Когато любовта убива

      КОГАТО ЛЮБОВТА УБИВА

Тя беше силна, борбена и непримирима жена. Всичко в живота си беше постигнала сама. С много труд, с още повече лишения, но с вярата, че ще успее. Беше от онези жени, на които като им  кажеш, че не могат с нещо да се справят, и им поникваха криле. Хората изпитваха страхопочитание едва ли не пред нея. Защото за повечето от тях тя беше като жената, която никога нямаше да бъдат, що се отнася до жените, и жената, която никога няма да имат, що се отнася до мъжете. Беше хубава жена - не стройна, изрисувана кукла барби. По-скоро средна на ръст, но с огромни кафеви очи и лице, криещо един особенно силен дух в себе си. Притежаваше харизма, която те запленява още докато я погледнеш. Сама се иронизираше пред приятелите си, че с годините започва и тя да се харесва. Беше самокритична и изпълнена с ирония, когато ù правеха комплименти. Доставяше ù удоволствие, но почти никога не обърна внимание на мъж, който я ласкае. Просто беше свикнала сама да избира партньорите си. За нея всичко в живота беше борба за доказване. Дори и когато я похвалеха в службата, тя приемаше това като стимул да се доказва все повече. Такава си беше. Но редом с това беше много забавна и усмихната. Умееше да общува с хората и те я харесваха. Беше интелигентна и с остър ум. Умееше да изслушва, когато се налага, и да дава мнение, когато е необходимо. Не налагаше мнението си, но когато беше убедена в нещо, ставаше като тигрица и успяваше да убеди събеседника си, че е права.

И наред с всичко това може би се усещашe липсата само на едно нещо. Нямаше любов. Не че някой е говорил за любов, но липсваше. Доста пъти, на шега или на истина, казваше, че любовта е химера. Ако искаш секс, си намираш, и когато си задоволен, си ок. Прибираш се, наспиваш се и после поемаш пак в рутината. Звучи студено и безчувствено, но тази силна жена веднъж вече беше обичала и страдала и беше изградила стена около сърцето си, която беше непробиваема за мнозина. За нея това чувство беше измамно и освен да се чувстваш зле, нищо повече не печелиш. Затова отричаше любовта и се надсмиваше на всички, които твърдяха, че обичат. Дори и когато реши да има дете, не го направи с онази, голямата любов, а избра човек, който да я уважава и да иска да има дом. Не не – не я съдете! Тя беше домакиня - грижеше се за всичко и нямаше недоволни. Просто, вместо да мине през всички етапи от рода на страст, любов, уважение и търпение, тя  избра последните две, с цел да не страда. Защото не вярваше, че има такива чувства. Любов към детето - да, към близките –да. Но не и към някой мъж! Достатъчно беше страдала, за да се подложи на това отново.

До онзи миг! Мигът, който изгори и подпали сетивата ù! Мигът, в който разбра, че пропада. А колко сладко беше това пропадане. Когато погледна очите му, тя разбра, че никога повече нищо няма да е същото. Това бяха нейните очи - дълбоки, нежни и топли, и чувствени. Очи, които обещават незабравими мигове на страст и опиянение. И, о, Господи! - какъв глас! Този глас стопи всички стени и барикади и като наркотик нахлу във вените ù. Този глас вече командваше тази жена. Тя спря да диша и да мисли. Престана да спи и да се храни. Само пеперудите в стомаха ù напомняха, че там все още има органи, които функционират. Не смееше да заспи и само жадуваше мига на неговото прозвъняване! Толкова беше обсебена от този мъж, че никоя сила не можеше да я убеди, че няма любов. Дори и собственият и разум, който беше като че паник бутон и не спираше да крещи, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина. Нямаше сила, която да я убеди, че това е лъжа. Нито колегите ù – които я виждаха как лети, нито приятелите ù, които я обичаха прекалено много и не искаха и да си помислят какво ще се случи, ако пострадат чувствата ù... Никой не смееше да спре полета на тази окрилена жена към нейния любим. Той не спираше да ù говори за любов, за съвместен живот, за предопределеност, за съдбата, която ги е събрала. От устните желани тя чуваше слова, мечтани от всяка жена на земята. Страстната ù натура желаеше всяка частица на тялото му да изпълни нейното и така слети, да не се разделят никога. Флуидите бяха със силата на земетръс. А когато се срещнаха - тогава нямаше думи... Всичко пламна и изгоря... Две огнени души се възпламениха и опустошиха земята. Четири ръце, които се сграбчиха в хватка. Две усти, които се впиха жадно и ненаситно една в друга, като че останали без дъх. Очи, които не се отделяха за миг. Две тела, сякаш създадени да се слеят в едно, и две сърца, които биеха в унисон. За първи път тя каза "обичам те" на някого. Не защото не е искала, а защото не вярваше, че има на кого. Искаше всичко това да не свърши никога. Искаше, ако е сън, да е нейният сън - без събуждане... Искаше тази нощ да не свърши никога. Нощ, която се вряза в съзнанието ù! 

Но! Като всичко, което не искаме да свършва, и тази нощ свърши. Нощ на изпълнени мечти, на споделени страхове и безкрайни невероятни и неповторими изживявания. Нощ, в която тя разбра, че завинаги е загубила сърцето си. И най-голямата грешка,  която направи, беше, че му го каза. За първи път тя беше лишена от дар слово и само успя да промълви - … Сърцето ми е твое! Пази го, моля те, и не го разбивай!...

Когато се разделяха, той пак ù повтори, че тя е жената на неговия живот и че ще бъдат завинаги заедно. И тя му вярваше - безрезервно.

Така отмина първият ден - ден, в който ленивата ù усмивка постепенно се стопяваше, за да може на нейно място бавно да проникне съмнението и паниката, че може би никога повече няма да го види пак. Незнайно защо, но нещо постоянно пулсираше и крещеше в главата ù - ... Видя ли колко си наивна и глупава! Как само те омая и използва! И те заряза -хахахах…

Този смях отекваше в ушите ù постоянно. До вечерта, когато му писа, с надежда, че ще ù отговори и ще разсее съмненията. Но той не ù отговори. Имаше чувството, че е потънал вдън земя или че е бил плод на фантазията ù. Но сладостните тръпки в слабините ù, останали от изминалата нощ, ù напомниха, че не е фантазирала. Поне не и за физическия контакт.

Колко смазана се почувства! Колко болка имаше в очите ù и колко мъка! В един миг беше решила, че животът все пак има смисъл, а в другия - върху нея бяха изсипали сякаш лава! Сякаш завидяха на щастието ù.

Дните започнаха да се нижат бавно и мъчително в старото русло на навика и отговорностите. Отиваше на работа с мисълта, че там е единственото и спасение и упование в момента. Усмивката беше сменила лицето, на което да се появява. На това женско лице вече нямаше такива емоции. Сякаш за една нощ някой беше изтрил от съзнанието ù всичко. Погледът ù, когато нямаше клиенти и не беше заета с нещо, се зарейваше някъде и оставаше там. Загледана в нищото... Изоставена в нищото... Като непотребна никому вещ. Като вещ за еднократна употреба.

Приятелите ù се опитваха да я разсейват и я ангажираха с измислени от тях молби, само и само да прави нещо и да отвлича вниманието си от мислите. Но това помагаше временно.

А хората, които не я познаваха така добре, си мислеха, че се е разболяла от някаква болест. Толкова рязка промяна настъпи у нея.

Само веднъж един възрастен човек, който по погрешка се спря в техния офис, я позагледа един продължителен миг и ù каза

- Моето момиче, опитай да се върнеш при хората, които те обичат. Макар че сърцето ти е изтръгнато от тялото, нищо няма да помогне срещу тази болка повече от  любовта, която има у хората към теб. Защото дори и когато любовта ни убива, ние трябва да се раждаме отново, за да продължим напред!

    п. п. Всеки може сам да измисли края на тази история!