Кой аз? - 2.

5.

Не мога да я опиша – просто я виждах цялата, като единен образ. Ни коса, ни лице, ни ръст, ни походка... Влезе, каза нещо на едната сестра, обърна се към леглото и замря...

Така стоя секунди – най-много десет.

После се обърна и изтича навън...

Буквално изтича – въпреки токчетата, които отчетливо тракаха като бой на барабан пред атака...

Сестрата, с която говориха, извика подоре й:

- Ваня! Какво става?

Никакъв отговор... Заглъхващи бързи удари по мозайката на коридора...

Бях втрещен...

Познавах я. Не я помнех. Но не беше мимолетно познанство. Беше нещо... Нещо много повече. Приятелство, любов, вечност...

Не зная...

Усещах, че е различно от сериалите. Различно от теоретичните знания. Различно от разбирането ми какво е това живот...

- Коя е? – изкрещях /поне така си мислех, после усетих, че съм измяукал/.

Сестрата притвори вратата и се облегна на нея. Беше повече от смаяна, беше направо втрещена. Другите две застинаха по местата си и само въртяха глави ту към мен, ту към вратата.

Но жената нищо не ми каза. Помисли, после отвори вратата и побягна на нейде. Чух резките почуквания навън – отдалечаващи се, заглъхващи...

Обърнах се към двете останали сестри. Те само вдигнаха безпомощно рамене и набързо прибраха всички картони и диаграми, накачени по таблата на леглото ми.

След което учтиво си взеха довиждане. В стаята остана само едната от санитарките...

А половин час по-късно беше пълно с хора. Поне няколко лекари, много сестри, дори две санитарки, свити до вратата.

Познах двамата от предния ден. Те бяха нещо като екскурзоводи – вадеха документи, показваха скици, сочеха по някакви рентгенови снимки...

Изчаках да мине данданията и, когато групата тръгна да излиза, махнах с ръка към тях.

Имах само един въпрос. Но те не ми отговориха. Набързо казаха, че сестрата е объркала стаите, че не ме познава, че не бива да се вълнувам, те ще започнат постепенно да ме връщат в миналия живот, ще довеждат близките ми, ще ме подготвят за всяка среща...

Миналия живот... На този, чието име носех...

А моето минало?

6.

- Даааа... – каза доволен лекарят – виждам, че имате огромно подобрение...

Беше минала седмица от пробуждането ми. И завършваше ежедневният контролен преглед. Протичаше леко – разговори, обсъждания, понякога с уроци за някои неща, които би трябвало да помня...

Минах и през куп процедури – като се започне от физиотерапевтични и се стигне до нещо като разпити с детектор на лъжата, според мен...

И, въпреки новите знания и доказаните паметни натрупвания, въпросите в мен се увеличаваха.

Измъчваше ме усещането... Не, сигурността, че познавам избягалата неизвестно защо сестра.

Но не питах за нея. Никого.

Опитвах се някак си да подразбера туй-онуй, обаче сестрите и санитарките замълчаваха или отклоняваха темата – неловко, някак си дори изплашено.

- Докторе, искам да ви попитам... – започнах аз.

Той вдигна глава от тестовете, които оглеждаше за пореден път.

- Кажи? – бяхме минали на „ти” отдавна и това някак си спомагаше за комуникацията.

- Онзи ден, преди визитацията, тук влезе една сестра. И почти веднага тръгна нейде. Ваня се казва. Къде е тя? Коя е? Струва ми се, че я познавам, а не мога изобщо да се сетя откъде и как...

Докторът се загледа през прозореца.

- Сещам се за коя говориш. Но не я познаваш, бъди сигурен. Тя беше назначена за малко в болницата, заместваше. И си замина към нейния град...

- Нейния град? Кой?

Той премести поглед към тестовете, които бяха затворени в папката.

- А какво ще кажеш утре да те срещнем с някои хора от миналото ти? Близки, приятели? Мислиш ли, че ще приемеш спокойно това връщане в миналото?

- Миналото? Което не зная? И защо да не съм спокоен? Смятам, че наистина е време да се запозная с тях...

Намръщването се превърна в сянка върху белия фон на облеклото му.

- Ти ги познаваш. Мисля, че ако се съсредоточиш – ще дръпнеш спирачката на съзнанието и ще се върнеш в себе си...

И аз се надявах...

А на другия ден стрелката в главата ми замръзна. Направо застопори...

Подготвиха ме внимателно – дори дойде бръснарят и махна леката брадичка. Стаята беше осветена в леко приглушени тонове, около леглото имаше няколко стола.

Лекарите бяха решили да допуснат само най-близките – хем да сме на една вълна, хем да избегнат стълпотворението...

Не зная какво очакваха.

Може би се надяваха да скоча и започна да посочвам с пръст поред влезлите...

Не стана...

Бяха петима. Момче, момиче, две млади все още жени, възрастен мъж.

Застанаха до вратата и се втренчиха в мен. Аз лежах – лекарите все още предпочитаха да съм на легло при някои процедури.

Докторът се беше втренчил в лицето ми и, не видял някаква реакция, започна:

- Разбирам, че пораженията на паметта са големи. И затова ще ти представя гостите /така каза – гостите, като че ние бяхме у дома си/... Жена ти – Милена...

Все още млада, почти красива, светлоруса, с прав нос, средна на ръст, в стегнато делово костюмче...

Нищо...

Абсолютно нищо не трепна в мен...

Знаех, че трябва да я позная, да се развълнувам, да изразя емоциите си...

Но никаква реакция...

Хубава жена...

Каквито със сигурност има милиони на света...

Обаче, не предизвикваше дори трепет в мен... Просто хубава жена... С която човек би изкарал бурна нощ... Може и повече...

Но да се оженя...

За цял живот...

Не!

7.

Опитах се да създам някаква илюзия...

Така – от куртоазия...

И – най-вече – за да не разочарован двете деца.

Момче – слабо, с дълги кокали, руса глава, тъмни очи, объркан поглед.

Момиче – едва ли не кожа и кости, светлокоса, зелени очи /кълна се – точно тези, които виждах от няколко дни в огледалото/, мрачно взираща се в лежащия на кревата човек в бели дрехи.

После се спусна към мен, падна на колене до леглото, опря глава в ръцете ми и се разплака...

Момчето гледаше объркано и почти злобно... Моят първороден син?

Майка им ги издърпа назад... Майка им... Не моята жена, моята любима...

Другата дама /после разбрах, че е сестра й/ и бащата на двете /възрастният човек/ прегърнаха през раменете децата. Мълчаха...

Мълчах и аз...

После казах някак си смутено:

- Здравейте...

Настъпи хаос. Моята жена /нека я наричам така, по-удобно е/ се разрева, започна да бърше с хартиена кърпичка стичащия се грим...

Децата се завъртяха, искаха да избягат, но възрастните ги придържаха доста здраво.

Медицинската сестра поднесе бързо явно приготвената отдавна чаша с вода...

Хълцания, хлипания, шумно бърсане на носове...

Полуседях, доста объркан и не знаех какво да кажа...

Накрая успях да отпусна пресъхнал език:

- Милена, деца... Всичко е добре, всичко ще бъде наред... Мисля, че скоро ще ме изпишат. И ще имаме време да си върнем всичко пропуснато...

Боже, аз ли говорех тия тъпи баналности... Аз ли се опитвах да успокоя и обнадежда непознатите ми хора? Аз ли...

Аз...

Аз се опитвах да намеря ключа от съзнанието на техния мъж, баща, близък...

Признавам си – бронираната врата пред мен не помръдваше...

8.

Натам срещата премина, както се казва в дипломатическите информации, в топла и непринудена обстановка...

Топла...

Разговаряхме, смеехме се, припомняха ми истории, които за мен бяха не само нови, но и станали с някой друг, понякога дори изпреварвах разказа и възкликвах: „Да, да – спомних си... И как паднах...”

Казват, че на глупавите им върви, защото Бог се грижи за тях. Изглежда много го бях ангажирал този ден, защото не допуснах нито една фрапираща грешка. Пък и бях в ситуация на разрешени авантажи – „Да, бе – как можах да объркам бай Иван и кака Пена...”

Момичето се поуспокои, дори се включи няколко пъти в разговора. Момчето гледаше внимателно, стиснало устни, избягващо да се намесва в беседата...

Докторът сияеше, бащата на Милена и сестра й се отпуснаха...

А за непринудено...

Бях като стисната гумена топка. При това от ръцете на Кинг Конг. Инстинктивно се въртях към говорещите, поемах пасовете, с някакъв зверски усет улучвах събития и герои...

По едно време започнах да се чудя на търпението Божие...

И точно в тоя момент докторът се сепна:

- Извинете, но май претоварихме Кирил. Трябва да почива. Утре ще се видите пак, а – надявам се – след десетина дни ще го изпишем. Показателите му са добри, с колегите смятаме, че в домашна обстановка, сред близки и обичащи го хора, той ще възстанови изцяло и силите си, и паметта...

Гостите заизлизаха – някак си подредени по ранг. Най-напред бащата, после Милена, сестра й, децата. Момичето ми се усмихна, момчето учтиво кимна и някак си през зъби ми пожела бързо оздравяване…