Студеният зимен вятър, свирейки, притича надолу по павираната улица в късния мързелив следобед. Заобиколи синият фолксваген голф, настанил удобно страничните си две гуми върху тротоара. Попързаля се по леда на замръзналата локва точно до уличната шахта. След това се шмугна  някъде в улуците на близките къщи, за да прави пакости.

Сякаш търсейки го, ниското февруарско слънце надникна за миг през сивите облаци.

Погали с лъчите си зачервеното от студ лице на младата жена, пресичаща забързано улицата, и  отново се скри.

Вратата на близкия гараж, приспособен за работилница, бавно се отвори, при което ламаринената табела с избелял надпис "КЛЮЧАР" леко издрънча. Оттам се показа плешив възрастен мъж в синя работна престилка, който стискаше в едната си ръка цигара и запалка, а в другата - очила с дебели стъкла. Студът го накара да настръхне и потрепери, но той бе решил да пуши навън.  Току-що беше привършил със сандвича със салам и кашкавал, който жена му беше приготвила за следобедна закуска и сега страшно му се пушеше. Навик, който беше придобил в казармата, и който го преследваше вече повече от 40 години. Вярно, че си беше обещал да намали цигарите, но всеки път след ядене някак забравяше това обещание, което се бе превърнало в невъзможност още в мига, в който беше дадено тържествено. Често хората казват разни неща, които се очакват от тях. Чертаят линии и си поставят граници, които после сами прекрачват. Той осъзнаваше това, но му беше много трудно да се лиши от своето малко удоволствие - да усеща как топлият цигарен дим блажено се разлива в  тялото му, поздравявайки пълният му доволен стомах.

Пъхна цигарата в устата си, разтривайки умореното си слепоочие, след което се загледа надолу по улицата и понечи да щракне със запалката си. В този момент от другия тротоар се зададе възрастна жена със старомодно кафяво палто, плетена шапка и маска, която падаше под носа й. Придържайки елегантно дамската си чантата, тя се устреми към него и той инстинктивно прибра цигарата в ръката си.

- Добър ден! Ключар сте, нали? - попита любезно жената и се опита да се усмихне през маската.

- Ъъъ...да. - смотолеви объркано ключарят. После добави - Заповядайте! - и отстъпи крачка назад, за да направи път на възрастната дама, която влизайки каза през рамо:

- Благодаря!

Ключарят влезе след нея, заобиколи я и застана зад работния плот. Извади маската си и я сложи накриво.

- Как да помогна? - попита той, а жената извади от джоба си два ключа и му ги подаде. После набързо обясни как е дошла чак от Русе, за да гледа внучето. Едва сега той обърна внимание на мекотата в произношението й, което навяваше усещане за невинност и доброта.

- Пристигнах вчера следобед. Дъщерята и зетят ме помолиха. Малкият е в пети клас. Учат дистанционно, а няма кой да го наглежда. Та се наложи още един комплект ключове. - допълни тя.

Ключарят веднага се зае да изпълни поръчката и за да поддържа разговора промърмори под носа си:

- Объркаха света с тоя вирус, ей! И децата объркаха с това дистанционно. Нищо няма да научат.

Жената се заслуша в тихото жужене на старата печка "Елва", която кой знае как работеше все още и имаше отговорната задача да отоплява помещението. Спря поглед върху календара на стената, от който полугола блондинка с препасан патрондаш, възседнала АТВ, препоръчваше  магазин за ловно-рибарски принадлежности.

- Още малко и сме готови, госпожа. - каза отново майсторът, докато нагласяше машината си за последните манипулации и след кратка пауза продължи мисълта си:

- Ключовете са като хората: безброй са, най-различни, но всеки отваря само една врата. Напоследък често мисля за това. Особено  сега - на стари години.

Жената се усмихна с очи и каза:

- Прав сте. Само дето понякога губят ключа. Други пък цял живот го търсят и така и не успяват да го намерят.

Ключарят я погледна с интерес и леко учудване от смелостта, с която тя прие неговото метафорично предизвикателство, довърши работата си и й подаде чифта ключове. После сякаш събра смелост и попита:

- Вие от кои сте?

Тя прибра всичко в чантата си, плати и преди да си тръгне тихо отговори:

- Аз го загубих...преди години. - След това си взе довиждане и излезе.

Ключарят стоя така няколко секунди, загледан навън през мръсния прозорец. Извади стария си телефон с копчета и набра жена си. Трябваше да й каже нещо много важно.