5.
Не мога да я опиша – просто я виждах цялата, като единен образ. Ни коса, ни лице, ни ръст, ни походка... Влезе, каза нещо на едната сестра, обърна се към леглото и замря...
Така стоя секунди – най-много десет.
После се обърна и изтича навън...
Буквално изтича – въпреки токчетата, които отчетливо тракаха като бой на барабан пред атака...
Сестрата, с която говориха, извика подоре й:
- Ваня! Какво става?
Никакъв отговор... Заглъхващи бързи удари по мозайката на коридора...
Бях втрещен...
Познавах я. Не я помнех. Но не беше мимолетно познанство. Беше нещо... Нещо много повече. Приятелство, любов, вечност...
Не зная...
Усещах, че е различно от сериалите. Различно от теоретичните знания. Различно от разбирането ми какво е това живот... ...