Докато си отключвам, чувам как кучето радостно и гръмогласно лае, посрещайки ме. Хубаво е, когато някой те обича и те чака, дори, той да е куче, всъщност е тя.

Изваждам телефона от чантата, пак ли...? Дванадесет неприети. Ужас! Защо ли го нося този телефон като не го чувам? Нинка е! Моя приятелка, от известно време има проблеми с гаджето си - напоследък се отдръпнал. Не й се обаждал. Уплашил се някак - от нея, от себе си.

Звъня й. Плаче. Пробвам да подновя поканата за мъжки стриптийз - разплаква се още по-силно. Одеве й звъннал и предложил в прав текст да не се виждат повече. Обичал я много, но... Аз също се просълзявам. Мълча, а тя подсмърча. Каня я да дойде у нас и да си сготвим нещо здравословно. Съгласява се.

Е, трябва да поразчистя малко и да ида до магазина.

Влизайки в супера, си нося листче със списък на продуктите, които трябва да купя - нискомаслено мляко, диетичен хляб, минерална вода, замразен грах, царевица и пилешко месо. Излизайки, забелязвам, че в торбите нося огромен пакет чипс, две бутилки вино, майонеза, шунка, бял и ужасно калоричен хляб (ами беше още топъл - сърце не ми даде да купувам от оня сух, диетичен боклук!) и "Милка"-млечен.

Добре де, знам, че не е здравословно...

Търся картофите - бяха в едно пликче. Накрая ги намирам в шкафа при тенджерите и едва сега разбирам откъде е идвала тази ужасна миризма на разложен труп. Не знаех, че картофите като се развалят, вонят така. Вече знам.

Трябва да поуспокоя Нинка! Не че съм оправила моя любовен живот. Какво да кажа, последното ми влюбване претърпя фиаско, макар че Съдбата ми направи реверанс предупреждавайки ме, че нямам шанс. Аз натиснах газта... Плачевен резултат, разбира се - в моя полза. Тук се опитвам да се усмихна, ами нали е в моя полза, но ми се насълзяват очите...

Телефонът. Майка ми. Пита ме как съм. Добре съм - как да съм. Толкова се трогвам, че я е грижа за мене, че внимавам да не ревна. Какво да й кажа? Че в службата не върви, че и личният ми живот е закъсал, че и проклетата кола не може да отлепи?...

Добре съм... добре!

Звъни се на вратата, внимавам като отварям и... закъснявам, за малко да ме събори. Нинка връхлита с червен нос. Прегръщам я и в следващите секунди вече ревем и двете.

Отварям двете бутилки вино и й подавам едната, чипсът е вече на масата, и шунката, и шоколада.

Вдигаме тост: За куклите и... кукловодите, разбира се!

Говорим за нашите си мъже. Не умеят да обичат и туйто!

От време на време тя отново се разплаква, а аз се опитвам да се държа мъжки, извръщайки поглед, за да не види издайническата влага в очите ми.

Тъгувам за него, липсва ми! По дяволите, страшно ми липсва!

Виното ме удря в главата вече.

Нинка първа сдава багажа и заспива в скута ми. На масичката са празните чинии от шунката и още по-празните бутилки от вино и два пълни пепелника. Усещам нещо топло до бедрото си. Кучето спи на кълбо и тихо проскимтява насън. Мустачките му помръдват. Явно сънува нещо. Какво ли може да сънува едно куче?

Опитвам се лекичко да отместя приятелката ми, без да я събудя. Тя обаче се размърдва и пита колко е часът. Трябвало да се прибира, защото нямало кой да нахрани котето. Поръчвам й такси. На вратата се прегръщаме и си прошепваме, че всичко ще се оправи. Не е ясно какво точно трябва да се оправя. Важното е, че се разбираме. Не знам какво щях да правя без нея.

Май прекалихме с виното. Докато повръщам, забелязвам, че кучето е дошло с мен и любопитно ме наблюдава. Кой знае защо, ми става неудобно. Гоня го, за да повърна на спокойствие.

Не ми се иска пак да заспивам на дивана, но нямам сили да се довлека до спалнята. Пък и там ми е някак си гадно, чувствам се изолирана и сама. В хола е по-уютно - кучето е наблизо и говорът от телевизора създава усещане за човешко присъствие.

Наистина заспивам. Кучето тихичко похърква. Бях чела, че домашните любимци намалявали риска от сърдечно-съдови заболявания. Е, друго си е да знам, че няма да умра от инфаркт. Хайде, стига глупости. Не бива да умирам сега, кой ще се грижи за кучето?

Толкова го обичам. Дали и то ме обича?

Обича ме! Какво като е куче...