дойде този звук и едва не припаднаха от това, което се появи пред тях!
  На пръв поглед беше човек, облечен с бели дрехи, сякаш бе доктор. Но в него имаше нещо изродено, нещо чудовищно! Лицето му бе прекалено бяло и бледо, очите му червенееха и блестяха в тъмнината. Той сякаш прозираше, през него се виждаха стените. Човекът имаше призрачен вид, той бе дух, привидение!
  Младежите заотстъпваха мълчаливо назад. Но призрачният човек идваше с шумни стъпки към тях.
   - Не се страхувайте, тук няма смърт! - говореше с грачещия си глас съществото, но гласът звучеше неестествено, сякаш идваше от много далеч, от ада!
   - Тук всички живеем вечно - продължаваше с грозното си бръщолевене той - елате при нас и ще разберете! Те - и посочи към труповете - те са луди, те са душевноболни, аз експериментирах само с луди и успях да създам вечния живот. Но лудите не могат да усетят истинското значение на това, защото са луди, защото са душевноболни!
  Младежите все още отстъпваха, те бяха толкова уплашени и смаяни, че не виждаха нищо друго, не чуваха нищо друго. Думите на призрачния лекар се впиваха така дълбоко в тях, все едно те бяха единственото нещо на света.
   - Вие сте нормални и също искате да живеете вечно, нали? Отдайте се на мен, на Сатаната, на пентаграмите и ще живеете вечно! Само в клиниката за душевноболни можете да получите вечен живот! Както аз! Както всички тук! Ха... ха... ха... ха...! - с грозен дяволски смях призракът завърши този свой монолог.
   - Телата са мъртви, но душите им са тук! Ето, виждате ли ги? Чувствате ли ги? Те ми принадлежат, защото аз ги направих такива! Те са под моята власт! И аз също съм сред тях! Ха... ха... ха... ха...!
  Четиримата гледаха втренчено призрачния лекар. те бяха толкова стреснати, че в този момент не можеха да направят нищо повече освен да бъдат неми свидетели на случващото се.
   - Когато ме хванаха, ме осъдиха на смърт заради това! Искаха да ме застрелят, но аз ги помолих да ме изгорят на кладата! Исках да умра в мъчение, защото знаех, че мъченическата душа остава на земята и не намира покой! Мислеха, че са ме убили, но не познаха! Аз се завърнах, придружаван от цяла армия духове! Момчета, момичета, покажете, че сте тук!
  В този миг хиляди звуци огласиха тъмната стая! Призрачният доктор бавно пристъпваше към младежите, като се хилеше и говореше:
   - Елате с нас, присъединете се към нас, мъчениците! Ще живеете вечно, никога няма да умрете! Вие сте с нас, вие сте с нас!
 Младежите бяха притиснати в ъгъла, а съществото идваше бавно към тях. Изведнъж Борис извика:
   - Неееееее! - след което мина през призрачното същество и отиде до малката масичка. Взе един голям чук и строши едното от трите малки прозорчета, намиращи се  в горната част на стената. После се качи на едната от двете платформи, намираща се под прозорчето, набра се и се шмугна през него. Видя че се намираше навън, видя звездите и луната, чу свиркащите щурци. Борис се обърна и си подаде главата през счупеното стъкло.
  - Насам, насам! Качете се на масата и се мушнете през прозорчето! Бързо!
  Пръв се затича Григор, след него побягна Асен, който водеше Ваня за ръка.
   - Не го правете! Не го правете! Ще умрете! Ще умрете! - чуваше се зловещото дрезгаво бръщолевене на призрака - Върнете се обратно, ще умрете! Ще умретеееее...!
   Григор се качи на платформата и Борис му подаде ръка и го измъкна навън. Същото стори и с Асен, който излезе бързо, но с Ваня бе значително по-трудно. Тя бе в шок, в безсъзнание, в несвяст, тя бе като жив труп! Наложи се Асен и Борис да я хванат за двете ръце и да я измъкнат. Почти я бяха, когато някаква сила я задърпа надолу. Ваня изкриви лицето си от болка, без да издаде звук.
   - Вие сте мои, вие вече сте под моята власт! - чуваха грачещия глас отдолу. Веднага след това се извисиха безброй писъци и ревове.
  Григор също хвана Ваня за краката и започна да дърпа. Тримата се опитвана да освободят момичето, но невидимата сила не го пускаше.
  В един миг момчетата издърпаха Ваня, след което и четиримата се търколиха на земята.
   - Бягайте! - със сетни сили проговори Борис и след малко и четиримата тичаха към оградата. Дори и не се сетиха за палатката и спалните чували. Зад тях се рееше грозният глас на зловещия дух:
   - Каквото и да правите, няма да се отървете от мен! Аз ще ви преследвам до края на живота!! ДО КРАЯ НА ЖИВОТА!
  Прескочиха оградата бързо, като си помагаха един друг. Нови зловещи звуци раздраха тъмнината!
  

                                             IV

  Когато и четиримата се озоваха зад оградата, те хукнаха да бягат надолу по пътеката. Уморени и безсилни, те спряха под едно дърво и буквално се проснаха на земята. Тогава спомените от отминалото преживяване започнаха да нахълтват в съзнанията им, те постепенно започнаха да осъзнават силата на ужаса, който бяха преживели.
  Пръв закрещя Борис, Асен и Григор изреваха малко след него. Последна бе Ваня, която лека полека излизаше от шока!
  Тримата крещяха като луди, в плен на обхваналата ги истерия, отдадени изцяло на кошмарните спомени и събития. Но тук вече бяха на безопасно място, далеч от клиниката за душевноболни, далеч от призраците, вонята и труповете!